Ценка Стойчева-Цветелина
Сребърната нишка (22)

Умението да прощаваме

„Това никога няма да ти го простя!“ Всеки от нас е изричал тази категорична фраза поне веднъж в живота си. Поводите са най-различни. Дребна обида, предателство на приятел или любим, грубо или несправедливо отношение, което дълбоко ни е наранило. В повечето случаи съумяваме да превъзмогнем огорчението и обидата, да простим и да забравим. Особено ако сме засегнати от близък човек, когото обичаме — детето ни или някой от родителите ни. Но понякога болката се загнездва дълбоко в душата ни и се оказваме неспособни да я прогоним оттам. Но за наше добро е необходимо да положим усилия да се освободим от нея. Заради здравето ни, за да запазим така ценната и необходима за съществуването ни жизнена енергия. Неслучайно един от големите християнски празници е денят за прошка. Ден, в който да простим — на другите и на себе си — и да помолим да ни простят.

Когато сме обидени на някого, между нас и човека, който ни е засегнал се създава своеобразен енергиен канал, през който от нас към него изтича собствената ни жизнена енергия. Впрочем тази енергия „подхранва“ у въпросния човек точно тези негативни страни от характера му, чиито прояви са ни засегнали. Сигурно ви се е случвало само като си спомните за такъв човек да почувствате физическа слабост. Най-доброто, което можем да направим за себе си, а и за човека, който ни е наранил, е да се опитаме да простим. Понякога е трудно, почти непосилно. Но ако положим усилия, след време ще разберем, че си е заслужавало.

Поради същите причини (за наше добро) е необходимо и ние да помолим за прошка, когато сме били груби и сме нанесли обида на някого. Не е задължително да го правим лично. Можем да го осъществим и мислено, представяйки си човека, от когото ще искаме прошка. Представете си как той ви благодари за това. Благодарете му мислено и вие. Уверявам ви, ще се почувствате по-добре. В повечето случаи нежеланието и неспособността ни да прощаваме, вследствие на загубата на енергия, води до влошаване и на здравословното ни състояние.

И не на последно място — много важно е да умеем да прощаваме и на самите себе си. Много от нас от години живеят с чувството за вина заради извършена волна или неволна постъпка, за която и до ден-днешен съжаляват. Важно е да не забравяме, че всички ние грешим — по един или друг начин. Разумно и мъдро е да извличаме поука от грешките си, за да не ги повтаряме. Несправедливо е обаче към самите нас да живеем с чувството за вина и по този начин да нанасяме трайна, понякога непоправима вреда на собственото си здраве.

Погрешно е да смятаме, че признанието, че сме постъпили неправилно и искането на прошка е проява на слабост, от която наскърбения от нас човек след време ще се възползва, за да ни уязви. Напротив — способността да си признаем, че сме сгрешили е характерна черта на силните и благородни натури. Проявена спрямо децата ни тя е един чудесен пример за подражание. Много по-мъдри, отколкото смятаме, те оценяват положително подобно отношение, след което започват да ни ценят и уважават още повече.

Имайте предвид, че ние идваме на този свят, за да натрупаме опит, да решим кармичните задачи, с които не сме съумели да се справим в предишен живот, да напреднем в развитието си. Често съдбата ни среща както с приятели, така и с врагове от предишни животи. А те — „враговете“ (аз предпочитам да ги наричам противници) — много често са именно хората, на които не сме съумели да простим тогава. Точно неразрешените конфликти, непростените обиди, ненавистта и омразата са веригите, които трайно са ни свързали с тези хора и отново ги довеждат в живота ни. А начинът, по който можем да се освободим от тях е прошката — искрена и безусловна.

