Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (32)

Епилог

Топлите юнски ветрове шумяха в короните на дърветата в градината и люлееха катерливите рози, нацъфтели по решетките. Фонтанът шуртеше успокояващо, ято врабчета цвърчаха в клоните на дървото точно над нея. Александра почиваше на една от пейките в сянката му. Беше уморена, но безкрайно щастлива. Мекият вятър носеше миризма на растения, земя и цветя. Тя я освежаваше и радваше душата й.

От доста време не беше излизала в градината. Открадна си този миг, за да се порадва на щастието си. Изпитанията бяха отминали, опасенията бяха скрити дълбоко в сърцето й, макар вече да знаеше, че една майка никога не престава да се страхува за децата си.

Мистър Джейкъбс купи къщата на Александра и се нанесе там със скъпата си съпруга. През следващите месеци разрушиха зида, който разделяше двете градини, и ги превърнаха в зелен оазис за всички. Александра и Ванеса заедно планираха алеите и лехите и избраха растенията. Грейсън и мистър Джейкъбс само се спогледаха и се заеха с мъжките си дела.

Сега Грейсън и Маги бяха горе при близнаците и ги забавляваха. Шарлът получи името на майката на Грейсън. Тя имаше червена коса и тъмнокафяви очи, докато Алексис, кръстен на бащата на Александра, беше със златна косичка и сини очи като баща си. Откакто за първи път видя децата си, Грейсън беше запленен от тях.

Постоянно им говореше и им обещаваше всевъзможни неща за бъдещето — накратко, държеше се като всеки любещ баща. Разбира се, не занемаряваше дъщеря си Маги. От своя страна, момичето обичаше близнаците дори повече от баща си.

Майчинството и бракът изпълваха живота на Александра през изминалите десет месеца, но и я напрягаха. Вероятно щастието се състоеше от хаос и блаженство.

Сенките се раздвижиха. Александра се надигна леко и се взря в мрака зад дърветата покрай задната стена на градината. Сърцето й ускори ритъма си. Кой се движеше там? Дали да повика Грейсън или мистър Джейкъбс?

След малко го позна. Той стоеше почти невидим в сянката, тъмносиният жакет, черната коса и тъмната кожа го скриваха напълно. Не се помръдваше. Само я гледаше, когато тя стана и се запъти към него.

Александра се потопи в сянката. Той я чакаше на място, което не се виждаше от къщата, и тя знаеше, че го е избрал много грижливо.

Спря пред него и погледна в ледените зелени очи, които изобщо не се бяха променили. Лицето му беше кораво, устата все така строга, каквито ги помнеше от последната им среща.

— Радвам се да ви видя, мистър Ардмор — поздрави тихо Александра.

Той я погледна втренчено и попита тихо:

— Наистина ли?

— О, да — отговори тя. — Грейсън също ще се радва.

— Не желая да го виждам. Ще иска да се помирим, а аз нямам такива намерения.

Александра смръщи чело.

— Всичко между вас е изяснено. Защо да не бъдете отново приятели?

Той се изсмя развеселено.

— Старите приятели са най-добрите врагове, Александра. Грейсън и аз познаваме отлично слабостите и жестокостта си. Това не се прощава, макар че причините за събитията, отприщили омразата, са у други хора. — Той кимна замислено. — Нашите отношения са твърде сложни за едно просто „прощавай“.

Александра прехапа устни. Думите на мистър Ардмор звучаха окончателно. Стана й ясно, че не може да го убеди, даже да говори, докато не й остане глас.

— Според мен вие твърде лесно се отказвате от шанса да бъдете поне малко щастлив. От друга страна… в момента самата аз съм толкова щастлива, че искам всички около мен да подскачат от радост.

Той се усмихна, но ледът в очите му не се разтопи.

— Вие сте му лика-прилика. Въпреки всички трагедии, които преживя, Финли си остана човек, който се наслаждава на живота. — Усмивката му изчезна. — За съжаление аз не съм като него.

Думите му пронизаха сърцето й.

— Това ме натъжава, капитане. Ще позволите ли да се моля за вас? Ще се моля да срещнете човек, който знае как да ви направи щастлив.

Погледът му омекна още повече.

— Молете се, щом така искате. Нямам нищо против.

— Не можем ли поне двамата с вас да бъдем приятели? — Тя му протегна ръка. — Да оставим миналото зад гърба си. Макар че малко ви се сърдя заради Джоан. Сигурно ще се радвате да чуете, че тя се омъжи за лакея ми и двамата ще поемат гостилницата на баща му.

— Радвам се, че е щастлива. — Той улови ръката й и я покри с другата си ръка. — Днес дойдох да ви помоля за прошка. Нараних ви, а не исках това. Миналата година трябваше да напусна Англия, преди да успея да ви го кажа. Радвам се, че сега сте щастлива, макар и с мъж като Финли.

— Наранихте и Грейсън.

Ардмор се засмя безрадостно.

— Може би сте забелязали, че Финли е учудващо устойчив. Колко време мина, докато се възстанови от последното ни представление?

