Ценка Стойчева-Цветелина
Сребърната нишка (26)

Господи, помогни ми

Този вопъл се е изтръгвал от душата на всеки един от нас. Дори и силните и независими по дух хора са отправяли към небето зов за помощ в мигове на отчаяние и безизходица. Някои от нас вярват в Бога и отправят тази кратка молитва в храма, други носят вярата в сърцето си и не се нуждаят от специално място, за да помолят за подкрепа. Но и едните и другите с надежда очакват молбата им да получи отклик. Моето дълбоко убеждение е, че молитвите ни биват винаги чути, без значение къде ги произнасяме. Важното е те да са отправени от цялото ни сърце, да не нанасят вреда на други хора и да не са егоистични. Ако са налице тези прости условия отговор винаги има. Понякога не по начина, който сме желали или очаквали. Законите на Вселената са по-различни от нашите човешки закони и са ръководени от принципа на Висшата справедливост. Молейки за помощ, ние получаваме не това, което искаме, а това, което е най-добро за нас в дадения момент. И ако исканията ни са били скромни и разумни, то тези две неща понякога се припокриват.

Сигурно и вие като мен познавате хора, които са дълбоко убедени, че всичко, което са постигнали в живота си, дължат единствено и само на себе си. Това донякъде е положителен аспект на характера им, защото им дава самочувствие и увереност в собствените сили и възможности. Но въпреки това аз смея да твърдя, че те в известна степен се заблуждават. Всички ние получаваме висша подкрепа в определени моменти от живота си — при различни обстоятелства и по различен начин. Но тук има един съществен елемент — за да получим помощ, първо трябва да помолим за нея. Молбата предполага известно вътрешно смирение и косвено признание, че не сме в състояние да се справим сами с проблема, пред който сме изправени. От друга страна, тъй като всички ние притежаваме правото на свободния избор и свободната воля, всяка помощ, която не е желана, в известен смисъл би нарушила това ни свещено право. Изводът се налага сам — ако се нуждаем от подкрепа е нужно да го заявим лично. Съществуват и ситуации, в които получаваме невидима помощ, за която не сме молили. Например — твърде е възможно да се отървем само с леки драскотини след тежка автомобилна катастрофа или друг заплашващ живота ни инцидент.

* * *

Мой приятел, инженер-химик по професия, неотдавна попадна в изключително рискова ситуация. Вследствие на производствена авария, в непосредствена близост до него се получил внезапен пробив в тръбопровод за концентрирана сярна киселина. Разпръсната под високо налягане на фина мъгла, киселината го обляла почти целия. Дни след това той сподели с мен, как тогава с ужас си помислил, че ще ослепее и че това, което вижда в момента, е последното в живота му. По работния му костюм, с който е бил облечен тогава, се виждаха безброй малки дупчици. А по него самия нямаше и следа от изгаряне — нито една незначителна раничка.

Друга моя приятелка ми разказа за интересен инцидент. Събуждайки се една сутрин, тя и съпругът й открили в кухненския диван куршум от пистолет „Макаров“. Неканеният „гост“ влетял в дома им през прозореца, преминал през хола, пронизал вратата и прекосявайки коридора се загнездил в дивана в кухнята. Инцидентът се случил през изтеклата нощ. Същата вечер тя и семейството й си легнали необичайно рано. Съпругът й, който обикновено до късно се заседявал в хола пред телевизора, често заспивайки там, бил обзет от внезапна и необяснима сънливост, която го отвела в спалнята. Като си помисля само колко много хора смятат дома си за единственото що-годе сигурно убежище, където се чувстват защитени. А колко относително е всъщност понятието сигурност…

