Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (27)

27

Грейсън беше доволен от себе си. Дойде тук, без да е напълно сигурен, но най-после държеше доказателството в ръцете си. Най-сетне намери отговор на въпроса, защо Бърчърд изчезваше и след няколко месеца се появяваше на друго място, без никой да разбере къде е бил. Просто се е превръщал отново в жена. Твърде малко хора обръщаха внимание на перачка или камериерка.

— Не ти ли стига, че тогава ни направи на глупаци? — попита той без капчица чувство за хумор. — Двамата дръзки капитани Ардмор и Финли с вързани ръце и крака, ограбени, съблечени, и то от едно малко момиче. Знам, че бяхме мъртвопияни, но все пак…

Спомни си колко се забавляваха, когато разбраха, че младият момък, който се задяваше с хубавичката келнерка в една кръчма в Ямайка, в действителност е жена. Бърчърд — всъщност тогава не запомниха името й — с готовност ги придружи в хотела, в който бяха отседнали. Явно веднага е разбрала, че с лекота ще се справи с двамата самовлюбени глупаци. На следващата сутрин капитаните изпратиха собственика на хотела да доведе О’Мали и Оливър, за да могат да си платят нощувката и да се облекат прилично, та да се върнат на кораба.

— Като си спомня как се събудих вързан за Джеймс Ардмор, ми иде да повърна. — Грейсън се изсмя злобно. — Нищо чудно, че никой не успя да залови Захария Бърчърд.

— Кого тогава е убил Ардмор в онази морска битка? — намеси се О’Мали. — Някой нищо неподозиращ нещастник, носещ вашите дрехи?

Жената изкриви лице.

— Получи добро възнаграждение.

— Жалко, че не е могъл да си похарчи парите — отвърна хладно Грейсън.

Едва сега намери време да огледа дамата по-обстойно. Косата й беше късо подстригана, гърдите й бяха почти плоски, хълбоците — тесни, имаше съвсем обикновено лице. Лесно й беше да се преобрази в мъж: добре скроен мъжки костюм и навита на руло кърпа между краката, за да има нещо в панталона, бяха достатъчни.

За съжаление фактът, че е жена, не я правеше по-малко опасна. Тази проклетница бе убила десетки моряци и невинни хора, изпречили се на пътя й. Говореше се, че веднъж нападнала кораб на роботърговци, избрала най-силните чернокожи и изгорила всички останали. Точно затова Ардмор я преследваше ожесточено и се заканваше да я унищожи по същия начин. Досега късметът беше на нейна страна. Но този път нямаше да има пощада.

— Тук съм по специална причина — продължи невъзмутимо Грейсън. — Знам, че искаш да убиеш Ардмор. И на мен вече ми омръзна да ме преследва. Затова си мисля, че бихме могли взаимно да си окажем услуга.

Казвайки това, той се опита да потисне съмненията си. Знаеше, че поема голям риск с този ход, но искаше най-сетне да се отърве от Бърчърд. Може би това беше единственият му шанс да реши всичките си проблеми наведнъж: да отстрани Бърчърд, да уреди въпроса с Адмиралтейството и да изпълни споразумението с Ардмор.

Ако преди това не загуби живота си.

Той пое дълбоко дъх, изпрати пламенна молитва към небето и заразказва грижливо обмислената история.

 

 

Мистър Хендерсън седеше в наемния файтон мрачен, с приведени рамене. Херцогът делеше седалката с него и се взираше в тъмните лондонски улици, през които минаваха.

Наложи се Александра дълго да убеждава мистър Хендерсън, че трябва да ги заведе на „Аргонавт“. Когато дойде в къщата на обичаната жена, той имаше намерение просто да я отведе в Кент и да се ожени за нея. Заяви й, че вече нямал нищо общо с безумията на капитан Ардмор.

Щом обаче проумя, че Александра иска от него не само да ги заведе на „Аргонавт“, ами и да излъже капитана си, и да издаде пред представител на Адмиралтейството къде се намира френският крал, Хендерсън изпадна в ярост. Необузданият гняв в очите на обожателя й, който иначе се държеше като покорно кученце, напомни на Александра колко опасен е мистър Хендерсън в действителност. Само за миг се превръщаше от любезен денди в безогледен ловец на пирати.