— Не повече от ден.

— Виждате ли? Той не се нуждае от моето извинение. Проклет да съм, ако го помоля за прошка! Ние се наранихме взаимно и вече не дължим нищо един на друг.

Александра понечи да издърпа ръката си, но той я задържа — меко, но непоколебимо.

— Щом не искате да върнете старото приятелство, поне забравете миналото. Потърсете нови предизвикателства, нови приключения. Ще можете ли?

Ардмор се усмихна иронично.

— Не прекалявайте с клишетата, мадам. Да обърна нова страница… лесно е да се каже. Но ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че не съм дошъл в Лондон, за да размишлявам за изгубеното си приятелство със съпруга ви. Не, тук съм по съвсем друга причина и просто се възползвах от случая да ви видя. Вече започнах нови приключения. Намерих ново предизвикателство, както се изразихте.

Александра го гледаше скептично.

— Дали нашето Адмиралтейство ще одобри новите ви приключения?

— С голяма вероятност не. — Той пусна ръката й. — Моля би, не споменавайте пред съпруга си и пред херцог Сейнт Клер, че съм тук, преди да напусна Англия.

Александра не можеше да даде това обещание.

— Как е мистър Хендерсън?

Искрите в очите му й показаха, че е забелязал как тя се измъкна.

— Хендерсън се възстановява бързо. В момента вниманието му е посветено на други дела.

— Значи сте му простили, че се обърна срещу вас?

— Да го кажем така: имам нужда от него. По-късно може би ще му простя.

— Кажете му… — Александра потърси думи, с които да не нарани капитана. — Кажете му, че му благодаря за помощта. Предайте му, че му желая всичко хубаво.

Ардмор се поклони кратко.

— Както желаете. — Отново взе ръката й, вдигна я към устните си и я целуна съвсем леко. — Довиждане, мисис Алистър.

Защо бе употребил старото й име? Александра нямаше време да се уплаши, защото откъм къщата прозвуча гласът на Грейсън:

— Александра!

Та издърпа ръката си, обърна се и излезе на светло. Топлото слънце прогони хладината на сянката. Грейсън излезе от къщата с бебе на ръце. Не носеше жакет, а само риза и панталон — както в деня, когато го видя за първи път. Маги го следваше, прегърнала второто бебе.

— Ето къде си била, любов моя. — Грейсън се наведе и я целуна страстно въпреки протестиращия хленч на Алексис. — Близнаците плачат за майка си. Затова тръгнахме да те търсим.

Александра взе бебето от ръцете му и целуна меката руса косичка. Маги застана до тях и се засмя. Грейсън сложи ръка на рамото й и погъделичка малката ръка на дъщеричката си. Шарлът отвори юмручето си и стисна здраво грапавия пръст на баща си.

— Шуши, муши, миши, биши — запя весело Грейсън.

Маги го изгледа строго, със самочувствието на пораснало момиче.

— Татко, моля те!

Грейсън я ощипа по нослето.

— Шуши, муши, миши, биши…

— Татко!

Грейсън хвърли поглед към сянката между дърветата и присви очи, но Александра усети, без да се обръща, че Ардмор е изчезнал.

Грейсън се обърна към жена си. Сините му очи светеха, в погледа му се четеше спокойна увереност. Погледна я втренчено, после изведнъж се усмихна, сърдечно и чувствено.

— Времето е отлично — заяви ведро той. — Какво ще кажеш да направим малък излет с „Маджести“? Близнаците трябва да видят морето.

Маги избухна в смях.

— Почакай поне да проходят, татко!

— Ученето трябва да започне отрано, Маги. Освен това екипажът започва да става ленив. Малко работа няма да им навреди.

— Аз съм съгласна — отговори с усмивка Александра.

Погледите им се срещнаха и дълго не се отделиха. Тя знаеше, че той е разбрал за срещата й с Джеймс Ардмор и е отгатнал за какво са говорили. В същото време погледът му й казваше, че я обича и дори старото съперничество с Ардмор няма да промени това.

Александра вдигна ръка и помилва устните му.

— Щом близнаците свикнат с кораба, бихме могли да предприемем дълго плаване — предложи ведро тя.

Той целуна пръстите й.

— Какво имаш предвид?

— Бих искала да видя Таити…

Маги зяпна учудено. В следващия миг в погледа й блесна надежда. Грейсън изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото учуден.

— Пътуването е дълго и опасно.

— Нали ще ни води великият капитан Финли. Той ще ни преведе дори през ада.

Грейсън напразно се опита да изглежда скромен.

— Напълно си права, скъпа. — Прегърна Маги и огледа гордо голямото си семейство. — Добре, убедихте ме. Заминаваме за Таити.

Наведе се и целуна Александра с цялата си любов. Алексис изгука доволно и Шарлът веднага се присъедини към братчето си.

Грейсън избухна в тих смях.

— Някога всички моряци по седемте морета се страхуваха от ужасния капитан Финли — спомни си той с меланхолична усмивка, — а сега идват цели петима! Бог да им е на помощ!