Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (18)

18

Александра изобщо не се чувстваше щастлива. Разказът на мистър Хендерсън я потресе и в същото време я изпълни с див гняв. Защо Грейсън не й е казал за дяволското си споразумение с капитан Ардмор? Защо допусна тя да се влюби в него?

А що се отнася до капитан Ардмор… Много искаше да го види отново и недвусмислено да му обясни какво мисли за така нареченото споразумение. Разбираше, че той тъгува за загубата на любимия си брат — и тя беше загубила скъпи на сърцето си хора, но той отиваше твърде далеч.

Лейди Фийдърстоун отиде при нея.

— Какво ви даде той?

— Какво? О, това ли… — Александра вдигна рамене. — И аз не знам.

— Веднага отворете пакетчето, глупачето ми!

Александра разкъса хартията и извади черна кадифена кутия. Отвори я и ахна. Лейди Фийдърстоун извика смаяно.

— О, небеса! — въздъхна дамата и сложи ръка на сърцето си.

Върху черното кадифе лежеше диамантена диадема. Камъните светеха като звезди по нощното небе. Обковът им беше съвсем прост, но невероятно красив. А в средата на диадемата, обхванати от ковано сребро, сияеха пет опала, съвършено кръгли, всеки с диаметър поне сантиметър и половина. Опалите бяха полирани и изглеждаха безупречно бели.

Александра позна диамантите от грозната огърлица, която някога й беше подарил Тео. Огърлицата, която Грейсън й открадна в нощта, когато се любиха на кораба му. Бижутерът явно е направил нова шлифовка на диамантите. Обаче опалите…

Александра си спомни гласа му, докосването на ръката му. „Притежавам опали, които ще светят в косите ти като полярно сияние.“ Ето ги, сега бяха пред нея.

Лейди Фийдърстоун я погледна укорно.

— Защо не ми казахте, че с виконта сте сгодени?

Александра преглътна мъчително.

— Не сме сгодени, мадам.

Лейди Фийдърстоун пребледня.

— Защо тогава ви прави такъв подарък?

Александра затвори черната кутийка и отговори с добре изиграна небрежност:

— Нямам ни най-малка представа.

Лицето на лейди Фийдърстоун изрази недоверие. Александра знаеше, че приятелката й има остър ум, и въздъхна примирено.

— Внимавайте, мила — заговори поучително лейди Фийдърстоун. — Дамите от обществото имат остър език и са много жестоки. — В следващия миг лицето й се разведри. — О, разбрах! Той иска да ви покаже, че смята да помоли за ръката ви. — Тя притисна ръце до сърцето си и въздъхна — Боже, колко романтично! Вашият съсед, виконтът, да се влюби във вас… и вие в него, нали?

Александра също въздъхна и смачка хартията, в която беше увита кутията с диадемата.

— Безнадеждна любов — промълви едва чуто тя.

Докато новата камериерка Джоан довършваше прическата й, Александра не преставаше да си повтаря тези думи.

Джоан беше най-обикновена млада жена с кестенява коса, събрана в кок на темето. Не говореше много и работеше съвестно. Беше донесла препоръка от една баронеса и една контеса и обясни, че предпочита да работи в малко, спокойно домакинство. Александра я увери, че нейната къща е винаги тиха, рядко идват гости. Дано бог й прости за тази лъжа.

Накитът я очакваше в черната кадифена кутия. Първият й импулс беше да прибере диадемата, но сърцето не й позволи да го стори. Никога не беше притежавала толкова красиво бижу.

Досега не харесваше много диамантите, смяташе ги за студени и твърди. Но бижутерът на Грейсън ги бе шлифовал така, че изглеждаха топли и чисти. Натруфената огърлица, която й бе останала от Тео, се бе превърнала в елегантен, уникален накит. Покойният й съпруг й подаряваше бижута само за да покаже пред обществото, че може да си го позволи. Грейсън обаче бе съумял да придаде на подаръка си нещо много сърдечно, нещо лично за нея. Би било грях да скрие диадемата.

— Ще я сложите ли, мадам? — попита Джоан. Вече беше изразила възхищението си, но изобщо не попита за произхода на накита. Сигурно смяташе, че Александра го е наследила от родителите или от съпруга си.

Александра трепна стреснато.

— Какво? О, не. Едва ли.

Лицето на Джоан изрази разочарование.

— Убедена съм, че ще ви стои много добре, мадам. Имате най-подходящия цвят на косата, за да се създаде прекрасен контраст с камъните.

Преди Александра да е успяла да й попречи, Джоан извади диадемата и я сложи в косите й. Да, камериерката беше права. Опалите святкаха като звезди в тъмнокестенявите къдрици, а диамантите блещукаха като далечни планети и се виждаха само когато светлината падаше върху тях. Гледката беше зашеметяваща.