Накрая все пак постигнаха компромис. Ще наемат карета и херцогът ще тръгне с тях сам, без слуги, кочияш и ескорт. Мистър Хендерсън ще му позволи да отведе френския крал, защото изобщо не се интересува от съдбата му, но няма да допусне херцогът да арестува Ардмор.

Сейнт Клер не хареса предложението и заплаши Хендерсън, че веднага ще го арестува. Той пък му отвърна презрително, че тогава ще се наложи негова светлост да му заеме палто, защото неговото днес е дошло от шивача и той не иска да го развали в Нюгейт.

Александра се хвърли между двамата спорещи и успя да убеди херцога, че ще получи френския крал само ако изпълни плана на мистър Хендерсън. С обичайното си спокойствие мистър Хендерсън поръча карета и уреди всичко, но когато помогна на Александра да се качи, тя видя в очите му неприкрит гняв. Тя го използваше и той го знаеше. Никога нямаше да й прости това.

Но тя нямаше друг избор. Сейнт Клер трябваше да стигне до английския крал, а щом узнае къде е хвърлил котва „Аргонавт“, Джеймс Ардмор ще трябва да бяга. Грейсън вече няма защо да се бои от него, освен това ще заслужи благодарността на Адмиралтейството. Херцогът бе приел историята й, без да задава въпроси. Тя му заяви, че Грейсън й е казал къде е скрит Луи дьо Бурбон и че тя трябва да го заведе в скривалището. Коя млада дама от Мейфеър би направила подобно нещо по своя воля и желание?

Мистър Хендерсън обаче бе наясно каква е истината — във всеки случай, ако се съди по физиономията му. Тя не знаеше защо в крайна сметка се съгласи да й помогне, но и не искаше да разбере причината.

Каретата се носеше в нощта. Когато стигнаха до Грейвсенд, вече се зазоряваше. Мястото беше тихо и пусто, от изток вееше леден вятър, идващ от устието на Темза и близкия океан. Когато влязоха в селището, рибарите вече се готвеха да излязат в морето, а слугите товареха колички със стока за града, работейки със сведени глави, за да се предпазят от студения вятър.

Александра оглеждаше напрегнато тъмната река, но видя само безброй черни мачти, издигащи се като оголени дървета срещу хоризонта. Съзнаваше, че може би няма да познае кораба на Ардмор. Когато се качи на борда му преди няколко дни, беше упоена и не видя почти нищо.

Мистър Хендерсън помоли кочияша да спре пред отдавна изоставен, разнебитен кей. Малко по-нагоре по реката разтоварваха големите търговски кораби на Източноиндийската компания, но тук беше относително спокойно. В края на кея видяха вързана лодка.

Мистър Хендерсън плати на кочияша и му заповяда да чака. После рязко нареди на Александра и херцога да слязат в малката лодка. Сейнт Клер помогна на Александра да се настани удобно, Хендерсън вдигна платното и се отблъсна от кея.

Потеглиха на изток. Слънцето вече изгряваше. Лъчите му потапяха закотвените плавателни съдове в златно сияние. Платната на два презокеански кораба се издигаха гордо към ясносиньото небе.

Зад няколко малки търговски кораба беше хвърлил котва елегантен двумачтов съд с триъгълно средно платно. Приличаше по-скоро на военна фрегата — от онези, които ескортираха търговските кораби към Индия. Ако беше сам, човек сигурно щеше да го разгледа по-подробно, защото явно не беше нито търговски, нито военен кораб. Капитан Ардмор обаче го бе настанил между гемии и други по-малки плавателни съдове, за да не го заглеждат много-много.

Когато наближиха, Александра вида името — „Каролина“. Херцогът смръщи чело.

Малката лодка се блъсна във фрегатата и мистър Хендерсън побърза да свие платното. Над парапета се появи непознато лице. Морякът огледа тримата „посетители“, кимна и изчезна.

