Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (29)

29

Ардмор не се помръдна. Бледият младеж сведе глава, очаквайки отговора му. Александра се разтрепери с цялото си тяло и веригата издрънча.

— Много добре — рече най-сетне Ардмор. — Поне не се налага да го чакам.

— Сър? — попита с треперещ глас морякът.

— Върни се на поста си. Кажи на Хендерсън, че обръщаме.

Момъкът изчезна. Ардмор се обърна към Александра и хвана веригата.

— Време е да излезем.

Александра се опита да остане на мястото си, но той безмилостно я повлече към палубата.

— Той обръща! — изкрещя Джейкъбс.

Грейсън проследи маневрата на „Аргонавт“. Корабът на Ардмор се плъзгаше с голяма скорост по вълните, носен от благоприятния вятър.

— Бърчърд дава сигнал, сър! — съобщи възбудено Джейкъбс.

Зад полирания парапет шумяха сивите вълни на забулената в мъгла река. Корабът на Бърчърд следваше „Маджести“ с издути платна.

— Отговорете му — нареди Грейсън. — Настигнем ли „Аргонавт“, ще се разделим. Аз минавам отляво, Бърчърд отдясно.

— Тъй вярно, сър.

Иън О’Мали бе вдигнал далекогледа до окото си и следеше кораба на своя капитан.

— Наистина ли смятате да хванете „Аргонавт“ в клещи и да го обстрелвате от двете страни?

— Не и докато Александра е на борда. Никой да не смее да стреля, докато не я взема.

Ирландецът се ухили с разбиране.

— Виж ти, капитане! Оставам с впечатлението, че сте влюбен!

— Аз съм повече от влюбен, О’Мали. Капитан Финли е напълно луд от любов. — Той се засмя и протегна ръка към дребния ирландец. — Моля да ми дадете пистолета си.

О’Мали го погледна изумено.

— Искате да ме оставите без оръжие? Забравихте ли, че Бърчърд ни следва по петите? Дамата е бясна на капитана и на мен, задето потопихме кораба й.

Грейсън не отпусна ръка.

— Пистолета, мистър О’Мали. Или ще прекарате следващия час във вериги в моя трюм.

— Не ми ли вярвате? — В гласа на ирландеца звънна дълбока обида. — След всичко, което направих за вас!

— Вие сте от екипажа на Ардмор — обясни спокойно Грейсън. — Не мога да ви вярвам.

О’Мали се поколеба още малко, но се примири. Въздъхна, извади пистолета от джоба на жакета си и го сложи в протегнатата ръка на капитана.

— Всички по местата си! Дам ли команда, стреляйте незабавно! — изкрещя Ардмор.

Студеният вятър развя косата на Александра и опари голата й кожа. Ардмор стоеше плътно зад нея и стискаше веригата, която свързваше китките й. Е, поне малко я предпазваше от вятъра.

Другите офицери на борда — Хендерсън, рулевият форсайт и един непознат французин — подчертано не гледаха в нейната посока. Страхът, обзел цялото й същество, не й позволяваше да се чувства унизена. Ардмор беше луд и се готвеше да убие Грейсън!

Капитанът проследи спокойно приближаването на двата кораба. „Маджести“ зави плавно наляво и почти се изравни с левия борд на „Аргонавт“. Вторият кораб, който плаваше малко по-назад, започна да завива надясно.

„Маджести“ приближаваше бързо. Двата бушприта се плъзнаха на двайсетина метра един от друг. Александра видя тъмния корпус на кораба, последва го кърмата. Грейсън стоеше на палубата, вдигнал единия си крак на ниско столче.

Ардмор хвана по-здраво веригата и опря пистолета в слепоочието на Александра. Допирът на студения метал я разтрепери.

— Дайте му сигнал, че трябва да се качи на борда. Но без оръжие.

Хендерсън изкомандва моряците. Кърмата на „Маджести“ премина покрай тях и се забави, когато попадна в сянката на „Аргонавт“, френският лейтенант изкрещя нещо и почти веднага получи отговор от другия кораб.

— Той е на път, сър.

Корабът на Грейсън обърна и се изравни с „Аргонавт“. Вторият кораб също обърна. Ръмжащите матроси свиха платната. Офицерите тичаха и даваха заповеди, докато двата плавателни съда спряха спокойно един до друг.

На кърмата на втория кораб стоеше стройната фигура на мистър Бърчърд.