Миналото лято у дома внезапно от стената се стовари кухненският шкаф. В този момент аз се намирах точно под него, пространството беше съвсем ограничено, така че и да исках, нямаше накъде да се отместя. Почувствах тъп удар по главата, а в следващия момент шкафът вече беше на пода, встрани от мен. След като се съвзех от уплахата разгледах внимателно мястото на „местопроизшествието“. Това, което ме беше ударило, се оказа неголям предмет, намиращ се върху него. Самият шкаф, по един и досега необясним за мен начин, беше описал невероятна, от гледна точка на природните закони, траектория. При падането си той беше достигнал до нивото на кръста ми от лявата ми страна — върху плочките на кухненската мивка ясно се виждаха отчупените парченца. А след това ме беше „прескочил“ и — без да нанесе други щети, се беше „паркирал“ на единственото празно място вдясно от мен. И досега нямам обяснение какво или кой го беше пренесъл над мен, може би спасявайки по този начин живота ми. Но след този инцидент за пореден път се убедих във валидността на поговорката: „Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш“. Както и в съществуването на незрим закрилник, който бди над нас и когато е необходимо ни помага, без специално да сме го молили за това.

* * *

Тогава обаче, когато изпитаме потребност или сме принудени от обстоятелствата да помолим за помощ от висшите нива, е необходимо молбата ни да е ясно и точно формулирана, без думи и пояснения, без да се задълбочаваме в детайли и подробности. Ако имаме здравословен проблем, най-добре е да помолим да ни се посочи по какъв начин сме го предизвикали. В случай че сме затруднени в избора си на правилно решение по важен за нас въпрос, нека поискаме да ни се подскаже посоката, в която да търсим верния отговор. За себе си аз имам една простичка молитва: „Господи, помогни ми по най-добрия за мен начин. И да бъде Твоята воля, а не моята!“.

Не е задължително да изповядваме една или друга религия, за да помолим за помощ и да я получим. Дълбоко в себе си ние всички сме деца на Бог, без значение, какво име сме му дали. Молитвата в същината си е процес на самовглъбяване, чрез който установяваме връзка с душата си, с духовните си Учители и в крайна сметка — с Бог. Тя е акт на вътрешно смирение и почит. Тогава, когато се молим за друг човек и особено за такъв, който ни е причинил зло, ние всъщност помагаме не само на него, но и на себе си, като по този начин се пречистваме и се извисяваме духовно. Сигурен знак, че тя е чута и приета, е едно с нищо несравнимо чувство на вътрешна радост и умиротворение. Винаги след такава светла молитва се чувстваме пречистени, обновени и изпълнени със сили и увереност.

Ефектът от молитвата ни би се подсилил, ако я произнасяме мислено преди заспиване. В такъв случай подсъзнанието ни ще работи по проблема ни, докато спим. Случвало ми се е да се изправя пред почти неразрешима дилема, която ме хвърля в смут и вътрешни противоречия. Когато въпреки всичките си усилия не съумея да стигна до ясно решение аз си казвам: „Господи, този проблем го давам на теб. Ти го реши, както намериш за добре. И да бъде Твоята воля, а не моята“. След това си лягам с мисълта, че утрото е по-мъдро от вечерта, пожелавайки си спокоен и здрав сън. Понякога след часове, понякога след ден или два в съзнанието ми се появява решението — прецизно до детайли, будещо възхищение със своята простота и елегантност. Тогава щастлива благодаря на оная мъдра и прозорлива част от самата мен, която винаги ми помага, ако й дам думата. Опитвам се да извлека полза от поднесения по този почти вълшебен начин урок и продължавам нататък. Към следващата дилема и следващия урок.

* * *

Когато сме задали въпрос или сме помолили за помощ, твърде е възможно да доловим отговора още на другия ден. А как става това ли? По най-различни, понякога невероятни начини. Най-често просто ще срещнем подходящия човек, който е в състояние да ни помогне — със съвет или конкретно действие. А може той да ни позвъни по телефона или да се отбие в дома ни — ей така, без конкретен повод. Ще си купим вестник (който обикновено не купуваме) и нещо в него ще ни подскаже отговора на проблема ни. Ще се отбием случайно в библиотеката, магазина или някъде другаде и там ще дочуем нещо, което да ни наведе на дадена мисъл. А тази мисъл пък (пак „случайно“) ще се окаже ключът към загадката. Понякога минават дни, дори седмица, а понякога отговорът идва за броени часове.

