Робърт Силвърбърг
Някой е бил тук (17)

17.

Мукхерджи, включил се към мозъка на спящата Сатина, почувства приближаването на нещо мощно и ужасно, усети несравнимото проникване на един мозък в друг. След това в съзнанието на Сатина, което стана приемник на чужди мисли, започнаха да възникват картини: стена с височина на Еверест — Сатина се катери по тази стена, задъхвайки се и чупейки нокти; долу, в кълбата отровна мъгла, възникваха ужасни чудовища с дълги крайници, увенчани с ужасни на вид игли-нокти. Те чакаха кога Сатина ще падне от стената. Стената растеше все по-нависоко. На Сатина не й стига въздух, невидима ръка я стиска за сърцето, готово да се пръсне от страх…

— Не се страхувай, Сатина, нищо такова не съществува в действителност. Това са само илюзии.

— Да, да. Аз вече разбрах. Но все пак ми е страшно.

Цялото й тяло се тресеше от неудържимо потръпване. Очните ябълки трескаво се въртяха под плътно стиснатите клепачи. Колко ли дълго ще може да понесе този нарастващ кошмар?

— Нека тези видения да влязат в моя мозък, Сатина!

Сатина не разбираше какво иска той. Е, да, Мукхерджи и без нея знаеше как да направи това. Сега, когато решителният момент е толкова близко, той изведнъж почувства прилив на сили, независимо от това че беше смъртно уморен. Мисловната енергия на Мукхерджи решително проникна в мозъка на Сатина и измете оттам като паяжина всички чужди кошмари. Той и Сатина заедно ще могат да устоят. Сега мозъкът на Питър Мукхерджи носеше основното натоварване от контакта, сега те ще могат да се посмеят над халюцинациите и даже да се чудят на реалността им и богатите им багри.

През мозъка на Сатина и през всички ужасни видения, Мукхерджи изпрати силен импулс:

— Ти не можеш ли да махнеш тези видения?

— Не — отговори нещо право в мозъка на Питър. — Те са родени от вашето съзнание, а не от моето. Аз давам само импулса, а вашето съзнание регенерира видението само.

— Добре. Кой си ти и какво правиш тук?

— Аз съм Взиир.

— Кой? Кой?

— Така се наричат индивидите на планетата, откъдето ме докара вашият кораб. Случайно, заедно със стоката.

Мукхерджи почувства рязък прилив, последвал тези безплътни думи, прилив, изпълнен с мъка и самота.

— Аз искам само едно — да се върна на своята планета. Не исках да идвам на земята! Това стана съвсем случайно.

И това е онова същество, което вдигна толкова шум? Това е нашето чудовище-чужденец от далечните звезди, донесло на Земята кошмари и смърт?

— Защо създаваш халюцинации в мозъка на хората?

— Това не влизаше в намеренията ми. Аз просто се опитвах да вляза в мисловен контакт. Но в системата на мислене на хуманоидите вероятно има някакъв дефект. Не зная. Не зная. Толкова съм уморен. Можеш ли да ми помогнеш?

— Ние, разбира се, ще те изпратим вкъщи — обеща Мукхерджи. — Обясни ми как да те намерим! Покажи ми се! Аз ще уведомя ръководителите на Космодрума и те с първия кораб ще те изпратят на твоята планета.

Секундно объркване. Тишина. Контактът, изглежда, се прекъсна.

— Какво стана? Къде си? — мислено викаше Мукхерджи.

— Мога ли да ти се доверя? Ти можеш да искаш да ме видиш, за да ме унищожиш. И ако ти се доверя, то…

Мукхерджи гневно прехапа устни. Той беше на края на силите си и поддържаше контакта с огромни усилия. Ситуацията изискваше отчаяни и решителни мерки.

— Слушай, Взиир. Аз съм на края на силите си. Не мога повече да поддържам контакт. Това момиче, през мозъка на което разговарям с теб, също е безкрайно уморено. Аз ще ти открия мозъка си, влез в него… А след това решавай какво ще правиш. Повтарям, аз ще ти помогна да се добереш до своята планета, ако ми се довериш.

Той свали всички защитни екрани. Мозъкът му беше оголен.

Взиир се устреми в неговия мозък.