Метаданни
Данни
- Серия
- Пирати (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pirate Next Door, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Дженифър Ашли
Заглавие: Моят съсед пиратът
Преводач: Ваня Пенева
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Ирис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Инвестпрес“ АД — София
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 13:978-954-455-065-9; 10:954-455-064-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4520
История
- —Добавяне
19
Качиха се заедно по стълбището, украсено със златни и сребърни ленти. От стенните лампи и кристалните полилеи висяха ивици златен сатен. На всяка площадка бяха поставени високи свещници, също украсени с ленти. По стълбата се точеше неспирен поток от хора. Това беше светът на Александра — елегантен и блестящ. Навсякъде светлина — топла, дружелюбна и мека като усмивката й.
Грейсън си спомняше как като момче провираше глава между перилата, за да види майка си в елегантна, украсена с дантела копринена рокля, как поздравява многобройните гости. Помнеше колко се гордееше с красивата си майка, с уважението, което й оказваха. От време на време тя вдигаше глава и весело му намигваше. Тази игра беше само между тях и двамата й се наслаждаваха. Грейсън винаги съумяваше да избяга от строгата си бавачка, за да види майка си.
Сега погледна към мястото, където стоеше домакинята, и видя Александра, облечена в злато и сребро. Спомените от детството избледняха и бързо изчезнаха.
Маги стисна ръката му.
— Мисис Алистър е неземно красива.
Точно така. Това беше правилното определение. Божествена красавица. Роклята в златни и сребърни тонове оставяше раменете открити, но деколтето не беше много дълбоко. Лебедовата шия бе подчертана със златна сатенена панделка. Червено-кафявите къдрици бяха хванати на тила с широка шнола и падаха по раменете й. А в косите й блестяха като бели звезди неговите опали. Точно както очакваше.
Опалите му бяха подарък от един сиамски принц. От благодарност, че е спасил отвлечената му годеница.
А сега ги носеше Александра. Сърцето му ускори ритъма си, в слабините му нахлу горещина. В този миг осъзна, че Александра запълва място в сърцето му, за което досега не беше подозирал, че е празно. Самотата на изминалите години изчезна, сякаш никога не бе съществувала.
— Тя е може би най-елегантната дама във висшето общество — промълви възхитено херцогът.
— Искам един ден да бъда като нея — каза сериозно Маги.
— Поздравявам ви, мис Финли. Избрали сте най-добрия образец.
Грейсън не каза нищо. Беше съгласен и с двамата, но не можеше да забрави, че името на херцога стоеше на първо място в списъка на Александра, а след него имаше само кръстчета и удивителни. Проклет да е! Как така Александра не бе открила у Сейнт Клер нито един недостатък? Грейсън стисна зъби. Щеше да издебне момент, когато херцогът застане близо до парапета, и да го бутне… съвсем случайно, разбира се.
Обаче Александра носеше опалите. Неговите опали. Дали в списъка й имаше знак за притежаването на скъпоценности?
Напредваха бавно, защото гостите преди тях се спираха за дълго при домакинята. Появиха се обаче много хора, които искаха да бъдат представени на Грейсън.
— Много се радвам да се запозная с вас — изрече, заеквайки, млад мъж с невинни сини очи и дружелюбна усмивка.
— Мистър Бартоломю — представи го херцогът.
Грейсън стисна ръката на младежа и го изгледа остро. И той беше в списъка на Александра.
Всички потенциални кандидати бяха поканени на соарето. Представиха му мистър Харингтън, мистър Уесли и лорд Хилдебранд Калдикот, който бе станал свидетел на целувката на Хендерсън. Всеки от джентълмените беше около трийсетгодишен, добре облечен и грижливо поддържан. Всички знаеха наизуст учтивите фрази, които в момента бяха на мода. Говореха шеговито за коне и спорт и поздравяваха учтиво всяка дама.
Грейсън имаше чувството, че никога не е общувал с по-скучни и досадни хора. Всяка дреболия у тях беше изпипана и това беше най-лошото.
Най-сетне изкачиха стълбището. Прекрасната домакиня стоеше редом с лейди Фийдърстоун и джентълмен на средна възраст — вероятно лорд Фийдърстоун. Двамата се държаха като компаньонки и помагаха на Александра да поздравява гостите. Грейсън изписа на лицето си усмивка. Най-после, най-после застана пред нея.
Тя го погледна предизвикателно изпод полуспуснатите си мигли. В кафяво-зелените очи святкаше гняв. Какво ставаше с нея? Той спря и опашката зад него зачака нетърпеливо.
