Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (2)

2

Той поемаше отчаяно въздух, докато грубото въже се впиваше все по-силно в шията му, а стъпалата напразно търсеха опора. Ръцете му бяха вързани на гърба. През цялото време се вкопчваше в мисълта, че веднъж вече е преживял номера с въжето на Джеймс Ардмор. Някога Ардмор го помилва и преряза въжето — ала едва след като изтръгна от него ужасно обещание.

Грейсън не можеше да се отпусне с цялата си тежест върху пръстите на краката, а само толкова, че въжето да не се стегне докрай. Ардмор искаше той да се бори за живота си и почти да успее да се спаси. Да се бори, докато се изтощи и вече не е в състояние да се крепи на пръсти. Тогава ще се отпусне и сам ще се удуши.

Грейсън наблюдаваше внимателно мрачния тъмнокос мъж, когото някога наричаше свой приятел. Преди много, много време го бе спасил от клетка на пиратски кораб. После пък Ардмор му помогна да вдигне бунт и да победи. Това беше началото на приключенията на Ардмор и Финли — двамата капитани на „Маджести“, ужаса на седемте морета. По онова време двамата бяха точно на по осемнайсет години.

А сега Ардмор държеше в дясната си ръка в кожена ръкавица въжето, минаващо през една кука в тавана и стегнато около шията на Грейсън.

— Губя търпение, Финли — изръмжа той с непоправимия си чарлстънски акцент. — Искам да чуя истината.

Дробовете на Грейсън пареха, сякаш дишаше пясък. Поне Маги беше на сигурно място. Каквото и да станеше с него, Маги беше спасена. Оливър и Джейкъбс щяха да се погрижат за нея. Ако той загине, няма да завърши онова, което бе започнал. А толкова искаше Маги да наследи всичките му пари и да живее като богата млада дама…

— Върви по дяволите! — изпъшка той.

Въжето се стегна около шията му.

— Кажи ми, или Джейкъбс ще умре.

Джейкъбс лежеше ранен долу на партера, охраняван от двама наемници на Ардмор. Тази вечер някогашният му партньор бе нарушил примирието. Нахлу с хората си в къщата на виконта и сега заплашваше живота му. Грейсън не знаеше колко време ще мине, докато Оливър се върне с подкрепление. Той беше преместил хората си от Гринич в Грейвсенд, след като Адмиралтейството изпрати при него човек с предложение да му осигури пълно помилване — разбира се, в замяна на помощта му.

Няма да позволи на Ардмор да осуети плановете му. Още не. Ардмор бе обещал на Сара, майката на Маги, че Грейсън ще заведе момиченцето в Англия. Ардмор даде думата си на умиращата, че дъщеря й ще израсне като почтено момиче, ще живее в краста къща, ще носи скъпи дрехи и ще я обслужват изискани слуги. От любов към майката на Маги Ардмор потисна убийствената си ярост и разреши на Грейсън да се върне с детето в Англия. Разбира се, срещу ответна услуга.

Ардмор стегна въжето и Грейсън загуби опора под краката си. Пред очите му затанцуваха звезди.

— Кажи най-после!

Грейсън се опита да поеме въздух.

— Френският крал.

Ардмор присви очи.

— Няма френски крал.

— Има. В изгнание. Крие се.

Ардмор отпусна въжето и Грейсън можа да стъпи на пода. Все още не му достигаше въздух.

— Луи Бурбонски? — Ардмор изглеждаше искрено изненадан. Плъзна палец по устните си и попита: — Англичаните са изпуснали френския крал? Много интересно! И каква е твоята роля?

Гласът на Грейсън стържеше като пила върху метал.

— В Адмиралтейството смятат, че е намерил убежище при пирати, на които плащат френски агенти. Според тях само аз знам кой има начини да го прехвърли във Франция. — И след кратка пауза добави: — Кой друг, ако не ти.

Ардмор го изгледа студено.

— Не съм в настроение за игрички.

— Това не ме интересува — изръмжа Грейсън.

