Ценка Стойчева-Цветелина
Сребърната нишка (9)

Торинската плащаница

„Тогава влезе другият ученик, който пръв беше дошъл на гроба:

и видя, и повярва.“

Йоан, 20:8

Повечето хора свързват живота с триизмерния материален свят, в който съществуваме с триизмерното си физическо тяло. Свят, който долавяме и в който се ориентираме основно чрез петте си сетива. Такива хора са убедени, че смъртта слага категорична и безусловна точка на тяхното мимолетно (от гледна точка на безкрайността на Вселената) земно пребиваване. А тази неумолима и неизбежна перспектива поражда страха. Страх, че един ден ще си отидем и просто няма да ни има, мисълта за което е просто непоносима. А изводът, който се налага — да гребем от живота с пълни шепи, и колкото повече, толкова по-добре. След нас — и потоп!

Някъде в далечината на тази отчайваща перспектива обаче проблясва малка светлинка — надеждата, че може би… а може пък и да е вярно, че т.нар. смърт е просто преминаване в друга реалност, където ние продължаваме своето съществуване. Като окуражаващи потвърждения в подкрепа на тази плаха надежда се явяват свидетелствата на хора, преживели клинична смърт и по волята на съдбата завърнали се към живота. Живот, често мъчителен и изпълнен с трудности, но въпреки това, предпочитан пред неумолимата Сянка с косата.

Понякога, по незнайни и неразбираеми за нас, обикновените хора причини, съдбата е склонна да даде на човека още един, често последен шанс. Шанс да продължи съществуването си в това тяло, в това време, при тези условия. Но! За това е нужно човек да съумее да види съществуването си в нова светлина, да промени — често коренно, отношението си към света и самия себе си. А ако не съумее да използва правилно предоставената му нова възможност, тогава… просто си отива, този път „окончателно“. В Библията многократно са описвани случаи на завръщане от Отвъдното. Помощ на такива завърнали се от „оня свят“ хора е била оказвана от чудотворците пророци, предсказали идването на Месията — Изкупител и Спасител на потъналото в плътната материя човечество.

Навярно и вие като мен сте си задавали въпроса, какво би станало с Учението, поднесено на човечеството от световния Учител Христос, и дали изобщо би имало Християнство, ако не беше Възкресението Му? Да, след разпятието Той би могъл да се завърне и в изтерзаното си физическо тяло и това пак би било чудо. Но вече виждано чудо. Затова, защото и преди това се е случвало човек да възкръсне след мнима смърт — макар и рядко. Както Лазар например. Но да се дезинтегрира физическото тяло, след което Той да се появи отново като изтъкан от светлина, е било събитие невиждано дотогава. Точно това чудо — Възкресението Му и многократните Му появи до момента на Възнесението, са станали крайъгълният камък, около който се е изградила и устояла на преследванията новата религия. Религия, която ни учи да си прощаваме, да не се съдим един друг, когато дори Бог не ни съди, и да се обичаме един другиго — така, както Той ни обича.

* * *

Прочутата плащаница, в която по еврейски обичай е било увито тялото Му, преди да бъде положено в гробницата, съхранявана понастоящем в катедралата в Торино, Италия, е запечатала по начин, необясним от съвременната наука Неговия образ. Това необикновено платно притежава своя собствена, забулена в мистерия и тайнственост, история. А интереса и споровете, които предизвиква в научните среди, както и усилията и средствата, вложени за разгадаване на тайната му — на тях засега могат да съперничат единствено Пирамидите и Големия сфинкс.

За пръв път Плащаницата се появява в европейската история през 1350 година в Лирей, Франция. Донесена е там от френския кръстоносец Жофроа дьо Шарни, който не оставя никакви сведения при какви обстоятелства се е сдобил с нея. През 1453 година семейството му я предава на Савойската династия, която я притежава чак до 20-ти век. Като тяхна собственост плащаницата се пази първоначално в Шамбери, Франция. А през 1578 година бива окончателно пренесена в Торино, където се съхранява и до днес.

Първите й официални снимки са направени през 1898 година от италианеца Секондо Пиа, адвокат и любител фотограф. При обработването на направените от него фотографии за свое огромно изумление той открива нещо, което го хвърля в недоумение, и което и до днес поставя пред науката въпроси, на които тя все още няма окончателни и категорични отговори. Защото образът върху негативната плака се оказва позитив. Логичният извод от това заключение е: образът от плащаницата е негатив.