Александра спря да диша. Това беше критичният момент. Капитан Ардмор бе казал, че няма да я пусне на кораба, ако я придружава и някой друг, освен мистър Хендерсън. Ако разбере, че с тях е херцог Сейнт Клер, веднага ще му стане ясно, че лейтенантът и бъдещата му съпруга са го измамили.

След няколко безкрайни мига две загорели от слънцето ръце се заловиха за релинга и Ардмор погледна надолу към лодката. Мистър Хендерсън се изчерви под изпитателния му поглед, но остана спокойно на мястото си, без да каже нещо.

Дори от това разстояние пронизващият поглед на капитана се впи в лицето на Александра. След още един безкраен миг той кимна кратко на стоящия до него матрос и изчезна.

Александра се качи на борда на „Аргонавт“ в нещо като торба, подобна на онази, с която Грейсън я бе вдигнал на палубата на „Маджести“. Мистър Хендерсън и херцогът се покатериха по въжената стълба, спусната от моряка. Хендерсън се запъти към капитанската каюта, но херцогът остана с Александра и двамата последваха моряка.

Ардмор ги очакваше. Седеше зад писалището си, облечен в тъмносин моряшки жакет, закопчан наполовина върху голите му гърди. Носеше още вехт черен панталон и високи ботуши. Тъмното облекло подчертаваше зелените пламъци на очите му.

Каютата беше все така полупразна, както я помнеше Александра. Дългата пейка под прозорците беше излъскана и блестеше. Няколко възглавници ще направят помещението много по-приветливо, помисли си Александра. И може би завески на прозорците, защото нямаше място за истински пердета.

— Не се отдалечавайте от мен, мисис Алистър — пошепна й херцогът.

Ардмор изобщо не го погледна. Цялото му внимание беше съсредоточено върху Александра.

— Защо сте довели на кораба ми човек от Адмиралтейството?

Херцогът изпъчи гърди.

— Как смеете, сър? Обръщайте се към дамата с подобаващо уважение.

Ардмор го изгледа иронично, след което плъзна поглед по разрошената коса и смачканата пола на Александра.

— Мисис Алистър — произнесе провлечено той, — днес следобед мистър Хендерсън ми каза да вървя по дяволите заедно с всичките си планове. Сега е отново на кораба и доведе не само вас, а и един английски благородник. — Усмихна се едва забележимо и кимна. — Вие наистина сте невероятна жена!

Херцогът почервеня от гняв.

— А вие, сър, сте човек извън закона. Не ви позволявам да говорите по такъв начин с една английска дама.

— Нямам нищо против да ме призовете на дуел — отговори равнодушно Ардмор. — Моите секунданти са Йън О’Мали и мистър Хендерсън, когато си възвърне дар слово.

Херцогът понечи да отговори, но Александра прати етикета по дяволите и излезе напред.

— Това няма значение. Ние сме тук, за да вземем френския крал.

Ардмор изобщо не се изненада.

— Разбирам.

— Значи не отричате, че сте го отвлекли? — извика сърдито херцогът.

— Не съм го отвлякъл — отвърна спокойно Ардмор. — Може да напусне кораба ми по всяко време.

— Така твърдите вие. Къде е той?

Александра счете за свой дълг да обясни.

— Мадам Дьо Лорен е използвала хитрост, за да убеди краля да се качи на кораба. Права ли съм, капитане?

Ардмор кимна. Историята с краля изобщо не го интересуваше.

Александра огледа замислено двете врати в отсрещната стена на каютата. Преди няколко нощи мадам Дьо Лорен бе излязла от дясната кабина. Морякът й донесе черпак с вода от същата кабина.

Тя кимна убедено, отиде до вратата вляво и я отвори.

Дългокрак, доста дебел мъж с късо подстригана сива коса седеше на тясна койка и четеше вестник. При влизането на Александра вдигна глава и я погледна изненадано. В другия край на каютата мадам Дьо Лорен седеше върху моряшки сандък и нервно кършеше ръце. Херцогът надникна над рамото на Александра и възкликна зарадвано:

— Ваше величество!

