Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (28)

28

Александра изпищя. Изстрелът отекна в ранната утрин и димът от барута се смеси с влажните изпарения на мъглата.

— Защо я застреляхте? Как можахте?

Ардмор я хвана за ръката и я отведе в каютата. Влезе, но не затвори вратата. На прага застана мистър Хендерсън. Изглеждаше шокиран.

— Сър?

— Потегляме ли? — осведоми се делово Ардмор. Държеше се напълно спокойно, сякаш не бе извършил нищо особено. Той убива хладнокръвно, помисли си ужасено Александра.

Мистър Хендерсън кимна.

— Форсайт пое руля. Но… защо го направихте? — Лицето му побеля още повече.

Ардмор остави пистолета на масата, издърпа едно чекмедже и извади кутия с принадлежности. Отвори капачето и Александра видя кутийка с барут, бели парцалчета и малки топчета олово. Ардмор нави едно бяло парцалче на дълга, тънка стоманена пръчка, вкара я в дулото на оръжието и го почисти внимателно.

— Какво щеше да направи английското Адмиралтейство? Да я затвори в Нюгейт? Да я подложат на мъчения, за да каже имената на другите агенти? И без това щяха да я убият. Знаете ли как екзекутират предателите в тази страна?

Александра потрепери и кръвта се отдръпна от лицето й. Връзваха предателите и им разпаряха корема. Оставяха ги живи, за да гледат как вътрешностите им изпадат. Веднъж й бяха казали, че някои живеели дълго време.

— Даже да беше избягала — продължи Ардмор, докато пълнеше пистолета, — френските емигранти щяха да я преследват. Да не мислите, че ще я помилват?

Александра преглътна мъчително.

— По-скоро не.

— Върнах френския крал на англичаните — продължи Ардмор, — но няма да им осигуря лесна победа. Нека да продължат войната сами, без да узнаят тайните на мадам Дьо Лорен.

Александра проследи със затаен дъх как той пъхна един куршум в дулото и го затапи с малко платно. После запъна спусъка и грижливо изсипа малко барут на масата.

— Ако Наполеон нахлуе в Англия… — започна тя.

— Няма да посмее. Вашата флота е много силна, въпреки моите усилия. Освен това изобщо не ме интересува дали императорът ще нападне Англия. — Той я погледна втренчено.

— Защото вие сте при мен.

Тя кимна.

— Да. Обещах да се омъжа за вас.

Хендерсън изохка и бързо се обърна настрана. Ардмор затвори кутията и я прибра в чекмеджето.

— Обещахте, но аз вече не ви искам. Играта се промени.

Александра не можа да скрие изненадата си.

— Как така се промени?

В очите му светна смях. Явно бе решил да изиграе решаващия си коз.

— Сега ще разберете. — Вдигна пистолета и се прицели в нея. — Съблечете се, мисис Алистър. Искам да останете съвсем гола.

Александра и мистър Хендерсън се вцепениха.

— Недейте, сър! — извика задавено лейтенантът. Пистолетът не помръдна.

— Започвайте, мисис Алистър.

Александра погледна в смъртоносното дуло и попита с треперещ глас:

— И какво, ако не се подчиня? Ще ме застреляте ли? Добре, стреляйте! Не ме е страх от смъртта. — Вирна брадичка и много умело изобрази безстрашие.

— О, не — засмя се Ардмор и се прицели в лейтенанта си.

— Ще застрелям мистър Хендерсън.

Мъжът насреща му пребледня.

— Жалко копеле!

Александра видя как очите зад очилата се разшириха от ужас. Мистър Хендерсън беше твърдо убеден, че капитанът му ще го застреля. Е, значи нямаше изход.

— Добре, ще се съблека — проговори тя с мрачен поглед и с високомерието на херцогска внучка. Посегна към корсажа си и започна да разкопчава копчетата.

 

 

Грейсън наблюдаваше „Аргонавт“. Познаваше платната му не по-зле от тези на собствения си кораб. Ардмор плаваше към устието на Темза. След малко капитан Финли остави далекогледа и се присъедини към О’Мали на руля.

— Вашият капитан явно има намерение да излезе в открито море без вас, лейтенант.

О’Мали изглеждаше по-скоро примирен, отколкото ядосан. Взе далекогледа и отиде до релинга.

