Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (13)

13

Най-сетне, възликува Грейсън, най-сетне!

— Разказвайте.

Макданиелс отдаде чест.

— Френският крал живее в провинцията. Във вила под наем. Превърнал я е в малък Версай. Придворните дами се разхождат с разкошни тоалети и се кланят, сякаш още са във Франция. Единствената разлика е, че финансите им са оскъдни.

Грейсън кимна нетърпеливо. Всичко това му беше известно. С посредничеството на херцог Сейнт Клер бе успял да се срещне с някои от френските емигранти. Те живееха бедно в малки къщи или дори в пансиони в западналите квартали на Лондон, обаче се държаха гордо, сякаш все още разполагаха с богатство, власт и десетки прислужници.

— Няколко от тукашните французи, сър — продължи Макданиелс, — редовно посещават своя крал. Например бурбонските принцове и дук дьо Бери. Други, които вече са се научили сами да изкарват прехраната си, са помолили краля да дойде в Лондон. Поради преговорите с нашето правителство сигурно не му е било лесно да го уреди. Но аз не разбирам от тези работи.

Грейсън кимна отново.

— Искаш да кажеш, че кралят е трябвало да се покаже на привържениците си в Лондон, за да знаят, че е още жив.

— Така изглежда. Пристигнал с карета и свита.

Емигрантите, с които се бе срещал Грейсън, бяха загубили надежда да видят отново родната Франция. За по-умните между тях беше ясно, че ще се върнат в съвсем различна страна от тази, която бяха напуснали.

— Кого е посетил кралят? — осведоми се бързо виконтът. — Говорихте ли с някои от емигрантите?

— Влязъл в две къщи на Марилебон стрийт. Обитателите на едната правят сламени шапки, а в другата се е настанил бивш камериер и търгува с ценни предмети, донесени от френските семейства. След като посетил тези две къщи, кралят внезапно се качил в каретата си и заявил, че иска да се прибере във вилата си. Другите французи, естествено, се ядосали. Били подготвили голямо тържество, за да покажат на семействата си истинския френски крал. Смятали да му връчат подаръци, да държат речи. А той просто изчезнал.

— Това ли е всичко? — попита намръщено Грейсън.

— Не, сър. — Макданиелс се ухили самодоволно. — Говорих с прислугата. Изръсих се за няколко питиета. Френското вино не е лошо, от мен да го знаете. Запознах се с един тип, който обеща да ни снабди с най-хубавия френски коняк, без мито, разбира се.

— Първо довършете за краля, Макданиелс, после ще мислим за коняк.

— Простете, сър. Във всеки случай открих нещо интересно. Всички видели как кралят влиза във втората къща, но никой не го видял да излиза. Видели дребен дебелак, загърнат в синя наметка, да се качва бързо в каретата и толкоз. Човекът, с когото говорих, беше много учуден, че кралят се е загърнал в наметката, при все че слънцето направо парело. Каретата си заминала и край.

Сърцето на Грейсън заби ускорено.

— Къде са тези две къщи?

— Ще ви ги покажа. Моят приятел от кръчмата живее в къщата, залепена за онази, в която се продават ценни вещи от Франция. Той ми каза, че собственикът на дюкянчето заминал нанякъде още на сутринта след посрещането на краля. Това го учудило, но не си помислил нищо лошо. Вечерта обаче имал работа на пристанището и видял собственика на магазина да се качва в лодка заедно с някакъв непознат.

Грейсън замислено потърка носа си.

— Сам ли е бил кралят, когато се е качил в каретата?

— Моят човек не можа да каже. Видял само собственика на дюкяна.

— Може да е случайност…

— Прав сте, но аз разпитах по реката. Разбрах, че французинът се качил в лодката заедно с още двама мъже, а се върнал само с един. Къде ли е изчезнал вторият?

Най-сетне бяха попаднали на следа!

— Сигурен ли е източникът ви? — попита строго Грейсън.

Макданиелс се ухили.

— Въпросът с източниците е сложен, сър. Повечето се правят на много хитри, но аз умея да събера две и две.

Грейсън кимна.

— Добра работа сте свършили, мистър Макданиелс. Дръжте магазина под око. Много скоро възнамерявам да го посетя лично.

— Тъй вярно, сър.

Грейсън се замисли.

— Не би било зле да поговоря с мадам Дьо Лорен. Тя е добре осведомена за случващото се във висшите кръгове на емиграцията. Измислете нещо, за да я отдалечите от Ардмор. Трябва да говоря с нея на четири очи.

— Ще го уредим, сър.