Зелените очи на Ардмор святкаха от омраза. Грейсън го наблюдаваше недоверчиво. Да, двамата имаха споразумение, но противникът му беше непредвидим. Ардмор беше дързък и нагъл мръсник — така го наричаше дори Иън О’Мали, първият офицер на Ардмор. Той играеше само по собствените си правила.

А сега се усмихваше. Грозна, злобна усмивка, която обезобразяваше остро изсеченото му лице. Върза въжето за стълба на леглото и го стегна така, че Грейсън едва да се докосва до пода. Ардмор имаше седемнайсет години опит във връзването на възли. Грейсън знаеше, че бившият му приятел няма да отстъпи.

— Остани си тук и потанцувай — изрече тихо Ардмор. — Дано пък твоят Оливър се върне навреме, за да те спаси. Но не ми се вярва. Докато го чакаш, ще висиш тук и ще размишляваш какво има след смъртта.

Грейсън се опита да поеме въздух. Ардмор се приближи и вдигна лице към него.

— Брат ми умря много бавно — изсъска той. — Мисли за него.

Светлозелените очи станаха ледени. Враждебността между двамата се разгоря, когато Грейсън се ожени за таитянка на име Сара, и скоро се превърна в дива омраза. Тази омраза преживя много години и големи разстояния — до днешния ден, когато Джеймс Ардмор гледаше нагоре към него и желаеше смъртта му.

Ардмор го погледна за последен път, обърна се рязко и излезе от стаята. Стъпките му отекнаха шумно в празния коридор и по стълбището. После Грейсън го чу да дава заповеди на хората си, които го очакваха на партера. Чу отварянето и затварянето на входната врата. Възцари се тишина.

Въжето скърцаше в куката на тавана, от която висеше и прастарият железен полилей. Ако дръпне с все сили, може би ще изтръгне куката от гредата. Но ще си счупи врата — ако полилеят не го размаже преди това. Леглото беше твърде далеч, за да се опре на него, но столът с права дървена облегалка може би ще му помогне. Само след миг обаче установи, че Ардмор нарочно го е оставил така, че да не може да го достигне.

Докато се опитваше да достигне стола с пръстите на краката си, Грейсън проклинаше лекомислието си. Ардмор и хората му бяха изненадали него и Джейкъбс на вечеря, тъкмо когато се питаха къде ли се крие Йън О’Мали, вярното куче на Ардмор. Сега вече знаеха. Първият офицер бе уведомил Ардмор за посещението на херцог Сейнт Клер, който заемаше висока длъжност в Адмиралтейството.

С крайно напрежение на волята Грейсън успя да стигне до крака на стола с големия пръст на дясното си стъпало. Опита се да го придърпа към себе си, ала загуби равновесие и падна тежко на въжето. Пред очите му причерня.

Чу гласове по стълбището, последвани от тих вик на жена. Приближиха се стъпки, придружени от шумолене на коприна. Две нежни ръце го обгърнаха и се опитаха да го изправят.

— Помогни ми — изпъшка женски глас. — Бързо, Джефри, прережи това проклето въже!

Малко по-силни мъжки ръце го хванаха през кръста и го повдигнаха. Примката около шията му се разхлаби. Той пое дълбоко дъх и пред очите му затанцуваха пламтящи искри.

— Нямам нож, мадам! — изохка мъжът. Не, ако се съдеше по гласа, той беше по-скоро момче.

— Вземи това — извика сърдито женският глас.

Междувременно Грейсън си възвърна зрението. Столът се премести и изскърца — явно някой се бе покатерил на него. Момъкът вдигна ръце, сръчно преряза въжето и из стаята се разнесе миризма на немито тяло.

Грейсън се свлече на пода. Коленете му поддадоха и той падна по лице върху вехтия килим. Аромат като нежен морски бриз проникна в носа му. Някой нежно сложи ръка на рамото му.

— Джефри, тичай след тях! И повикай полиция!

— Но те са убийци, мадам! Ами ако ме убият!