Но какво всъщност представлява това загадъчно платно? Това е парче ленен плат с приблизителни размери: метър ширина и четири метра дължина. Върху платното се вижда бледо, жълтокафеникаво изображение на голо мъжко тяло в цял ръст — в лице и гръб, по което ясно се различават капки кръв, по-тъмни и контрастиращи с образа. Тези двойни кървави следи — над сто на брой, са оставени от рани, нанесени по цялото тяло, явно от бичуване с бич, който е имал два ремъка. Според историците следите съответстват на направата на римски бич от първи век. Краищата на такъв бич, използван за наказания, са завършвали с костени или оловни окончания с формата на малки гирички, а ударите с него са оставяли в плътта дълбоки следи.

Има и голямо петно — отпечатък от рана, останала от пробождане встрани, на гърдите. Освен тях по платното ясно се виждат кървави следи, останали от рани по китките и лицето, както и по тила. Последните, по мнение на изследователите на платното, са причинени от положени върху главата тръни с дълги и остри шипове. Върху плата се виждат успоредни следи от прогаряне, които се намират около изображението на тялото върху платното. Те са последица от пожар, станал през 1532 г. в Светата църква в Шамбери, където плащаницата се пазела по онова време. Предизвикани са от разтопеното сребро на обкова на сандъка, в който е била съхранявана, както и от водата, използвана при гасенето на огъня.

Това, което озадачава всеки, видял фотографиите на плащаницата е, че на проявените негативи образът е позитив, а следите от кръв са негатив, докато на самите снимки е обратното. Още след откриването на плащаницата в Лирей са възникнали спорове, дали тя е дело на неизвестен художник от 14-ти век или не. Но защо някой художник от онова време би се заел да рисува подобен образ, и то в негатив, и как, чрез какви средства би постигнал подобно изображение? А и как би успял да създаде картина, която да съдържа едновременно елементи, които да дават противоположно фотографско изображение? В това отношение и до ден-днешен Торинската плащаница няма аналог в света. Смята се, че засега на науката не е познат никакъв механизъм, който да възпроизведе точно такъв отпечатък на тяло върху платно.

Това платно се оказва голямо предизвикателство за любознателния и стремящ се към отговор на всяка загадка човешки дух. Затова е съвсем естествено, че озадачени и заинтригувани от тези факти, учени от цял свят се впускат в щателни изследвания на плащаницата чрез всички методи, с които науката досега разполага. С течение на времето в тези издирвания се включват историци, лекари, журналисти, биолози, специалисти по криминология. Изходната точка за всички проучвания и изследвания е постулатът, че след като платното е факт, то някой го е създал. Въпросът е — как, с какви средства и методи е сътворено това изображение и какво е посланието, което то носи на човечеството. Всички получени досега резултати, плод на къртовски труд и на съвестни и непредубедени изследвания, все още не дават задоволителен отговор на тези въпроси. Изследователите единодушно признават, че изображението върху плащаницата е положено по необясним дори и чрез съвременните научни методи начин.

При изследване със сканиращ микроскоп между нишките на плата се виждат ясно следите от засъхналата кръв (а това, че петната са оставени именно от вече съсирена кръв, е доказано чрез химически анализи и не се оспорва), но не са открити никакви следи от бои или каквито и да било други материали, както по повърхността на влакната, така и в дълбочината им, които да създават видимото изображение. Кървавите петна са проникнали и в задната част на платното и почти не пропускат светлина, докато образът е прозрачен и прониква само до нивото на едно влакно от всяка нишка (всяко влакно е с диаметър от 10 до 15 микрона) — резултат, който не би могъл да се получи, ако е нанесен с каквито и да било познати ни досега средства. Нещо повече. При наблюдение на осветения отзад позитив у наблюдателя остава впечатление за триизмерност на образа — като че ли не става въпрос за фотография, а по-скоро за нещо като холограма. Физиците, изследвали плащаницата с електронен уред VP8 наистина установяват, че фронталният образ върху нея е триизмерен.