Грейсън зае неговото място на руля. Вятърът рошеше косата му. Автоматично нагоди позицията си към наклона на палубата, докато корабът се люлееше по вълните. Държейки руля, усещаше силата на своя плавателен съд, течението на водата, движенията на палубата.

Тук му беше мястото. Дълбоко в себе си той знаеше това. Тук, а не в сивия Мейфеър с павираните му улици и задушаващите, опушени къщи. Мястото му беше на борда на този кораб. Тук даваше заповеди на моряците си и те бързаха да ги изпълнят, катереха се по вантите, изкачваха се чак до върховете на мачтите със сигурността на лунатици. Мястото му беше на руля — за да води кораба през опасни води, както и в помещението с картите, за да изчислява курса и да посещава места, където никога не е стигал кораб.

Беше довел Маги в Лондон, защото искаше тя да живее добре. Но вече беше убеден, че не е постъпил правилно. Александра беше по-умна от него — веднага бе усетила, че момичето никога няма да се впише в строгите правила на обществото от Мейфеър. Маги се наслаждаваше на прекосяването на Атлантика. И обичаше Александра.

По дяволите! Сега не бива да мисли за тях, а да държи паралелен курс с бягащия „Аргонавт“. Ще отстрани Бърчърд, чийто кораб го следваше, ще изпълни уговорката с Ардмор, ще предаде френския крал на Адмиралтейството, ще вземе Александра и Маги и ще замине далеч от Лондон. Много далеч. Щом стигнат до някое хубаво пристанище, ще се оженят и ще заживеят като семейство. След толкова самотни години най-сетне ще има семейство. Опияняваща мисъл.

Внезапно О’Мали насочи далекогледа към кораба малко пред тях и челюстта му увисна.

— Света Богородице! — извика ужасено той.

— Какво има? — попита стреснато Грейсън.

Иън явно не знаеше какво да каже.

— Ами… нищо особено.

Грейсън изкрещя на Джейкъбс да поеме руля. Отиде при О’Мали, взе далекогледа от ръката му и го насочи към „Аргонавт“.

Видя лодка, която се носеше устремно по вълните. На кормилото седеше дебел мъж, който очевидно нямаше ни най-малка представа как се управлява лодка.

С платното се бореше не някой друг, а негова светлост херцог Сейнт Клер. На носа лежеше мадам Дьо Лорен. На сиво-синия корсаж се виждаше голямо червено петно, изцъклените й очи бяха устремени към небето.

— Майчице мила!

— Знаех си, че гледката няма да ви хареса — промърмори О’Мали.

— Обърни, Джейкъбс!

Лейтенантът се подчини без коментар и изрева няколко заповеди към екипажа. Корабът обърна бавно и се приближи към лодката. Сейнт Клер вдигна глава. Изглеждаше много измъчен. Лицето му беше бяло като платното, с което се бореше.

— Кълна се в живота си! — изсъска О’Мали. — На кормилото стои Луи, френският крал!

Грейсън погледна първо краля в изгнание, после херцога.

— Какво става, по дяволите?

— Вие ли сте, Стоук? — изпъшка херцогът. — Слава на бога! Най-сетне! Мисис Алистър ме отведе при краля, както сте й заповядали, но Ардмор я задържа на кораба си. Нямам представа какво е решил да прави с нея.

„Както сте и заповядали“? Думите преминаха през главата на Грейсън, но пламналият гняв ги прогони бързо.

— Останала е при Ардмор?

— Да. Той я поиска. Не можах да го спра.

Останала е при Ардмор! Изречението биеше като с чук в мозъка му. Александра беше при Ардмор. Отвела е херцога на кораба му. Отишла е при него.

Обзе го страх. Александра не е искала да измами него, а да надхитри Ардмор. За да спаси безполезната му кожа. Защото го обича.

Сърцето му се скова в лед. Никога не бе изпитвал такъв студен гняв.

Иън се наведе над релинга.

— Вие ли застреляхте дамата? — извика той, сочейки трупа на мадам Дьо Лорен.

— Разбира се, че не — отвърна с треперещ глас херцогът. — Ардмор го направи. Този човек е луд!

— Не е нужно да ми го казвате — промърмори Иън О’Мали и цъкна с език. — Доживях да видя как един английски херцог и френският крал в изгнание управляват лодка. — Махна им весело и заключи: — Дано да потънете!

— Джейкъбс — нареди Грейсън, без да се обръща, — изпратете двама моряци да им помогнат. Проклетата лодка трябва да стигне до брега.