Грейсън едва не се изсмя, докато дишаше дълбоко. Килимът миришеше на гнило, но за него беше като омайващ парфюм. Хладно острие на нож се докосна до китките му и въжето се разхлаби. Усети как ножът одраска кожата му и потече кръв. Но какво от това, след като бе свободен! Ръцете му увиснаха безсилно, а после, когато кръвта отново започна да циркулира, запариха болезнено. Той остана да лежи, наслаждавайки се на болката — тя означаваше живот.

Нежна ръка попипа рамото му и той вдигна глава.

Над него се бе навела жената от съседната къща. Красивите й очи бяха загрижени. Откакто се нанесе в новия си дом, той я беше срещал няколко пъти и винаги я намираше достойна за внимание. Толкова я хареса, че всеки път, щом видеше каретата й, намираше повод да излезе от къщи. Възложи на Джейкъбс да разузнае коя е дамата. Лейтенантът го уведоми, че е вдовица и се казва мисис Алистър. Преди това била мис Александра Симингтън, дъщеря на лорд Алексис Симингтън, внучка на херцог. Със синя кръв, от най-добро семейство.

И негова спасителка. Грейсън беше на път да се влюби. Великолепните кестеняви коси падаха на буйни къдрици по раменете й. В кафявите очи святкаха зелени точици, зениците бяха спокойни и хладни като планинско езеро. Носеше много женствен халат от бледозелена коприна, които подчертаваше нежните й форми. Ако развърже колана, сигурно ще види и по-интимни части от прекрасното й тяло.

Александра масажираше изтръпналите му ръце. Той искаше да й благодари, но от израненото му гърло не се изтръгна нито звук. Вместо това се претърколи по гръб и шумно пое въздух.

След малко измъкна ръка от нейните и помилва копринените къдрици, паднали близо до лицето му. Отново вдиша дълбоко, за да се наслади на женствения й аромат.

— Намерихме един човек в коридора — съобщи тихо тя. — Ранен е.

Грейсън чу думите, но не ги разбра. Тя свъси червеникавите си вежди, сякаш имаше пред себе си обект за научно изследване. Смелостта му се върна и той обви ръка около талията й. Топлата, гладка дреха го подканваше да продължи. Меката закръгленост под нея беше невероятно изкусителна.

Внезапно в слабините му пламна желание. Близостта на смъртта и присъствието на жената бяха еднакво силни стимулатори. Привлече я по-близо до себе си. В очите й се появи нервност, дългите мигли затрепкаха, но тя се постара да скрие несигурността си. Лицето й беше прелестно, малкото носле беше обсипано с лунички. Брадичката бе меко закръглена, а пълните устни сияеха нежнорозови. Грейсън повдигна глава и впи устни в нейните.

Александра се дръпна назад и се скова. Той сложи ръка на тила й, притисна я съвсем леко и започна да я милва. След малко тя се успокои и той я целуна отново, този път по-предпазливо, по-нежно.

Тя въздъхна тихо и се поддаде на натиска. Приближи се и започна да отговаря на целувката.

Възбудата заплашваше да го надвие. Той желаеше тази възхитителна, сладко ухаеща жена, която го бе спасила от смъртта. Целувката му се задълбочи, стана по-страстна. Тя извика изненадано, но тялото му явно бе поело контрола над действията му.

Той плъзна език по устните й и за негова радост тя не се възпротиви. Малко несръчно притисна уста към неговата, сякаш не беше свикнала с толкова интимни целувки. Под натиска на устните му устата й се отвори и движенията й издадоха събуждаща се страст.

Виеше му се свят, но не можеше да я пусне. За малко прекъсна целувката, обърна се настрана и я увлече със себе си. Тънкият халат и нощницата не бяха сериозна преграда между него и изкусителното й тяло. Целуна я отново и езикът му проникна в горещата й влажна уста.

Тя отново издаде тих стон — той не знаеше дали на протест или на отдаване. Беше възбуден, желанието пулсираше във вените му. Раздели бедрата й и усети през коприната колко е гореща. Трескаво започна да развързва колана, за да отвори халата и да се наслади на тялото й.