Изследователите, които поддържат тезата, че загадъчното платно не е дело на неизвестен художник, а е послужило за погребален саван на мъж, умъртвен чрез разпъване на кръст, изказват мнението, че самото тяло, след свалянето от кръста явно е било положено в единия му край, а след това е било покрито с останалата част, която се съединява с другия му край при стъпалата. (Последното впрочем е очевидно и не е обект на спорове.) В подкрепа на твърдението си, че става дума за погребално платно, а не за художествено изображение, те използват и резултатите от анализите и последвалите ги умозаключения именно на кървавите следи. Тези по главата образуват струйки, които са се стичали, следвайки земното притегляне, и които се получават, ако човек е в изправено положение. Петната, виждащи се по китките, по външната част на ръката под лакътя и встрани от левия лакът обаче могат да се образуват единствено от стичаща се по косо повдигнати ръце кръв. Положение, което би заел човек, ако ръцете му са прикрепени (или приковани) върху хоризонтална плоскост на нивото на раменете. Прецизните и извънредно сложни лабораторни анализи на тези петна доказват, че става дума за вече съсирена кръв и са отпечатани върху платното, преди да се отпечата образа, недопускайки до нишките онези процеси, които са породили изображението.

Интерес представлява и изследването на цветния прашец и частиците почва, открити между влакната, съставът на които сякаш със свой език описва пътя, който тя е изминала, преди да достигне до Европа. Тези важни открития са направени от д-р Макс Фрей, биолог и професор по криминология от Цюрихския университет. Идентифицирани са 57 различни растения, като много от тях са типични за районите около Мъртво море, където почвата е с висока концентрация на сол, и за скалистите хълмове, характерни за Израел. По време на изследването на цветния прашец със сканиращ микроскоп д-р Фрей не е открил в него никакви следи от темперни бои. Тези изследвания доказват, че лененото платно е пребивавало в Азия и Свещената земя, преди донасянето му в Европа. По-късно и други учени, провели независими и самостоятелни изследвания в тази посока, го подкрепят чрез свои публикации, както и на световни симпозиуми по въпросите на плащаницата.

Джилбърт Лавойе, автор на книгата „Тайната на плащаницата“, от която почерпих основна част от изложените тук сведения, след дългогодишни изследвания и проучвания е достигнал и до още един извод. При внимателно наблюдение на изображението в гръб, му направило впечатление положението на косата, падаща свободно върху раменете, и на ходилата. Изправени почти вертикално, те навеждат на мисълта, че това не е образ на хоризонтално положен в гроба мъртвец, а на изправен човек, но не стъпил на земята, а висящ във въздуха. На същата мисъл навеждат и светлосенките върху лицето и ръцете. Това зашеметяващо заключение, че вероятно плащаницата е запечатала мига на Възнесението Му, събужда у всяко човешко същество, докоснало се пряко или косвено до това платно, чувство на неизмеримо вълнение. И ако този вълнуващ образ наистина е дело на ума и ръцете на неизвестен майстор, то аз бих му се поклонила до земята за съвършената прецизност, невероятната и необяснима техника на изпълнение и недостижимия до днес реализъм на творението му. Но ако не е? Библията твърди, че всяко творение, което не е дело на човешките ръце е дело на Бога…

* * *

И така, неспособни да намерят окончателен и задоволителен отговор на въпросите, които това удивително платно поражда, неговите изследователи се разделят на два противоположни лагера. Едните поддържат тезата, че то е дело на неизвестен художник, но притиснати от научните факти, тези поддръжници стават все по-малко на брой. Някои от тях обаче правят лек завой в твърденията си и стигат по-далече, като сочат за негов автор Леонардо да Винчи, който по тяхно мнение не е използвал рисувателна, а някаква сложна и непозната нам техника на изпълнение.

Друга, по-голяма част от тях смята, че това е Неръкотворен образ, създаден по неизвестен начин и запечатал за поколенията лика на Спасителя. Без да имам намерение да се включвам в този спор, аз лично поддържам второто становище. Разширявайки и обогатявайки познанията си в областта на духовните науки, в различни периоди от живота си, последователно и наглед случайно, се натъкнах на информация по тази тема, съдържаща се в различни езотерични източници. Тази информация е по-скоро косвена и дава възможност на човека да използва своята интуиция, която да го изведе до непредубедени лични заключения. В тези книги Учителите от висшите нива бегло споменават, че умъртвеното тяло на Христос е било дезинтегрирано на съставните си атоми. Ако такова събитие се случеше в наши дни, пак би предизвикало спорове и съмнения, а какво да кажем за онази епоха. Така че, обяснима е разпространената по онова време версия, че тялото е било откраднато от най-ревностните му ученици, които след това са съчинили историите за Възкресението и появите Му.