Иън го изгледа тъжно.

— Стига, Финли. Отнемате последната радост на един беден ирландец.

Грейсън смръщи чело.

— Пълен напред, мистър Джейкъбс! Много искам да си поговоря със скъпия си приятел Джеймс Ардмор.

Иън О’Мали присви очи.

— Планът ви беше друг, Финли. Нали първо щяхме да обърнем и да потопим Бърчърд?

Истинското намерение на Грейсън беше да отклони вниманието на Ардмор с Бърчърд и да спаси френския крал, като същевременно повреди кораба на Ардмор. Но не бе сметнал за нужно да уведоми ирландеца за действителните си планове.

— Планът се променя. Александра е в негова власт. Той иска да го преследвам. — Усмивката му беше безрадостна. — С удоволствие ще му направя тази услуга.

— Аз съм длъжен да ви спра, нали знаете? — попита мрачно О’Мали.

— Опитайте, за да сте чист пред съвестта си — засмя се ледено Грейсън.

 

 

Александра трепереше от студ. Мистър Хендерсън върза ръцете й. Устните му бяха стиснати до болка, но изпълняваше заповедите на капитана си, без да каже дума.

Александра бе останала без никакви дрехи. Ардмор я принуди да свали дори копринените си чорапи и сега стоеше боса върху студените греди в каютата му. Вятърът от люка на тавана охлаждаше кожата й. Въпреки че се чувстваше ужасно неудобно, тя стоеше с високо вдигната глава. Няма да им позволи да я унижат.

Мистър Хендерсън щракна белезниците и тя го изгледа неодобрително. Двата железни пръстена бяха свързани с дълга верига, която лежеше върху корема й и я караше да трепери.

— Срамувам се за вас, мистър Хендерсън.

Стори й се, че е открила стъписване в иначе неподвижните му очи.

— Всеки от нас сам взема решенията, мисис Алистър.

— Вероятно сте прав — отвърна студено тя. — Но вашите решения ме отвращават.

Капитан Ардмор не изпускаше пистолета от ръката си.

— Прибрахте ли дрехите й?

Хендерсън го изгледа мрачно.

— Тъй вярно, сър. Робинс ги отнесе някъде, жалкият глупак.

— Ще го възнаградя за усърдието. — Ардмор му кимна благосклонно. — А сега ни оставете сами.

Хендерсън се скова.

— Сър?

— Изчезвайте, Хендерсън. Искам да остана сам с дамата.

Мистър Хендерсън издиша шумно.

— Вие я използвате, за да примамите Финли, сър. Това е всичко.

— Благодаря за напомнянето, лейтенант.

Хендерсън плъзна поглед по голото тяло на Александра. Очилата му светнаха под светлината на фенерите. Стисна устни, хвърли остър поглед към Ардмор и си тръгна. Затръшването на вратата разцепи тишината.

Александра беше възпитана като изискана дама. Образованите гувернантки я бяха научили да посреща всяка ситуация със самочувствие и да не допуска да забележат, когато е разстроена. Надали някоя от учителките ми, дори мисис Феърчайлд, си е помисляла дори насън, че един ден ще стоя без никакви дрехи, с вързани ръце в капитанската каюта на пиратски кораб, помисли си горчиво тя. Всяка друга жена на нейно място щеше да се свлече в безсъзнание на пода или да получи нервен срив. Тя обаче изпъна рамене и изгледа капитан Ардмор отвисоко, като истинска принцеса. Даже лейди Фийдърстоун не би се справила по-добре.

Ардмор обаче не остана особено впечатлен. Разглеждаше я внимателно — от разрошените къдрици през голите гърди, корема, бедрата и прасците до босите стъпала. Погледът му не беше нито похотлив, нито зъл, а съвсем спокоен поглед на пират, който преценява плячката си.

Не й каза дали смята, че е уловил добра плячка. Просто я гледаше с мрачно задоволство.

— Вашата отмъстителност ви доведе до лудост, капитан Ардмор — проговори ледено Александра.

Очите му засвяткаха.

— Аз полудях преди много време, Александра. Не можете да ме промените, Финли също не може.

— Сигурна съм, че Грейсън не е искал брат ви да умре. Знам го.