Кралят се надигна и фигурата му изпълни малката каюта.

— Ваша светлост — поздрави той с кратко кимване.

— Мили боже! — Херцогът неволно премина на френски. — През цялото време ли бяхте тук?

— От седмица седя в тази каюта, господине — отговори също на френски кралят. — Но много скоро ще се върна във Франция.

Благодарение на уроците с мисис Феърчайлд Александра разбираше всяка дума.

— Боя се, че мадам Дьо Лорен ви е измамила, сир.

Монархът поклати глава.

— О, не, уважаема. Всичко е готово. Ще се върна в моята Франция, а Наполеон ще абдикира. Уверен съм, че ме очаква славно бъдеще.

Ардмор не казваше нито дума. Изражението му обаче издаваше, че разбира всичко. Кралят хвърли вестника на пода и излезе от малката каюта. Не изглеждаше нито уплашен, нито потиснат. Посочи мадам Дьо Лорен, която подозрително събра вежди и хвърли отровен поглед към Александра. Явно размисляше как да отговори на обвиненията.

— Мадам ме утешаваше през цялото време — рече кралят.

Ардмор я посочи обвинително.

— Мадам е агентка на републиката.

— О, не, мосю! — извика монархът. — Тя мрази императора, също като мен.

— Била му е любовница.

Кралят хвърли бърз поглед към мадам Дьо Лорен и лицето му помрачня. Явно започваше да разбира.

— Господ да ми е на помощ!

Александра докосна ръката му.

— Всичко е наред, сир. Негова светлост ще ви отведе у дома. С него можете да се чувствате сигурен.

Кралят поклати глава.

— Да, но… във Франция ме чакат. Увериха ме, че веднага ще седна на трона на предците си.

— Мадам Дьо Лорен винаги е била добра лъжкиня — подхвърли спокойно Ардмор.

Французойката нададе пронизителен вик и се нахвърли върху монарха в изгнание. В ръката й блесна нож.

— Да живее Франция! Да живее републиката!

Кралят остана като вкаменен на мястото си. Ардмор не се помръдна. Херцогът блъсна Александра настрана и се хвърли да предпази краля. Мистър Хендерсън най-сетне се събуди от мрачното мълчание, в което бе изпаднал след влизането си в каютата, сграбчи ръката на мадам Дьо Лорен и я изви назад. Ножът падна на пода. Жената се опита да се изтръгне от хватката му, но той беше много по-силен от нея.

Ардмор посочи херцога.

— Вземете краля и агентката и си вървете.

— Веднага. — Сейнт Клер приглади жакета си. — Боя се, че ще трябва да ви арестувам, мадам.

— Ти си мръсник! — изсъска мадам Дьо Лорен и продължи на френски: — Предател, жалък предател! Нали ми обеща, че няма да го дадеш на Финли?

— Финли няма нищо общо. — Ардмор хвърли бърз поглед към Александра. — Честта принадлежи на херцог Сейнт Клер. Хендерсън, махнете тази жена от каютата… незабавно.

Хендерсън изведе отчаяно съпротивляващата се мадам Дьо Лорен. Тя пищеше, ругаеше и заплашваше мистър Ардмор с жестоко отмъщение.

Херцогът въздъхна облекчено.

— Ваше величество. — Поклони се на краля и съобщи: — Лодката ни очаква. Наел съм карета, която ще ни върне в Лондон.

Потресеният Луи дьо Бурбон само кимна.

— А що се отнася до вас, капитане — продължи херцогът със строг поглед към Ардмор, — ще заповядам да ви арестуват. За пиратство и други престъпления срещу короната.

Ардмор отново се усмихна едва забележимо.

— Сега си спомням какво ми разказа Финли: че ще му опростите всички престъпления, ако ви помогне да намерите френския крал. Е, аз ви го предадох. Няма ли да получа амнистия?

— Вие сте го отвлекли! — извика херцогът, заекващ от възмущение.