— Възхитен съм, мисис Алистър — заяви делово, намигна й дръзко и поднесе ръката й към устните си.
— Лорд Стоук. — Александра се опита да издърпа ръката си.
— Вашата красота е уникална, мисис Алистър — пошепна той. — По-заслепяваща от всеки скъпоценен камък.
Александра вдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Какви ги вършиш!“, и отново се опита да освободи ръката си. Напразно. Обърна се към Маги и я дари със сърдечна усмивка.
— Много се радвам да те видя, Маги. Иди да хапнеш нещо в трапезарията.
Маги направи грациозен реверанс, както я бе научила мисис Феърчайлд, и Александра се усмихна зарадвано.
Грейсън обаче бе удостоен със заплашително смръщване. Опита се да си спомни дали при последната им среща е направил нещо, което я е разсърдило, но не се сети дори за дребно провинение. Въпреки това тя го гледаше презрително. Е, поне беше сложила диадемата. Нима е забравила как ме целуваше и милваше? — запита се безпомощно той. Притисна пръстите й и пошепна дрезгаво:
— Мисля, че намерих най-хубавото място в тази къща.
Александра се намръщи още повече.
— Дайте шанс и на другите, Стоук — намеси се добродушно херцогът и протегна ръка. — Мисис Алистър.
Александра изтръгна ръката си от хватката на Грейсън и се усмихна сияещо.
— Ваша светлост.
Херцогът се поклони.
— Нашите сърца въздишат от задоволство при вида ви, мисис Алистър.
Тя се изчерви и усмивката й стана още по-широка.
— Много сте мил.
Грейсън извъртя очи.
— Както виждате — продължи херцогът, който не бе забелязал нищо, — Грейсън и аз сме запленени от красотата ви. Ала вече разбрахме, че ще трябва да се задоволим с хапките и шампанското в трапезарията. Ще пием за ваше здраве, милейди — заключи той и ободрително тупна Грейсън по рамото. — Тръгвайте, Стоук, да освободим място за следващите клети обожатели.
Грейсън хвърли многозначителен поглед към опалите, святкащи в кестенявите коси, и се усмихна. Александра се изчерви до корените на косата си.
Вече можеше спокойно да я остави и да отведе Маги в трапезарията. Чу как мистър Бартоломю поздрави Александра и неволно се засмя на заекването му. Бедничкият изглеждаше много смутен.
— Много, много се радвам да ви намеря в добро здраве, мисис Алистър.
Когато отново се смеси с гостите в голямата зала долу, настроението му беше паднало под нулата. Обществените правила да вървят по дяволите, повтаряше си вбесено той. Уж всички са дошли да говорят с Александра, но никой няма право да остане при нея повече от минута. Той искаше много повече от това. Искаше да прекара с нея всички оставащи минути от живота си.
Вместо това трябваше да се задоволи с компанията на херцога. Цяла вечер ли щеше да му виси на шията? Жалък заместител. Поне Маги се забавляваше. Бъбреше неспирно и хвалеше мисис Алистър и декорациите. По някое време влязоха в трапезарията.
Закуските, подредени във фини порцеланови чинии и върху метални плата, бяха подбрани и аранжирани с много вкус. Маги пусна ръката на баща си и започна да обикаля масата с жадно святкащи очи. Един млад джентълмен сложи няколко бадемови сладки в една чинийка и ги отнесе на нацупена млада лейди, седнала в един ъгъл. Седна до нея и я загледа с обожание. Дамата си взе сладка и я задъвка бавно, без да му благодари. Маги явно бе видяла всичко, защото също си взе бадемова сладка и успешно изимитира поведението на дамата.
Херцогът ядеше сандвичи. Грейсън огледа внимателно бадемовата сладка, която беше сложил в чинийката си.
— Радващо е, че мога да се наслаждавам на хубаво ядене, без преди това да го проверявам за червеи — отбеляза ведро той.
Херцогът се задави и се закашля.
— Мили боже, какви са тези приказки, Стоук? — Ала като видя усмивката на Грейсън, избухна в смях. — Май не ви е много приятно, че станахте сухоземен плъх.
— Чувствам се странно — призна Грейсън. Липсваше му свежият морски вятър, скърцането на платната, люлеенето на кораба под краката му. Колко приятно би било да покаже своя свят на Александра, да слязат заедно в някое екзотично пристанище… Но трябваше да мисли за Маги.
— Знам, че в Лондон няма такива приключения. — В гласа на херцога звучеше съжаление. — Най-много някой да заложи цялото си имущество на карти или на зарове.
— Аз предпочитам зарове. Разчитам на случайността. Е, понякога им слагат тежести, но умният мъж го забелязва навреме.