Естествено е, че неразполагайки с никакви научни способи да докажа становището си, то си остава само мое лично виждане. В подкрепа на мнението си засега разполагам единствено с интуицията си и вътрешното си проникновение. В дома си пазя като нещо безценно цветна репродукция на този образ, под която е написано: Неръкотворен образ на Спасителя по Торинската плащаница. Тези от читателите, които притежават тази семпла и непретенциозна репродукция сигурно са забелязали, че за разлика от оригинала, на нея очите Му са отворени и с кротка любов и разбиране ги наблюдават, където и да се намират.

Въпреки компютърната обработка на лика Му, за която се твърди, че е дело на служители от НАСА, върху лицето ясно се виждат кървавите следи, за които вече стана дума, както и големия оток под лявото око — следа от нанесеният Му побой, описан от евангелистите в Новия завет. Тези зловещи следи от нечовешка жестокост винаги предизвикват у мен чувство на болка и дълбоко състрадание. Според Едгар Кейси, Ванга и други ясновидци очите на Спасителя са със сиво-син цвят, докато на изображението, за което говоря, те са кафяви, с лешников оттенък. Но това по мое мнение е дело на компютърните специалисти, създатели на тази репродукция, и не е от съществено значение. Това, което лично мен ме порази, беше излъчването, което този образ притежава. Осмелих се да измеря интензитета на енергийното му поле дни, след като го внесох в дома си. Това, което установих за себе си, ме изпълни с дълбоко страхопочитание и преклонение. Никога повече не изпитах желание да го подлагам на подобни проверки.

Не след дълго обаче ме впечатли и друго мистериозно явление. С течение на времето си създадох навика в мигове на душевен смут, напрежение или състояние на вглъбяване мислено или на глас да се обръщам към Него — с въпрос или молба за подкрепа и напътствие. И един ден, докато тихичко излагах проблема си, лицето на Учителя внезапно оживя! Пред смаяните ми очи изражението му се промени. Той ми се усмихваше. Ясно усетих как към мен потече мека фина енергия, която ме проникна, изпълвайки ме със спокойствие и увереност.

От този ден нататък този феномен започна да се повтаря все по-често. Понякога ликът Му изглеждаше благ и покровителствен, понякога — сериозен и строг. Първоначално смятах, че тези промени са отражение на собственото ми душевно състояние. Изключвах възможността да си въобразявам, тъй като съвсем ясно усещах и енергията, която се излъчваше към мен. Освен това скоро забелязах връзката между промяната в израза на изображението и последвалите го събития. Така постепенно си създадох навика внимателно да се вглеждам в Него, преди да взема важно решение или да предприема ново начинание. Изразът Му безпогрешно ми подсказваше дали съм на прав път или греша, дали мога смело да действам или да бъда крайно внимателна.

Спомням си за един особено тежък период от живота си, когато ми се наложи да събера цялата си смелост, за да постъпя така, както ми диктуваше сърцето — въпреки трудностите и препятствията, произтичащи от невежеството, злобата и омразата на група хора. Тогава, една нощ, внезапно се събудих от тихия и непрекъснат звън на телефона. Апаратът звънеше по необичаен начин, което ме изпълни с чувство за невидима опасност. За кратък миг усетих в стаята нечие невидимо недоброжелателно присъствие. Погледът ми се насочи към Образа от плащаницата и тогава периферното ми зрение съзря над главата му синьо-зеленикаво сияние с формата на дъга — ярко, наподобяващо гигантска електрическа искра, което проблесна като мълния и изчезна. Разтълкувах събитието като предупреждение през следващите дни да бъда особено бдителна и мобилизирана. А последвалите събития затвърдиха още повече доверието ми към Неговите безсловесни напътствия и предупреждения.