Александра изохка уплашено. Дали Ардмор е забелязал стария си враг? Но той бе приковал поглед в кораба на Финли. През парапета на „Аргонавт“ прелетяха няколко въжета, последвани от абордажни куки.

— Само вие, Финли! — изкрещя Ардмор. — Никой друг!

Грейсън не отговори. Стъпи спокойно на релинга, сграбчи едно въже и сръчно се метна на палубата на „Аргонавт“.

Ардмор дръпна веригата на Александра, за да я обърне. Грейсън се изкачи на кърмовата палуба и спря на няколко крачки от двамата. Лицето му беше като издялано от камък. Докато ръцете на Ардмор трепереха от гняв и по набразденото от белези лице се стичаше пот. Грейсън се владееше напълно. Единствения шум вдигаше вятърът, който люлееше въжетата.

— Пуснете я да си отиде, Ардмор — започна Грейсън. Гласът му беше смъртоносно спокоен.

Ардмор стисна Александра за рамото.

— Защо да я пусна? Тя е толкова красива. — Наведе се и захапа ухото й.

Грейсън направи крачка напред и Ардмор моментално притисна пистолета в слепоочието на пленницата си. Грейсън спря, сякаш се бе блъснал в стена.

На борда на „Аргонавт“ се прехвърли втори човек — малкият ирландец Иън О’Мали. Само с един поглед обхвана ситуацията и за разлика от другите офицери огледа Александра от главата до петите със загрижена физиономия.

— Пуснете я — повтори Грейсън.

Ардмор вирна брадичка.

— А вие пощадихте ли брат ми?

Грейсън не помръдна.

— Казах ви какво се случи.

— Повече от веднъж. — Ардмор притисна Александра в грозна пародия на прегръдка. — Вече знам разказа ви наизуст.

— Бъдете сигурен, че не съм го убил аз. — Грейсън отвори ризата и разголи рамото си. Белегът от огнестрелна рана се очертаваше съвсем ясно върху загорялата от слънцето кожа. — Заради това. Лежах на палубата полумъртъв.

Ардмор изобщо не се впечатли.

— Кажете ми, Финли, ако някой от моите хора й причини зло или дори я убие, кого ще обвините?

Грейсън не отговори. Иън О’Мали следеше разговора с безизразно лице.

— Пуснете я — каза за трети път Грейсън. Ясните сини очи бяха впити в лицето на Ардмор. — Да се изправим един срещу друг. Мъж срещу мъж.

Сърцето на Ардмор биеше в гърба на Александра все по-бързо и все по-силно.

— Искам да ви видя на колене, Финли! — Гласът на капитана прозвуча странно задавено. — Преди време ме помолихте да ви пощадя. Сега искам да видя как се молите за нейния живот.

Иън О’Мали въздъхна шумно. Мистър Хендерсън стоеше до релинга вдясно от Ардмор. Лицето му бе застинало като маска.

Грейсън не поглеждаше настрани. Бавно, сякаш теглен от въжета, той падна на колене. В очите му святкаше едва сдържан гняв. Позата му беше смирена, но всички на борда усещаха, че привидността лъже.

— Моля ви. Пуснете я да си иде.

— Обичате ли я?

Грейсън стисна устни. Не искаше да отговори.

Александра беше готова да изпищи. Очите му изразяваха див гняв.

Ардмор я бутна напред.

— Попитах нещо. Обичате ли я?

— Да — изкрещя Грейсън и скочи на крака. — Обичам я с цялото си сърце и до последен дъх. Пуснете я да си иде!

Ардмор избухна в луд смях. Напълно бе изгубил ума си.

— Изобщо не знаете какво значи да обичаш. Знаете ли какво е някой да ти е толкова скъп, че да тъгуваш цял живот, когато му се случи нещо?

Притисна пистолета в бузата на Александра и тя нададе тих вик. Грейсън стоеше като закован. Само стисна ръце в юмруци.

— Ако я нараните, ще умрете, преди да сте направили и една крачка.

Ардмор не го слушаше.

— Щом сте толкова влюбен в нея, Финли, помолете я да стане ваша жена.

Грейсън не каза нищо. Само един мускул на лицето му потръпна.

— Е? — извика Ардмор. — Защо не чувам предложение за женитба? Това значи ли, че сте имали намерение да я направите своя държанка? Тя е дама. Ако не желаете да я направите почтена жена, ще я задържа при мен.