— Моля ви, мадам, сложете накита. Ще подхожда и на новата ви рокля.

Джоан не знаеше, че Александра умира от желание да сложи диадемата. Грейсън я беше поръчал специално за нея. Наистина кралски подарък.

Но защо, защо? Отначало беше убедена, че той я иска за любовница. Лейди Фийдърстоун обаче твърдеше, че той ще й направи официално предложение за женитба. След разкритията на мистър Хендерсън Александра знаеше, че Грейсън от самото начало е бил честен с нея. Веднага й бе казал, че не може да се ожени за нея, колкото и да му се иска.

В душата й се бореха гняв и болка. Той ще позволи на капитан Ардмор да го убие, повтаряше си тя. Арогантността и гордостта на двамата мъже я вбесяваха. Нима мъжете не съзнаваха колко болка и страдания причиняват на жените и децата си! Трябва да пази гнева си, защото той не позволява на страха й за Грейсън да вземе връх. Ще направи всичко, което зависи от нея, за да му попречи да пожертва живота си. Това дяволско споразумение няма да стане факт. Ще се намеси и ще им даде да разберат.

Александра размишляваше напрегнато. Какви възможности имаше? Дишаше тежко и се гневеше на стегнатия корсет. Забеляза, че Джоан я наблюдава учудено в огледалото, и се овладя. Взе диадемата и й я подаде.

— Добре, ще я нося. — Гласът й прозвуча напълно спокойно.

Ванеса Феърчайлд застана пред огледалото в спалнята на Александра и поправи тъмните си къдрици. Намери фуркети и закрепи два неукротими кичура. Соарето вече беше започнало. Гостите пристигаха един след друг и каретите бяха задръстили Гросвенър стрийт — всеки кочияш държеше да спре точно пред червения килим, постлан от тротоара до входната врата. Приемният салон беше ярко осветен, свързващите врати към задния салон бяха широко отворени, за да се образува бална зала. Всички килими бяха вдигнати, за да може да се танцува по паркета. Дневната и трапезарията на втория етаж също бяха отворени за гостите. Там имаше достатъчно места за сядане и желаещите можеха да разговарят, да си почиват и да хапнат нещо или да вземат освежителни напитки.

Маги ще дойде с баща си, спомни си Ванеса и се усмихна. Огледа безличната си рокля и усмивката й угасна. Виконтът се гордееше с дъщеря си и искаше да се похвали с нея. Тя трябваше да чака тук, докато бащата на Маги се умори да се занимава с момичето, или докато то се изтощи и пожелае да се оттегли. Не, не съм права, побърза да се поправи тя — вече знаеше, че виконтът обича пламенно дъщеря си, а енергията на малката е неизтощима. Значи ще мине много време, преди Маги да дойде при нея. Тя обаче е примерна гувернантка и ще чака тук възпитаницата си.

Робърт Джейкъбс също присъстваше на соарето. Треперенето на пръстите й го показваше. Той бе поканен като гост и приятел на виконта, но истинската му задача беше да пази Маги. През последните три дни не изпускаше момичето от поглед нито за миг, а това означаваше, че двамата почти непрекъснато бяха заедно.

Усещаше ли той огъня, който пламтеше в тялото й винаги когато беше наблизо? Знаеше ли, че щом го види, сърцето й започва да бие лудо? Разбираше ли, че желанието, което я изгаряше години наред, не отслабва, а непрекъснато се увеличава?

Вероятно не. Той се държеше учтиво и внимателно, когато излизаха, беше много бдителен, а вкъщи се стараеше да не пречи на заниманията й с Маги. Момичето обичаше да го въвлича в разговорите и той отговаряше винаги любезно. Обаче никога не се обръщаше пряко към Ванеса.

Днес за първи път се бе сблъскала отблизо с опасността, която заплашваше момичето. Вече знаеше защо виконтът държи дъщеря му да бъде пазена постоянно. Двете с Маги бяха влезли в голяма книжарница, защото Ванеса искаше да покаже на момичето света на книгите. Както винаги, Робърт беше с тях. След като излязоха от книжарницата, се поразходиха по Бонд стрийт, за да погледат магазините. Внезапно Робърт ги хвана за ръце и бързо ги отведе в тясна, пуста уличка. Скриха се в сянката на голяма къща и зачакаха. Робърт ги пазеше с тялото си от погледите на минувачите по голямата улица. Всички видяха джентълмена, който мина по Бонд стрийт, обръщайки глава наляво и надясно, сякаш търсеше някого в навалицата.