Херцогът се усмихна несигурно.
— Знам няколко салона, където ще ви посрещнат с добре дошъл. За съжаление повечето не се ползват с добро име.
Грейсън отпи глътка шампанско.
— Зарове и лоша слава? Звучи интересно.
Изисканият херцог, продукт на богат дом, на Хароу и Кеймбридж, винаги пазен и щаден, нямаше представа какви скандални места е опознал Грейсън по време на пътешествията си. Между тях имаше и такива, в които не би посмял да влезе дори изпечен негодник като Бърчърд.
— Ако нямате нищо против, след като изпълним обществените си задължения тук, ще се оттеглим в Сейнт Джеймс — предложи херцогът. — Ще ви покажа едно ново място, където без задръжки можете да се отдавате на страстта си към заровете. Има обаче и други… атракции.
Грейсън кимна безстрастно. Беше чувал за игралните салони в Сейнт Джеймс и другаде, но все още не беше посетил нито един. Беше заплашил офицерите си, че лично ще ги пребие с кожения си камшик, ако чуе, че някой е играл хазарт. Пристанищните кръчми бяха едно, докато играта с изискани господа беше съвсем друго. Хората му рискуваха да изгубят всичко спечелено с пот на челото. Нямаше никакво желание да откупува офицерите си от затвора за длъжници или да ги спасява от дуели.
— Мога и тук да ви разкажа каквото знам — отговори равнодушно той.
Херцогът се огледа неспокойно. Стояха в сравнително спокойно ъгълче, далеч от Александра и обожателите й.
— Хайде да потърсим уединено местенце — предложи той.
Грейсън едва забележимо поклати глава.
— Гостите ще се питат за какво разговаряме така оживено. Просто стойте и ме слушайте.
Говорейки спокойно, сякаш водеше най-обикновен светски разговор, той уведоми херцога за дюкяна на Марилебон стрийт и го убеди, че кралят е бил откаран на кораб, очакващ го в средата на Темза.
— Мога да наредя да претърсят магазинчето и да разпитат собственика — предложи херцогът.
— По-късно. Момичето каза няколко имена, докато се опитваше да впечатли един английски клиент с френската си изисканост. Аз познавам хората, за които става дума, и поръчах да ги следят. Щом ви дам знак, ще пратите вашите агенти да претърсят всички кораби по Темза.
Сейнт Клер кимна мрачно.
— Трябва да го намерим в най-скоро време, Стоук. Новината за изчезването му не може вечно да се пази в тайна.
— Дайте ми един ден — помоли Грейсън. — Ако до утре не намеря мястото, където го крият, ще го предоставя на вас.
Мисълта, че херцогът ще мобилизира кралската флота да претърси всички кораби по Темза, никак не му харесваше. Собственият му кораб също беше там, а той не искаше Адмиралтейството да знае какво точно има в трюмовете. Никой не знаеше за тайните помещения, които предлагаха достатъчно място за контрабандна стока. Маги можеше да спечели с „Маджести“ цяло състояние и той не искаше да проваля тази възможност.
В този миг в помещението влезе Хендерсън и се огледа. Златните рамки на очилата му святкаха. Разговаряше оживено с лорд Хилдебранд Калдикот.
— Сейнт Джеймс ли казахте? — попита Грейсън малко по-високо от обикновено.
Херцогът веднага разбра.
— Там ще се съберат обичайните хора — отговори със същия тон той. — Момчетата ще се радват да се запознаят с вас.
Хендерсън се приближи. Явно се чувстваше добре в компанията на Калдикот. Сякаш можеше да се сприятели с всеки лондонски джентълмен. Да, Грейсън беше готов да признае, че това е светът и на Хендерсън. И той като херцога знаеше наизуст правилата за поведение в обществото, според които неизреченото имаше не по-малко значение от произнесеното на глас.
Хендерсън сигурно ще посрещне с радост предложението на херцога да отидат в игрален салон, каза си презрително Грейсън. Самият той обаче нямаше никакво желание да общува с каймака на лондонското висше общество, докато то се смесва с простия народ. Знаеше, че дамите там също са елегантно облечени и знаят как да се харесат на джентълмените. Шикозни и скъпи — точно както ги предпочиташе Хендерсън. Да върви там и най-после да остави Александра на мира, каза си раздразнено Грейсън.
Кимна на Хендерсън и го представи на херцога. Забеляза, че лейтенантът на Ардмор е прикрил сините петна по лицето си с дебел пласт пудра, и се изсмя злобно. В погледа, който Хендерсън хвърли към него, имаше нещо като страх и това го зарадва още повече.