— Моля ви, престанете! — изплака Александра. Вече не издържаше.

— Александра — изрече спокойно Грейсън, — искаш ли да се омъжиш за мен?

По бузите й потекоха сълзи.

— Не — отговори тя и решително поклати глава.

Грейсън загуби ума и дума. Правилно ли бе чул?

Гневът го заслепяваше. Виждаше само Ардмор, ръката му около талията на Александра. Виждаше как пистолетът трепери в ръката му и как конвулсивно стиска веригата, свързваща китките на Александра. Ардмор беше с цяла глава по-висок от нея. Стройното й тяло изглеждаше толкова крехко и беззащитно. Зърната на гърдите й бяха щръкнали от студа, дългите крака трепереха. Стоеше пред него, изложена на погледите на десетки мъже…

По бялата й кожа нямаше нито едно синьо петно. Никакви признаци, че Ардмор й се е натрапил. Само в погледа й се четеше дълбок ужас.

Грейсън я погледна невярващо.

— Отказваш ли ми?

— Отговорът ми е „не“ — повтори Александра, но гласът й се изгуби във воя на вятъра.

Какво й става? — запита се безпомощно Грейсън.

— Александра…

Тя вирна брадичка.

— Няма да приема предложение, наложено от мистър Ардмор. Няма да си щастлив, ако го направя. Винаги ще се съмняваш.

— Дали си отговорила честно? В момента това изобщо не ме интересува.

— Виждаш ли? — Тя го изгледа раздразнено с прекрасните си кафяво-зелени очи.

Ардмор се усмихна. Грейсън не беше в състояние да предвиди действията му. Откакто го бе спасил от мръсния кафез на пиратския кораб, Ардмор беше непредвидим и ненадежден. Дали ще убие Александра пред очите му, или просто иска да го накара да повярва, че ще го направи? В момента не можеше да прецени. Но и не можеше да рискува.

— Моля те, Александра, кажи „да“. По-късно ще се караме.

Тя поклати глава.

— Няма да водим спорове за брак, сключен без любов. Няма да го допусна.

— Защо говориш за брак без любов? Току-що казах, че те обичам!

— Само защото капитан Ардмор ти заповяда. Защото се опитваш да спасиш живота ми.

— Не, по дяволите! Защото това е истината! — изкрещя той, загубил самообладание. Знаеше, че всички офицери и моряци чуват думите му. Събра цялата сила на волята си, за да овладее гнева, който заплашваше да го надвие.

— Аз те обичам, Александра. Обичам те от мига, когато нахлу в спалнята ми, за да ме спасиш. Обичам те, когато смутено свеждаш поглед, защото съм ти казал, че си прекрасна. Обичам те, когато те целувам и ти се изчервяваш. Обичах те, когато намерих на писалището ти онзи проклет списък. Обичах те даже когато установих, че си действала на своя глава и си приключила моята мисия зад гърба ми. — Спря за миг и заключи заплашително: — По този въпрос обаче ще си поговорим още веднъж!

Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Грейсън — пошепна тя, — наистина ли ме обичаш?

— Да. Макар че ти ме постави най-отдолу в твоя проклет списък с кандидати за женитба. И на всичкото отгоре сложи след името ми въпросителен знак!

— Скъсах списъка.

— Радвам се — отговори той с мрачна усмивка. — А ти обичаш ли ме, Александра?

Тя се усмихна през сълзи.

— С цялото си сърце.

— Това е трогателно — изръмжа Иън О’Мали зад гърба му.

— Тогава се омъжи за мен.

— Не.

Тази жена ще го подлуди!

— Защо, по дяволите? — изрева вбесено той.

— Защото капитан Ардмор няма да те остави жив. Моля те, Грейсън, върви си.

— Никъде няма да ида!

Той направи крачка напред. Ардмор рязко обърна Александра, завлече я до релинга и я сложи да седне върху дъската. Тя се залюля опасно между морето и дъските на палубата.

— Не мърдайте, Финли!

Грейсън едва не извика от ужас и болка. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Лицето на Александра побеля като вар, тъмните очи се изпълниха със страх. Не, изплака вътрешно той. Този път не!

— Сър!

Гласът на Хендерсън изтръгна Грейсън от вцепенението. Лейтенантът беше само на два метра от Ардмор и стискаше в ръка пистолет.

Иън О’Мали направи крачка към него.

— Махнете пистолета, Хендерсън.