Веднъж на мен лично ми се случи следното. Бях се запътила към центъра на града ни, когато на един от светофарите — неочаквано и за мен самата, свърнах по една странична и заобиколна уличка. Тъй като от дни се молех за помощ във връзка със семейни взаимоотношения, нещо тихичко ми подсказа, че е настъпил момента да получа отговор. Минути по-късно вече се намирах в една от църквите, където изобщо нямах намерение да се отбивам. Със самото влизане чух свещеникът да произнася цитат от Евангелието, който беше възможно най-краткото и точно напътствие, касаещо проблема ми. Запалих свещичка, благодарих от сърце и щастлива напуснах храма.

Друг подобен случай, който също ме касае лично, беше много любопитен. От дни си блъсках главата над поредната си житейска дилема. И една вечер, преди лягане, посегнах към една книга от библиотеката си. Докато разбера какво става, в ръцете си държах съвсем друга книга. Отворих я разсеяно и първото изречение, на което се спря погледът ми, беше отговорът на въпроса, който ме измъчваше. Пределно ясен и конкретен. Беше си там, сякаш написан специално за мен.

* * *

Случвало ли ви се е събитие или конкретен човек да обърка предварително начертания ви план за деня? Вероятно в такава ситуация първото чувство, което се надига у вас е негодуванието или раздразнението. Уверявам ви, че ако се опитате да го превъзмогнете и да се отворите за този човек, ще получите послание, което по символичен начин дава отговор на отдавна терзаещ ви въпрос.

Лично аз съм попадала често в такива ситуации. Ето и един онагледяващ мисълта ми пример. Седя пред компютъра и пиша статия за вестника. Мисълта ми тече гладка и ясна, идеите буквално извират в съзнанието ми. Понякога с такава скорост, че едва успявам да ги запиша. И точно в този момент на вратата се звъни. В дома ми се появява неканен и нечакан човек, който с пристигането си прекъсва потока на мислите ми и цялото ми творческо вдъхновение се изпарява за секунди.

Първото чувство, което ме обзема, е тихо недоволство. Малко по-късно си задавам въпроса, кой или какво е подтикнало този човек да се озове у дома. В почти всички случаи и той самият няма задоволителен отговор на този въпрос. Просто така — ни в клин, ни в ръкав — се е сетил за мен и е решил да се отбие. Щом чуя това обяснение започвам да се вслушвам внимателно във всяка негова дума. Защото знам със сигурност, че този човек ми носи някакво послание, за което и той самият не си дава сметка. И ако посещението му е прекъснало писането на статия например, това означава, че има нещо допълнително, което иначе бих пропуснала и което е от съществено значение. Възможно е да се касае за въпрос, чийто отговор безуспешно търся от доста време. В такива случаи неканеният посетител ми го дава в хода на непринудения разговор. Винаги в подобни ситуации отправям мислена благодарност за тази помощ.

Така че, ако и на вас ви се случват подобни непредвидени неща, не се поддавайте на първото чувство и впечатление, а се вслушвайте внимателно в думите на събеседника си. Задайте си въпросите, защо е дошъл този човек и какво има да ви каже. Трябва да ви кажа, че този процес е винаги двупосочен — възможно е и неканеният гост да търси отговор на някакъв свой проблем. И в случая точно вие да сте човекът, който може да му го даде.

Понякога се случва след дълги размишления, молитви за помощ и търсене на съвети да получим отговор или косвено напътствие и по други, не по-малко необичайни начини. Казвам „необичайни“, защото когато е назрял моментът да получим помощ или указание, ние наистина предприемаме някакво необичайно за нашия начин на поведение действие. Лично аз понякога съм се озовавала на място, където намирам дълго търсена книга. В други случаи съм се отбивала без повод или предварителна нагласа в библиотеката и книгата взета оттам „случайно“ е съдържала необходимата и търсена от дълго време информация.