Спомням си за млад мъж, когото консултирах заради остри пробождания в сърдечната област, придружени и от други тревожни симптоми. Лекарите не открили никакви органични или функционални увреждания на сърцето, а в интерес на истината — аз също. Само че човекът наистина не се чувстваше добре. Когато го попитах с кого толкова не може да се спогажда и кой го дразни до такава степен, че да реагира и сърцето му, той полукомично, полутрогателно изпъшка и… назова тъща си. Положението изобщо не беше за смях и аз се заех да му обяснявам, че трябва да сключи примирие с тази жена — вътре в себе си, ако иска да се чувства здрав. Само че той смяташе подобен акт за абсолютно неизпълним. Тогава предпазливо му намекнах, че тази вражда между тях е най-вероятно от предишни животи и че щом не могат да се помирят в този живот, то той би следвало да има готовност за нова среща с нея в някой от следващите. При тези ми думи човекът буквално подскочи от табуретката, на която седеше. След кратък размисъл отривисто заяви, че „тая няма да я бъде“ и изрази съгласие да работим заедно за изчистването на причините за проблема.

* * *

Добър начин да се освободим от натрупаната болка и обида или от чувството за вина е да се опитаме да го напишем на лист хартия. Вземете празен лист и напишете: Прощавам на… (напишете името на човека, на когото се опитвате да простите) за… (опишете ситуацията). Прощавам на себе си (по гореописания начин). След като приключите, накъсайте хартията на късчета и я изхвърлете. И тъй като написаното ще бъде прочетено единствено от вас, то постарайте се да бъдете максимално честни и справедливи. Ако преиначите нещо, то ще излъжете самите себе си. Отделяйте за това по 10–15 минути дневно дотогава, докато се убедите сами, че сте простили напълно. Облекчението, което ще почувствате след това си заслужава и времето, и усилието.

В живота на всеки от нас присъстват почти непоносими „дразнители“. Често това са хора от най-близкото ни обкръжение, някой член на колектива, в който работим, понякога е един от родителите ни, а дори и някое от децата ни. В такива случаи се оказваме особено уязвими и затормозени от нехармоничните си взаимоотношения. Но въпреки това не можем да избегнем контактите си с тези хора. Често те предизвикват у нас чувство на гняв и раздразнение дори и без да сме в директен контакт. Достатъчно е да се сетим по някакъв повод за тях, а това се случва по-често, отколкото би ни се искало. Просто те се появяват в мислите ни „ни в клин, ни в ръкав“. Аз също съм изпадала в такива ситуации, затова ви предлагам един способ да си помогнете — както на себе си, така и на човека, който най-много ви дразни.

— Намерете начин да се усамотите за няколко минути. Мислено извикайте образа на човека пред вътрешния си поглед. Когато си го представите достатъчно ясно, кажете му гласно или на ум: „Благославям те с обич (или «прощавам ти с обич») и те освобождавам. Иди си с мир“. Ако искате, можете да добавите: „Ти си свободен (а) и аз съм свободен (а)“. А можете да си измислите собствена фраза.

Важното е да сте искрени и освободени от каквито и да било лоши чувства. В някои случаи, ако сте съумели добре да се концентрирате и да се изолирате от заобикалящата ви среда, по време на тази визуализация може дори да възприемете на мисловно ниво отговора на вашия въображаем събеседник. Понякога той приема прошката или поднесеното извинение с усмивка и благодарност, понякога възразява, че не е направил нищо лошо, за което да се налага да му се прощава. Всеки път е различно и вие ще го разберете едва когато опитате. В случай че не забележите и не почувствате видима промяна — а тя трябва да настъпи както в отношението на другия човек към вас, така и във вашите чувства към него — то опитайте отново. Възможно е или да не сте били напълно искрени и освободени от негативното си отношение към него, или да не сте съумели да се изолирате от околната среда и да се концентрирате добре.