Ардмор не се помръдна. Погледът му остана втренчен в Грейсън.

— Назад, лейтенант! Това е заповед.

— Няма да позволя да й сторите зло, сър — отговори с треперещ глас Хендерсън. — Ще ви попреча.

— Това не е ваша битка, Хендерсън.

— Напротив, сър. Пуснете я.

— Недейте, Хендерсън — помоли с пресекващ глас Грейсън. — Може да улучите нея.

— Всички знаете, че съм точен стрелец — възрази Хендерсън. — Капитанът особено.

Грейсън трескаво прецени разстоянието между протегнатата ръка на Хендерсън и главата на Ардмор. Хендерсън може да беше добър стрелец, но пистолетите не стреляха точно. Освен това беше ветровито. Само едно леко отклонение и Александра беше загубена.

— Недейте, Хендерсън — повтори той. — Моля ви.

В същия миг отекна пронизителен, грозен смях. Грейсън забрави за миг Ардмор. Корабът на Бърчърд бе обърнал и вече се намираше по дългата страна на „Аргонавт“.

Бърчърд стоеше на кърмовата палуба, отметнала глава назад, и се смееше.

— Финли и Ардмор! — изкрещя безумно тя. — Най-сетне се събраха. И са готови да си издерат очите. Каква прекрасна гледка!

Ардмор сякаш се събуди от сън. Погледът му се устреми през водата към наближаващия плавателен съд.

Бърчърд сложи ръце като фуния пред устата си.

— Така ви харесвам най-много, приятелчета! Хайде, вървете в ада! — Обърна се и изрева към лейтенанта си: — Огън!

Оръдията изгърмяха оглушително. Иън О’Мали се обърна рязко и изруга.

— Тази гадина разкъса такелажа!

Грейсън разбра какво е станало. Бърчърд бе използвала не обикновени гюлета, а малки оловни топки, навързани една за друга. Те минаваха през такелажа като вериги и ефективно разкъсваха платната. Това означаваше, че „Аргонавт“ е станал негоден да маневрира. Бърчърд би могла преспокойно да го нападне и по-късно да го потопи.

Грейсън отмести поглед от Александра и Ардмор и потърси своя кораб. „Маджести“ вече се обръщаше. Браво на Джейкъбс — опитваше се да прикове кораба на Бърчърд между „Аргонавт“ и „Маджести“.

Хендерсън мушна пистолета в колана си и двамата с О’Мали хукнаха към главната палуба.

— Огън! — изреваха едновременно те към чакащите канонири. Само след секунда оръдията на „Аргонавт“ дадоха залп и над водата се понесоха ярки светкавици.

Джейкъбс продължи маневрата. Гюлетата улучиха кораба на Бърчърд, натрошиха релинга и отвориха голяма дупка в корпуса, точно над ватерлинията. Няколко моряци бяха ранени и по палубата отекнаха болезнени викове.

Грейсън чу писъка на Александра и се обърна точно навреме, за да види, че тя води отчаяна битка с Ардмор. Капитанът все още я стискаше в желязна хватка, но тя се опитваше да се освободи, като си служеше главно с краката си, защото вързаните ръце бяха безполезни. Грейсън се хвърли към тях, но Ардмор го заплаши с пистолета.

— Не се приближавайте, Финли, защото ще ви застрелям като куче.

Грейсън спря. Ардмор беше напълно сериозен. Ще го застреля и той ще умре със съзнанието, че Александра е в ръцете на смъртния му враг. Какво да направи — да се махне оттук и да остави жената на живота си в ръцете на Ардмор? Как ще живее с тази болка? Положението беше отчаяно. Никога не беше очаквал, че Ардмор ще му отмъсти така жестоко.

— Моля те, Джеймс, недей — проговори глухо Грейсън. — Не и този път.

Очите на Ардмор святкаха от омраза.

— Съжалявам, стари приятелю.

Александра извика и се хвърли срещу Ардмор точно в мига, когато той натисна спусъка. Оръжието изтрещя, но дулото се отклони в друга посока. Оръдията гърмяха с пълна сила и никой не чу пистолетния изстрел. Ардмор и Александра се задържаха за миг върху релинга, после политнаха назад и паднаха в разпенените вълни.

Грейсън изрева като ранен звяр. Викът дойде от дъното на душата му. С два огромни скока се озова до релинга. Стъпи на една дъска и се хвърли с главата надолу в тъмната вода в отчаян опит да спаси Александра.