След тези примери от личния ми опит съм убедена, че и вие вече си припомняте подобни ситуации, в които сте попадали. Споделям ги с вас в желанието си да ви бъда полезна. На всеки е позната фразата — „слушай вътрешния си глас“. Някои от нас притежават дарбата не само да го „слушат“, но и да разпознават съветите му и да се вслушват в тях. Други я разбират твърде буквално и очакват действително да чуят конкретно напътствие, изразено словесно. Вътрешният глас е нашата интуиция. Това е онова мистериозно шесто чувство, което всъщност е гласът на собствената ни висша същност. И неизразените с думи съвети са почерпени от съкровищницата на всичките ни опитности, натрупани в продължение на много животи, често с цената на големи страдания и грешки.

Понякога този вътрешен глас ни дава деликатните си безмълвни съвети посредством други хора, конкретна книга, която отдавна не сме разгръщали, дори и чрез реплика от филма, който гледаме в момента. Характерното е, че в почти всички случаи се чудим защо изобщо си губим времето с този човек или книга, защо гледаме този скучен филм, а не се заемем с нещо по-полезно. Ами точно защото подсъзнателно очакваме някакво послание. И когато го чуем или прочетем, у нас остава ясното усещане, че точно това е отговорът, който търсим.

Има и ситуации, в които вътрешният ни глас кротко ни предупреждава за опасност — от погрешно решение, от неправилно заето становище, от интриги и злословия от страна на иначе симпатичен ни човек. В такива случаи непрекъснато се натъкваме на някакви препятствия, които все осуетяват намеренията ни. Деловата ни среща, на която сме възложили големи очаквания, се проваля; човекът, чието обаждане е важно за реализиране на плановете ни, потъва вдън земя; оформянето на документите ни за работа в чужбина се протака и краят му не се вижда; пътуването, почивката, ваканцията ни се отлагат за неопределено бъдеще… Знаци, знаци — стига да сме грамотни и да ги разчетем, те биха ни помогнали в много направления. Осмелявам се да ви посъветвам да се вслушвате в тези безсловесни напътствия. Няма да мине много време и последвалите събития ще ви убедят в тяхната валидност. И колкото повече се подчинявате на незримата, но неизмеримо по-мъдра част от вашата духовна същност, толкова по-ясни и разбираеми ще стават нейните знаци и предупреждения.

* * *

Събития като тези, за които ви разказах, със сигурност са се случвали и на вас. Може би до този момент просто не сте ги забелязвали. Или не сте имали задоволително обяснение. Или отдавате всичко на случайността и съвпадението. Повярвайте ми — няма нищо случайно. Когато Бог иска да ни помогне и да отговори на молитвата ни, Той няма да ни се яви лично с гръм и мълнии, нито ще ни напише напътстващо писмо. Отговорът ще пристигне по един от описаните по-горе, или може би по друг начин, а ние просто трябва да успеем да го „прочетем“. Спомням си, че един индийски мъдрец беше казал: „Макар че способността на човека да попада в беди е сякаш неизчерпаема, подкрепата на Безпределното е не по-малко находчива“.

Способността да долавяме тихия глас на душата ни е дарба, но и отговорност. Отговорност да използваме безмълвните й съвети с мъдрост и разбиране, единствено и само за добро — за себе си и за останалите. Този безсловесен контакт ни дарява неизразимо усещане за душевен мир и хармония. Хармония със самите себе си, хармония с хората от нашето обкръжение, хармония с всичко, което ни заобикаля. От нас просто се иска да отворим ушите, очите и най-вече — сърцата си, за да го възприемем. И тогава не ни остава нищо друго, освен искрено да благодарим и да се вслушаме в напътствието, което ни се дава, за да ни изведе от лабиринта на мрака към Светлината.