Може би месец по-късно най-после в едно от томчетата на поредицата „Агни йога“ попаднах на параграф, който описваше и обясняваше горепосочените явления. От там узнах, че това духовно проникновение, което египтяните наричали Огледало на душата, е било познато на предците ни още от дълбока древност, като конкретният портрет се явява помощно средство за телепатично общуване с оригинала от разстояние. Такава вътрешна връзка с почитан духовен Учител, светец или който и да било друг човек, комуто се доверяваме и на когото се осланяме, може да осъществява всеки от нас, тъй като Свещените изображения откликват на тази форма на духовно общуване.

* * *

Независимо от личното ни мнение относно произхода на Торинската плащаница, нейното съществуване е факт. Милиони хора по света са имали щастливата възможност да се поклонят пред нея в катедралата, където се съхранява. Дълбокото вълнение, което е докоснало най-съкровената част на същността им при прекия досег с нея, те ще носят във вътрешния си олтар до края на земните си дни. Милиони хора по света вярват, че ликът, запечатан върху това свято платно, ни дава визуална представа за това, как е изглеждал Посветеният Исус, самопожертвувателно предоставил тялото си на Световния Учител Христос. Фактът, че не съществува негов рисуван образ от онова време, според мен цели да насочи човешкото внимание към духовната Му същност и мисия, вместо към видимата форма, която е обитавал. На Него, както и на другите Велики Учители на човечеството е била добре известна човешката ни склонност да издигаме в култ личността, пренебрегвайки идеята и духовното послание, което тази личност донася на човечеството — в съответствие с потребностите на конкретния исторически период.

Смятам, че щом Неговият образ, преминавайки през времето и пространството, в даден момент е достигнал до нас, значи Той е пожелал да бъде така. А посланието, което ни носи? Него може да разчете със сърцето си всеки, който почувства вътрешен импулс за това.

* * *

Всяка година, по време на първото пълнолуние след пролетното равноденствие, християнският свят чества последното влизане на Христос в Ерусалим. От този ден — Цветница, символично започват да текат последните дни от земния живот на Спасителя. По време на Тайната вечеря Той е измил краката на учениците си, давайки им безпрецедентен пример за смирение. След тази последна вечеря, на която Той им дал сетните си напътствия и мислено се е сбогувал с тях, един от тях три пъти се е отрекъл от Него, един от тях Го е предал… Така е било предначертано. Дори и Той е бил подвластен на висшите закони и Божия план. И, познавайки тези закони по-добре от всеки друг на тази планета, изпил до дъно горчивата чаша с думите: „Но нека бъде не Моята воля, а Твоята“. Добре е често да си го припомняме в минутите, когато животът ни поднася най-тежките си изпитания. И да се опитваме да се смирим, както той смирено е приел отредената му участ. Знаейки и приемайки я, той кротко е отвърнал на Пилат: „Ти не би имал никаква власт над мене, ако не ти беше дадено от горе“.

След Цветница следва Страстната седмица. Седмицата на страданието, предшестващо Възкресението. Седем земни дни, в които всеки от нас поне веднъж в годината следва да се опита да предаде на разпятие, а след това и да възкреси душата си с един искрен духовен пост. Пост пречистващ и обновяващ. Пост отмиващ от душите ни наслоените житейски петна. За да дадем възможност на истинската си същност да засияе, както блестящият диамант заискрява във всички цветове на дъгата под изкусните ръце на шлифовчика.

Смятам, че ако опитаме поне в дните, предшестващи Великден да си припомняме словата Му: „Не това, което влиза в човека, го осквернява, а това, което излиза от него“, постепенно това старание ще способства за нашето вътрешно извисяване и преобразяване. А тогава, не след дълго, неусетно Неговият дух ще проникне в храма на сърцето ни и Неговата Светлина ще докосне и освети и най-тъмното кътче на земния ни живот. Струва си да положим усилия да прогоним лошотията, завистта, злобата и омразата и да ги заменим с доброта, състрадание и Любов. Това е, което би осмислило и възнаградило страданията Му на кръста. Неизмеримо повече от запалените свещи, механично произнесените молитви и фиктивното ни присъствие в храма. Истинският Храм всеки от нас го носи в себе си. И всеки сам избира дали да го оскверни или да го освети.