— Какво ще правим сега, сър? — Пристли го гледаше с очакване.

Грейсън въздъхна. Животът му изведнъж бе станал много напрегнат и всички задачи, които му предстояха, бяха ужасно досадни. Перспективата да прекара няколко дни в леглото с Александра трябваше да отстъпи пред искането на Адмиралтейството.

— Първо трябва да уведомя Джейкъбс. После да обмислим как да открием проклетия французин на някой от многото кораби по реката. — Кимна на Пристли и продължи: — Вие и още няколко души ще останете на кораба, за да се погрижите за мисис Алистър. Не й позволявайте да напуска кораба. Дайте й всичко, което иска, но в никакъв случай не й разрешавайте да слезе на сушата. Ясен ли съм?

Пристли явно не разбра нито дума, но кимна послушно.

— Вие, Макданиелс, се погрижете за карета, която да ни отведе до онзи магазин. — Грейсън се огледа и поклати глава. — Първо обаче трябва да поговоря с мисис Алистър.

Капитанът се обърна към каютата си и отново въздъхна. Там вътре го очакваше една красива, изкусителна жена. Жената на мечтите му. Не можеше да остане при нея. Трябваше да я остави и да се върне в мъгливия Лондон с третия офицер и част от екипажа си. По дяволите, животът не беше честен.

Пристли се изкиска и се обърна към третия офицер:

— Колко време ще му трябва, сър? Две минути?

— Откъде да знам, момче! Може и три. Той е силен мъж.

— Да се обзаложим ли?

Грейсън се обърна ядосано.

— Уверявам ви, джентълмени, че ако смятах да направя онова, което рисува похотливото ви въображение, щях да остана вътре най-малко един час. А може и два! А когато намерим проклетия френски крал, няма да изляза от каютата няколко дни. Няколко дни, запомнете!

— Тъй вярно, сър! — отговориха в един глас двамата моряци и се ухилиха широко.

Грейсън им обърна гръб и влезе в каютата. Александра се бе увила с няколко одеяла и се преструваше, че спи. Той се наведе над нея и веднага установи, че диша твърде бързо и със сигурност не е заспала. Целуна я, тя отвори очи и отговори на целувката.

— Съжалявам, мила, но трябва да отида в Лондон — обясни със съкрушен вид той. — Ще се върна колкото може по-бързо. Ако имаш някакви желания, повикай Пристли. Заповядах му да те снабдява с всичко, от което имаш нужда. Ако не те задоволи, ще заповядам да го набият с камшик, обещавам ти.

— Всичко ли? — попита сънено тя.

— Всичко, любов моя.

Само не и да си отидеш вкъщи, добави на ум той. Тук Ардмор нямаше да посмее да я нападне. Намираха се в средата на Темза. До „Маджести“ се стигаше само по вода. Ако Ардмор и хората му щурмуват кораба, ще рискуват битка на живот и смърт.

Той я целуна отново, страстно и дълбоко. Възбудата, която се надигна в него, му напомни колко прекрасно се чувстваше в обятията й. Но сега не беше време за подобни мисли.

Колебливо отдели устни от нейните и се изправи. Между пръстите му святкаха диамантите на огърлицата.

Александра го погледна учудено и попипа голата си шия.

— Какво правиш?

— Откраднах накита ти. Така изисква обичаят.

В първия момент тя изглеждаше шокирана и гневна, но после на устните й изгря усмивка. Като слънчев лъч, пронизал дъждовен облак, помисли си Грейсън и сърцето му се стопли.

Той съхрани тази усмивка в сърцето си, прибра огърлицата в джоба и излезе.

На друг кей на Темза чакаше „Аргонавт“. Името на кораба беше грижливо замазано и вместо него беше написано „Каролина“. Мистър Хендерсън седеше в каютата на капитана и си играеше със седефената дръжка на празния си пистолет. Чувствата му се бунтуваха и това никак не му харесваше. Чувствата бяха неудобни, отклоняваха вниманието и в крайна сметка създаваха само ядове. Ала откакто се беше запознал с мисис Алистър — ако тази дума изобщо беше подходяща, — досадните чувства не го оставяха на мира.

Капитан Ардмор седеше в другия край на масата и четеше писма и някакви други документи.

— Както винаги, Финли падна на краката си — промърмори мрачно Хендерсън. — Проклет да е.

— Какво искате да кажете? — попита Ардмор, без да вдигне глава.

— Имам предвид мисис Алистър. Късметът отново го споходи. Тази жена е най-голямото щастие в живота му… или аз не знам какво е щастие. — Хендерсън помълча малко и добави: — За нея съм готов на всичко.