Когато Сейнт Клер, Хилдебранд и Хендерсън започнаха да се хвалят с високопоставените си познати, Грейсън реши да се поразходи. Взе си чаша шампанско от таблата, която разнасяше лакеят, и си напомни, че е тук, за да внимава за Александра и да държи под око Хендерсън, в случай че Ардмор отново е замислил нещо, например повторно отвличане. Освен това не можеше да се нагледа на Александра, толкова прекрасна в роклята си от злато и сребро, с неговите опали в косите. Можеше да стои и да я гледа цяла нощ. Защо пък да не остане още малко, след като си отидат и последните гости…
Във всеки случай тя не се интересуваше особено от обожателите си. Те твърдяха, че поканата й е голяма чест за тях, а после се заговаряха за коне и спорт и забравяха за Александра. Защо тя толкова държеше да се омъжи за някой от тях? Дявол да го вземе!
Неговото име също беше в списъка. Хрумна му нещо, но не беше сигурен дали Александра ще го одобри. Ако подхване работата както трябва, няма да й остави възможност за избор. Но тя ще получи, каквото иска, а той най-сетне ще намери спокойствие — доколкото това изобщо беше възможно, когато тя е наблизо.
— Простете, лорд Стоук…
Грейсън се стресна и вдигна глава. Пред него стоеше джентълмен със сребърносива коса и спокойно, дружелюбно лице. Вдигна ръка, сякаш искаше да се здрависат, но после я сви в юмрук и я отпусна.
— Извинете, че ви заговарям, без да съм бил представен. Името ми е Гордън Крауфорд.
Сивите очи измериха Грейсън с внимателен поглед. Джентълменът явно очаква да знам името му, каза си учудено виконтът и протегна ръка.
— Мистър Крауфорд.
Джентълменът пое ръката му с видимо колебание.
— Значи не си спомняте за мен?
— Не.
— Няма значение. Тогава бяхте още дете. Толкова… — Той се запъна и впи поглед в лицето на Грейсън — … толкова приличате на майка си.
Сърцето на Грейсън направи огромен скок.
— Познавали сте майка ми?
— Да. Тя беше… много скъпа приятелка. Преди много години.
В сърцето на Грейсън пропълзя леден студ. Напрегна се, но не можа да си спомни нито лицето, нито гласа на този мъж. Въпреки това знаеше кой е Крауфорд. Забеляза консервативната елегантност на фрака му, гладката сива коса и тъгата в погледа му.
— Вие сте любовникът на майка ми — каза рязко той.
В погледа на Крауфорд светна упорство.
— Да — отговори твърдо.
Грейсън сведе очи, за да скрие мислите си. Една връзка с миналото, изникнало така внезапно пред него. Не се учудваше, че майка му е имала любовник. Бедната жена се нуждаеше от утеха, защото баща му беше брутален тиран. Отново погледна Крауфорд. Старият джентълмен не изглеждаше смутен, точно обратното, беше предизвикателен.
— Обичахте ли я?
— Да. Дълбоко и искрено. — Въздъхна тихо и добави: — Вие имате нейните очи.
Грейсън кимна.
— Тя никога не е говорила за вас.
— Не съм и очаквал. Тя се страхуваше до смърт от баща ви.
— И имаше всички основания — горчиво потвърди Грейсън.
— Защо ме заговорихте?
— Не знам. — Крауфорд очевидно се колебаеше. — Може би защото искам да се запозная със сина й… Вие сте единственото, което остана от нея. Много искам да знам дали й приличате по характер.
Грейсън преглътна мъчително. В сърцето му се бореха гняв и тъга. Гневът взе връх.
— Ако наистина сте я обичали, защо не й помогнахте? — попита злобно той.
Мистър Крауфорд го погледна стъписано.
— С какво право да се меся? Тя беше съпруга на баща ви! Какво бих могъл да направя?
— Да я откраднете — отговори беззвучно Грейсън. — Да я отведете далече от мъжа й. На другия край на света.
— Да предизвикам скандал? Да й отнема честта? Как да й причиня това? Позорът щеше да се отрази и върху вас. Щяхте да страдате до края на живота си.
— Може би, но поне майка ми щеше да е жива.
Двамата мъже се гледаха втренчено.
— Значи той я е убил. — Тихите думи на Крауфорд не бяха въпрос.
— Да. Застреля я.
Крауфорд затрепери като лист.
— Пред очите ми — заключи безмилостно Грейсън.
Крауфорд изохка ужасено.
— Мили боже! Наистина ли сте били там?