Той явно не беше толкова равнодушен, за какъвто се представяше. Стисна пръстите си в юмрук с такава сила, че кокалчетата побеляха. Пред него стоеше гола жена, но очите му бяха пълни само с гняв и болка.

— Откъде знаете, Александра? Защо сте толкова сигурна, че Финли не е искал да го убие? Не сте били там. Аз също. Не можах да го спася.

— Трябва да се примирите — прошепна тя. — Не е било във вашата власт.

Той удари с юмрук по масата.

— Трябваше да е в моя власт! Когато брат ми изгуби жената и децата си, аз страдах за него. Той тъгуваше до края на живота си. Усмивката му, веселият нрав — всичко се изпари. — Застана пред нея и заяви: — А Финли, вашият Финли, ми отне последната възможност да го излекувам от тъгата му.

Александра го наблюдаваше внимателно. Очите му плуваха в сълзи. Непоносимо беше да гледа мъката на мъж, който не понася страданието.

— Кълна ви се, че той не е искал смъртта му — прошепна тя.

— Няма значение какво е искал. Пол умря и аз не можах да го спася.

Железен обръч стегна сърцето й.

— Разбирам ви…

Болката в погледа му вече беше съвсем очевидна.

— Когато стигнах до него, беше още жив. Знаете ли какво означава да гледаш как най-скъпият ти човек на този свят умира? Съзнанието, че съм се провалил… за пореден път. Аз го изоставих, Александра. И не мога да променя нищо.

— Не бива да обвинявате Грейсън за това. — Тя вдигна ръка и докосна рамото му. Веригата издрънча. — Не бива да го наказвате. Вината не е негова.

Той гледаше през нея. Сякаш бе забравил присъствието й. В следващия миг обаче я сграбчи за рамото и пръстите му се впиха в нежната плът.

— Дявол да го вземе, той не ви заслужава! В момента сте изцяло в моя власт и въпреки това стоите пред мен и твърдите, че съм се излъгал. Всеки мъж би се влюбил във вас.

— Моля ви, не продължавайте. Днес се наслушах на любовни обяснения.

Ардмор се изсмя — по-скоро излая.

— Е, моето е последното. Вече съм убеден, че ще се наслаждавам на живота с вас, Александра. А вие няма да съжалявате за жертвата си. — Помилва бузата й и попита: — Откъде знаете, че той ще си направи труда да ни преследва? На ваше място аз бих се тревожил повече за херцог Сейнт Клер. — Изсмя се тихо и поклати глава. — Бедничкият! Той знае какво изисква дългът му. В неговия свят кралят на Франция е по-важен от една вдовица, на която се възхищава. Трябваше да вземе трудно решение. Да избере между два свята. Той няма да ни преследва.

— О! — Александра прехапа устни.

— Финли обаче ще побеснее. Робинс ще му връчи дрехите ви и той ще изреве като бик. Очаквам го всеки момент.

Александра си представи как морякът на име Робинс предава на Грейсън роклята, бельото и чорапите й. Бедното момче сигурно не подозира какво го очаква. Как ли ще реагира Грейсън? Дали ще вдигне рамене и ще му обърне гръб, заявявайки, че е приключил с мисис Алистър? Или ще забие юмрук в лицето му?

— Бедният мистър Робинс — прошепна задавено тя.

— Ще го възнаградя. — Ардмор плъзна палец по долната й устна. — Все повече се радвам на брака ни, Александра.

Тя преглътна мъчително. Не му беше казала, че е дошла само за да спаси Грейсън — по никаква друга причина. Знаеше какво трябва да направи. Предците й се бяха сражавали за английската корона и не бяха допуснали завоевателите в страната. Капитан Ардмор не знаеше, че дядовците й са били също така смели и безогледни като него. Тяхната кръв пулсираше във вените й.

Ардмор се наведе и я целуна по устата. Тя не реагира, но това не го притесни. Целуна я отново и мазолестата му ръка обхвана гърдата й.

Вратата на каютата се отвори с трясък и Александра подскочи. Ардмор се изправи и съвсем спокойно се обърна към уплашения младеж, застанал на прага.

— Какво искаш?

Момъкът не откъсваше поглед от лицето на капитана — явно се стараеше да покаже, че Александра не съществува за него.

— Той е тук, сър. Мистър Хендерсън ме изпрати да ви съобщя, че капитан Финли е зад нас. След него плава друг кораб. Мистър Хендерсън смята, че е на капитан Бърчърд.