— Напълно съм съгласен с вас, мистър Хендерсън — промълви с необичайно кротък глас Ардмор. — Тя е възхитителна жена. Изключителна.

Отдавна не съм го чувал да говори така меко, помисли си изненадано Хендерсън.

— Нали нямате намерение… — Лейтенантът потърка устата си и изкриви лице от болка. Грейсън Финли удряше здраво. — Нали ще я оставите на мира?

Ардмор остави едно писмо.

— Ако искате да кажете, че ще й се натрапя, отговорът ми е не. Но ако намеквате, че ще се опитам да му я отнема, тогава отговорът е да. Ще я спечеля.

Хендерсън остави пистолета.

— Много бих искал да не притеснявате повече дамата, сър.

Най-сетне Ардмор вдигна глава и Хендерсън събра цялата сила на волята си, за да не се разтрепери. От опит знаеше, че който е попадал в центъра на вниманието на Ардмор, не е свършвал добре. Днес обаче беше решен да отиде докрай.

— Защо? — попита хладно Ардмор.

Хендерсън въздъхна. Най-добре да отговори честно. Повече от студен гроб не можеше да очаква.

— Мисис Алистър е различна. Тя е лейди. Внучка на херцог.

— Аз произхождам от най-доброто семейство на Чарлстаун!

Хендерсън стисна ръце в юмруци. Когато Ардмор се правеше на неразбиращ, това означаваше, че не желае да обсъжда проблема. Ако събеседникът продължи разговора, може да се очакват неприятности. Днес обаче Хендерсън се чувстваше необичайно смел. След като Грейсън му разби устата, можеше да изтърпи още болка.

— Не искам да взема участие в онова, което сте замислили относно мисис Алистър — заяви твърдо той. — Помагам ви според силите си да гоните Финли. Той ни създава проблеми и ще се радвам, ако го надвием. Но мисис Алистър…

Хендерсън нервно облиза устни. Ардмор го наблюдаваше с неподвижно лице. Оставяше го сам да стегне примката около шията си.

— Няма да ви помогна да завладеете мисис Алистър, сър — произнесе дрезгаво лейтенантът. — Няма да я упоя и отвлека втори път. Нито ще я нападна по някакъв друг начин. Тя не заслужава такова отношение. Срамувам се, че вече й причиних зло.

Зелените очи на Ардмор бяха ледени.

— Или?

— Какво или, сър?

— Вие ми заявихте, че аз и моите планове относно мисис Алистър могат да вървят по дяволите. При какви условия? Какво ще направите, ако аз настоя да участвате?

— Ще се наложи да се оттегля от службата при вас, сър.

Ардмор не отговори. В каютата надвисна зловещо мълчание. Чуваше се само вятърът, който се удряше в прозорците, и тихото плискане на водата в корпуса на кораба. Изведнъж Хендерсън си спомни един летен следобед преди няколко години, когато беше посетил дома на Ардмор в Чарлстаун. Там живееше прекрасната му сестра Хонория. Хендерсън я изведе на разходка в градината и се опита да флиртува с нея. Вложи цялото си очарование, но тя само го гледаше с хладните си зелени очи, с високо вдигнати вежди. Острият й тон му даде да разбере какво мисли за него, англичанина. Същинска ледена кралица. Очевидно леденият поглед, с който го пронизваше Ардмор, беше семейна черта. Оръжие, запазено за същества като него, без никаква стойност.

— Докато сме в Англия, не мога да ви позволя да слезете от борда. Знаете причината.

Хендерсън се изчерви до корените на косата.

— Давам ви думата си, сър. Никога не бих ви предал. Аз нямам нищо против вас. Просто не искам мисис Алистър да страда.

Отново срещна ледения, почти презрителен поглед.

— Нищо лошо няма да й направя. Никога не бих й причинил зло.

— Вие явно не разбирате, сър. Ще й причините зло само защото сте такъв, какъвто сте.

Ардмор мълча дълго.

— Приемам възраженията ви, лейтенант. Ще се опитам да ги взема предвид. — Облегна се назад и скръсти ръце. — А сега ми разкажете как се опитахте да заловите Бърчърд. Май отново се налага да го убием.

С други думи, край на темата мисис Алистър. Нито дума повече. Хендерсън въздъхна тихо и започна да описва случилото се. Чувствата продължаваха да го притесняват.

— За първи път се намирам на пиратски кораб — заяви раздразнено Александра и погледна в зачервеното лице на Пристли. — Затова не знам нищо.