Силна ръка го изтръгна от замайващото блаженство.

— Достатъчно, млади човече — заяви строг женски глас.

Грейсън напълно бе забравил другата жена и страхливия, тромав момък, появили се със спасителката му. Сега вдигна глава и ги видя да стоят над него. Жената го наблюдаваше със смръщено чело, момчето изглеждаше шокирано и възхитено едновременно.

Грейсън се отдели от прекрасното, изпълнено с копнеж тяло на мисис Алистър и седна. Отново пое въздух и изведнъж избухна в освобождаващ смях. Смееше се от радост, че е оцелял и се е запознал с прекрасната жена, която все още лежеше замаяна на пода до него.

Тя също седна и го погледна объркано. Той вдигна ръка и помилва бузата й.

— Благодаря ви. — В гласа му имаше искрено вълнение. — Благодаря ви, че съм още жив.

Грейсън Финли, виконт Стоук, беше невероятен мъж. Прекара едва четвърт час на пода, дишайки мъчително, но после се изправи и Александра видя как силата се завръща в тялото му. А до преди миг беше щастлив, че е оживял. Вратът му беше изранен от въжето, но иначе беше в добро състояние. Сините му очи святкаха. Веднага нареди на Джефри и готвачката да слязат на партера, за да се погрижат за раната на мистър Джейкъбс, после се обърна към Александра:

— Елате с мен.

И толкоз. Никакви обяснения, никакво забавяне. Даже не си направи труда да се облече прилично. Е, все пак не е без дрехи, защити го Александра. Носеше кожен панталон, отворена до корема риза и високи ботуши. Но нямаше яка, жилетка и сако. Бял белег пресичаше ключицата му и слизаше по мускулестата гръд, преди да изчезне под бялата ленена риза. Александра едва устоя на изкушението да надникне под ризата, за да види къде свършва белегът.

Светлината на свещите в коридора позлати дългата, избледняла от слънцето коса и наболата брада по страните му. Починалият съпруг на Александра много държеше винаги да е гладко избръснат. Щом откриеше наболи косъмчета, изкрещяваше на камериера си да ги махне. Искаше лицето му да е гладко и меко. Носеха се слухове, че искал от любовниците си да бръснат интимните си части, но Александра никога не събра смелост да го попита.

Виконтът хвана ръката й и я поведе нагоре по стълбата. Дланта му беше твърда и мазолеста, съвсем различна от меката, месеста ръка на съпруга й с винаги грижливо направен маникюр. Кожата на старите ботуши прилепваше плътно към краката му. Носът му изглеждаше леко крив, сякаш е бил чупен, а малък белег отляво на устата теглеше долната му устна надолу. Да, лицето му не беше съвършено, както изискваше днешната мода, но със сигурност предизвикваше възхищение.

Въпреки свещите къщата тънеше в мрак. Дървената ламперия на стените изглеждаше почти черна. Стълбата издаваше възрастта си, като скърцаше жално под стъпките на виконта. Леките крачки на Александра почти не предизвикваха шум. През отворените врати се виждаха мебели без защитни калъфи. Навсякъде имаше сандъци, някои отворени, на други все още висяха катинари.

Влязоха в спалня на най-горния етаж. Помещението не бе проветрявано отдавна. Малкото мебели бяха покрити с прах, а в камината отдавна не беше пален огън. Съседът й се запъти с уверена крачка към един от панелите в облицовката. Натисна парче гипс и стената се отмести. Пред очите на Александра се разкри малка четириъгълна стая.

Каква беше изненадата й, когато от стаичката изскочи около дванайсетгодишно момиче, облечено в мръсна розова рокля с много рюшове и панделки, повечето скъсани. В дясната си ръка стискаше дълъг нож. Момичето приглади назад гарвановочерната си коса и разкри две искрящи черни очи под красиво извити черни вежди.

— Татко! — извика момичето, втурна се към виконта и го прегърна, без да изпуска ножа. — Добре ли си, татко?