Тази стъпка от ваша страна би трябвало да спомогне за временното подобряване на взаимоотношенията, които ви тормозят. През времето на това „затишие“ обаче е добре да се опитате да анализирате самите себе си. Понякога в хората, които най-много ни дразнят, ние виждаме някой свой недостатък, който не сме способни да открием в самите нас. Тогава нашият дразнител ни служи за своеобразно огледало, в което с малко мъдрост и търпение бихме могли доста добре да се огледаме. Погледнато от такъв ъгъл често именно тези хора са и нашите най-добри учители. И вместо да им се сърдим или гневим бихме могли да се насочим към размисъл какъв е урокът, който животът ни поднася точно чрез този човек и точно по този начин. Кое е това трънче в характера ни, което не сме способни да открием сами, та се налага някой друг да ни служи за лупа. Трябва да знаем, че колкото по-често се повтаря един и същи проблем, конфликт, ситуация, колкото по-затруднени сме в намирането на правилното решение и верния отговор, толкова по-важен и ценен е урокът, който ни се поднася и опитът, който той ни носи.

Сигурният знак, че сме решили задачата и сме усвоили урока е, че каквото и да прави оттук нататък, както и да се държи към нас, човекът, който ни е ядосвал или ни е причинявал болка, вече няма власт над нашите емоции и мисли. Тогава наистина и той е свободен, а и ние — също. Цветето на любовта, на което сме дали живот чрез скромната си визуализация, вече е разцъфнало и разпръсква в душите и на двама ни нежното си благоухание.

* * *

Веднъж потърси помощта ми непознат за мен възрастен човек — дядо Слав. Проблемът, който той смяташе, че го тормози, касаеше сърдечно-съдовата му система. Само че, навлизайки в полето му, аз открих и нещо друго. Дълбоко заровена в подсъзнанието му и забравена от него, там се беше спотаила огромна обида, нанесена му (по негово мнение) от покойната му вече съпруга. Тази обида той носеше от години в душата си, без да си дава сметка какво причинява на себе си и на покойницата. Защото невидимите нишки, изтъкани от огорчението и душевната му болка продължаваха да свързват тези двама души и дори смъртта не беше успяла да ги помири и раздели. Случайната ми на пръв поглед среща с този 85-годишен старец породи и у двама ни дълбока симпатия, която по-късно прерасна в искрено и сърдечно приятелство. Аз бях изпълнена с дълбоко възхищение от неговата борбеност и силата на духа му.

Преди 25 години, след тежко заболяване, се наложило да отстранят лявата половина на белия му дроб. Лекарите го изписали — и го отписали. Само че бай Слав бил на друго мнение. Започнал да чете книги за йога, както и такива на духовна тематика. Прилагал различни видове гимнастика, техники за релаксация и медитация, научил се да използва силата на собствената си жизнена енергия и да я впрегне в лечебния процес. И така — до наши дни той все още е жив и здрав, противно на лекарските прогнози. И не само се чувства добре за своите години, но и все още е в състояние да изпълнява упражнения, включени в източните бойни изкуства, които биха затруднили хора, много по-млади от него. Аз направо се слисах, когато той ми заяви, че всяка сутрин, освен редовната си гимнастика прави и челна стойка. На неговите години! Представяте ли си!

Когато при първата ни среща му казах какво съм открила в полето му, той ме изгледа удивено. Това беше негова дълбока тайна, която не беше си позволил да сподели с никого. И затова още повече му тежеше. Предложих му да се опита да прости и да се освободи от болката чрез метода на писането. За моя приятна изненада след няколко седмици той дойде у дома и донесе няколко изписани със ситния му почерк страници. Прочете ми ги развълнуван, след което доволен ги скъса пред очите ми.

Разказвам ви толкова подробно този случай, защото той би ви помогнал в много направления. На първо място, за да разберете, че човек може да удължи престоя си тук, стига да има воля и желание за това. А на второ място — че никога не е късно да простите за нанесената обида. Дори и тогава, когато човекът, който ви е наранил вече е преминал в Отвъдното.

Предпоследният стих от молитвата „Отче наш“ гласи:

„И прости ни дълговете, както и ние простихме на нашите длъжници“.

След което Спасителя добавя:

_„… Защото, ако вие простите на човеците съгрешенията им,

то и небесният Отец ще прости на вас.“

Матей, 6:12,14