— Планът беше на мадам Дьо Лорен. Тя се погрижи за изпълнението му. Аз само предложих на краля уютен подслон, където да остане скрит от очите на света. Ако го бях оставил в ръцете на френските патриоти, щяха да го разкъсат във въздуха, преди изобщо да сте забелязали изчезването му. Тук поне беше на сигурно място.

Херцогът беше поразен.

— Вие наистина притежавате невероятна дързост, сър, щом поискахте от мен амнистия. Но не забравяйте, че сте нападали английски кораби. Потапяли сте фрегати, бичували сте капитаните им, за бога!

— Английски кораби, на които бяха събрани американци и други невинни хора, осъдени да служат в английската флота — отговори твърдо Ардмор.

— Английски дезертьори! — възрази възбудено херцогът.

— Така ли? А какво ще кажете за хората, които никога не са стъпвали на английска земя? Защо отвличате момчета от Пенсилвания и Каролина? Повечето от тях дори не знаят къде се намира Англия!

— Не е вярно! — В гласа на херцога липсваше предишната убеденост. — Вие сте унищожили наши кораби. Вие сте човек извън закона.

— Често съм чувал това обвинение. — Ардмор скръсти ръце. — Хайде, вземете краля и напуснете кораба ми.

Херцогът стисна ръце в юмруци. Александра се покашля и предложи:

— Да вървим, ваша светлост, преди да е променил намерението си.

Херцогът примигна и бързо се огледа. Едва сега бе осъзнал, че е съвсем сам — без войници, без силни лакеи.

— Права сте — кимна той. — Да вървим. След вас, мисис Алистър.

— Мисис Алистър остава тук.

Херцогът се обърна като ужилен.

— Какво?

Сърцето на Александра биеше лудо. Знаеше какво я очаква, след като се качи на кораба, но въпреки това се уплаши.

— Давам ви краля, но мисис Алистър остава при мен — обясни Ардмор.

— Какво означава това, по дяволите?

Херцогът пристъпи със стиснати юмруци, но Ардмор вече бе извадил пистолета си.

— Имате право на избор, Ваша светлост. Кралят или мисис Алистър.

Херцогът погледна пистолета с яростно святкащи очи. Премести поглед от Ардмор към Александра и гневният блясък в очите му угасна. Издиша шумно и изрече с дълбоко съжаление:

— Не мога да постъпя другояче, мисис Алистър.

Тя се приближи и сложи ръка върху неговата.

— Не се безпокойте за мен, сър. Нищо лошо няма да ми се случи.

Той стисна ръката й и понечи да каже нещо, но се отказа. Поклони се безмълвно и излезе от каютата.

Ардмор и Александра го последваха. Ардмор махна на стоящия наблизо моряк.

— Веднага щом се скрият от поглед, вдигнете котва. Излизаме в открито море.

— Тъй вярно, капитане!

Морякът се втурна към кърмата и извика нещо на другарите си.

Ардмор се обърна към Александра и зелените му очи светнаха.

— Точно това искате, нали? Принудихте ме да изляза в открито море, за да спасите любимия си Финли.

Александра скръсти ръце на гърдите.

— Напълно сте прав. Съжалявам, но най-подло се възползвах от мистър Хендерсън и от херцога, за да постигна целта си.

— Двамата не заслужават нищо друго. Почти съм склонен да ви поздравя. Не очаквах такъв ход от ваша страна.

— Почти? — повтори с лека уплаха тя.

Той се усмихна студено.

— Почти, Александра. Още не сте спечелили, но имате добър шанс.

Обърна й гръб и закрачи към релинга. Стигна до мястото, където се намираше малката лодка, и насочи пистолета надолу.

Александра се затича към него, но дългата пола й попречи. Мъглите по реката се вдигаха и лодката почти не се виждаше сред белите изпарения. Херцогът и кралят вдигнаха глави. Мадам Дьо Лорен, която седеше в средата с вързани ръце, също погледна нагоре.

Ардмор се прицели и съвсем спокойно простреля френската агентка право в сърцето.