Момъкът се почувства още по-зле. Имаше тясно лице, светлокестенява коса, малки сини очи и крива уста. Сигурно е бил страшен пират, каза си Александра, но в момента изпитваше страх от нея. И така беше най-добре.

— Наистина не разбирам какво искате, мисис Алистър — почти изплака той.

— Много е просто, мистър Пристли. Искам да знам къде е стаята за почивка на дамите.

— Стая за почивка?

— Точно така, мистър Пристли. Място, където дамата е сама със себе си. — Наведе се към ухото му и пошепна: — За да си свърши своята работа.

Момъкът примигна няколко пъти и лицето му светна.

— Аха. Имате предвид дупката.

Александра избърса устата си с почти бялата салфетка. Това беше третата салфетка, която й донесе Пристли и която най-сетне задоволи изискванията й. Закуси с пресен хляб, кафе и плодове. Праскови. Зрели, сочни праскови от пазара на пристанището. Сервираха й закуската в капитанската каюта, на малка разтегателна маса, постлана с безупречна покривка. Поднесоха и храната в порцеланови чинии, намериха сребърни прибори. Купиха прясно масло, за да го намаже на хляба си.

След закуската Александра помоли да й приготвят баня — гореща, мистър Пристли, не хладка, — и отново облече копринената си рокля. Среса косата си и я сплете на плитка. След два часа търсене Пристли намери посребрена четка за коса и й я връчи като послушно кученце, което очаква награда. Тя я погледна отвисоко и му заповяда да й намери чиста четка.

Сега сгъваше салфетката си, а Пристли я наблюдаваше обезкуражено. Александра кипеше от гняв. Гняв срещу проклетия Грейсън Финли. Беше чула всяка дума от разговора му с двамата моряци и знаеше, че мистър Пристли е получил заповед да изпълнява всяко нейно желание, с изключение на едно: беше й забранено да напуска кораба.

Дявол да го вземе! Тя трябваше да се върне вкъщи. Соарето наближаваше. Лейди Фийдърстоун сигурно вече се питаше защо не й се обажда. Освен това тя трябваше лично да се убеди, че Маги се е прибрала у дома си жива и здрава — нищо, че Грейсън я беше уверил в това. Той се доверяваше на О’Мали, но тя имаше своите съмнения.

Джефри сигурно нервираше готвачката и занемаряваше задълженията си. Ейми и Ани вероятно намираха най-различни извинения, за да отлагат възложените им задачи. А Алис вече я беше заплашила, че ще напусне, ако ще продължава и занапред да върши работата на другите слуги. Имам си куп работа и я върша, без да вдигам шум, повтаряше си шевно Александра, особено когато ловците на пирати и самите пирати ме оставят на мира, за да търсят изчезналия френски крал. Вече имаше няколко теории къде се намира въпросната личност и много й се искаше да ги сподели с Грейсън или поне с мисис Феърчайлд, която знаеше много за емигрантите и за краля в изгнание. Той обаче беше заповядал на хората си да я държат като затворница на кораба му.

Дайте й всичко, което пожелае, бе казал Грейсън. Пристли беше длъжен да й се подчинява — иначе рискуваше да го набият с камшик. Сега ще ти дам да разбереш, виконт Стоук, закани се Александра. Може да си най-страшният пират на света, но мен не ме е страх от теб.

Умираше от желание да му отмъсти. След като я беше любил страстно, след като стигна до сърцето й и събуди у нея чувства, за чието съществуване не беше предполагала, я остави и изчезна. Шепнеше в ухото й неща, които тя не смееше да си представя дори в най-интимните си сънища. Възхитителна лейди, ще позволите ли да ви вкуся? Устата му милваше най-интимните й кътчета и събуди в тялото й пламък, който я изгори отвътре. Тя се чувстваше изтощена, но по-жива от всякога. Усещаше цялото си тяло и се наслаждаваше на това усещане. Този негодник!

— Какво е дупката? — попита с интерес тя.

— Ами… намира се на носа. Отивате горе, сядате над дупката и… — Той не посмя да продължи. Александра чакаше търпеливо. — И всичко излиза! — изтърси накрая Пристли.

Александра вдигна вежди.

— Излиза?

— Ами да — потвърди едва чуто той.

— Това е невъзможно. Няма ли на кораба ви нормален клозет с вода? Или поне някое затворено помещение?

Пристли безпомощно посочи вратата и се обърна да излезе.

— Ще видя какво мога да направя, милейди.

Александра захвърли салфетката. Той не биваше да я нарича „милейди“, а „мисис Алистър“, но тя предпочете да не го поправя. Днес не беше в настроение.