По-късно Робърт им каза, че господинът се нарича Бърчърд и в действителност е опасен пират. Че имал отдавнашна вражда с капитан Финли и не би се поколебал да убие всички роднини и познати на капитана, все едно дали са настоящи или отдавнашни. Не пожела да им каже нищо повече. Двамата с Ванеса бяха сложили Маги помежду си и я пазеха с телата си. Носът му почти докосваше косата на Ванеса, а тя прегръщаше Маги и се стараеше да гледа в друга посока. Но през цялото време виждаше шията му, чистото, грижливо вързано шалче и брадичката с набола брада. Широкият гръден кош под жилетката се вдигаше и отпускаше бързо и неравномерно. Мъжкият му аромат замая главата й и петте минути, които прекараха в уличката, й се сториха цяла вечност.

Взряна в огледалото, Ванеса попила камеята на шията си. Изглеждаше точно като почтена вдовица, която си печели прехраната като гувернантка на виконт. Сигурно много жени й завиждаха. Лорд Стоук изглеждаше забележително добре, но всеки, който имаше очи на главата си, можеше да види, че е влюбен до уши в Александра.

Външността й също беше на уважавана… и застаряваща вдовица. Никой не би заподозрял, че в сърцето си тя е дълбоко емоционална жена, която желае до болка един млад мъж и не е в състояние да мисли за нищо друго, освен за тази забранена страст, уж приключила преди пет години.

Вратата се отвори. Ванеса очакваше Александра и не се обърна. Ала в огледалото се появи образът на Робърт Джейкъбс.

Без да каже дума, той затвори вратата и мълчаливо се вторачи в нея. Погледите им се срещнаха в огледалото. Вероятно бе дошъл да й каже, че виконтът е вече тук и тя трябва да се погрижи за Маги. Той прекоси помещението, но не каза нищо подобно.

Спря на половин метър от нея, но тя не посмя да се обърне.

— Ванеса… — Боже, как трепереше гласът му! — Никога не съм преставал да те обичам.

— Робърт…

— Недей — прекъсна я развълнувано той. — Остави ме да ти кажа, каквото съм решил. Тогава те обичах и сега те обичам. Нищо не се е променило. Ти сигурно ме смяташ за глупак, но аз те обичам като мъж, не като наивен младеж.

Ванеса въздъхна тихо и стисна до болка студената брошка.

— Мислиш ли, че аз не те обичам?

Тъмните му очи я държаха в плен.

— Според мен ти точно това не искаше да приемеш. Че наистина мога да те обичам като мъж.

Ванеса се обърна като опарена. Една от къдриците, които с толкова мъка беше прибрала назад, падна на бузата й. По дяволите, той беше толкова красив! Тъмната му коса сияеше под светлината на полилея. Тъмнокестенявите къдрици я изкушаваха да зарови пръсти в тях. Само скромният костюм я задържа. Той беше облечен като нея — незабележимо и трезво, за да държи външния свят на разстояние.

— Поисках да си отидеш, защото щях да те погубя — извика отчаяно тя.

— Ти ме погуби — отвърна със същото отчаяние той. — Откакто те напуснах, не съм обичал нито една жена. Опитвах се, бог ми е свидетел, но нищо не се получи.

Засмя се горчиво и сърцето й се сви от болка. Разбира се, че е имал други жени. Не очакваше, че тази мисъл ще й причини такава болка.

— Ако беше свободна, щеше ли да дойдеш с мен? — попита сериозно той.

Ванеса поклати глава.

— Не знам. Аз съм десет години по-стара от теб, забрави ли?

— Това ми е известно — отговори все така сериозно той. — Въпреки това те обичам.

Тя отстъпи крачка назад и се опря на тоалетката.

— Какво да кажа, Робърт?

Тъмните му очи станаха корави.

— Че никога не си ме обичала истински. Че не искаш да ми дадеш надежда. Искам да чуя тези думи, за да се освободя най-после от теб.

Той й предлагаше да сложат край на тази история. Трябваше само да му заяви, че преживяното в Оксфорд не означава нищо за нея. Че самотната съпруга на доцент е решила да се позабавлява с красив студент. Ако каже това, двамата ще станат добри познати и ще загърбят миналото. Ванеса отвори уста с намерението да го освободи веднъж завинаги.

— Обичах те. — Думите изскочиха от устата й, без да е в състояние да ги спре. — Обичах те с цялото си сърце, Робърт. Ти ме научи да се отворя за любовта и да обичам както никога в живота си. Когато те отпратих, едва не умрях. Направих го, защото се страхувах от скандала, който щеше да опетни името ти за цял живот.

Той дишаше тежко, лицето му пламтеше. Протегна ръка, но веднага я отдръпна.

— И какво сега?

Тя помилва студените му пръсти.

— Обичам те — пошепна задавено. — Винаги съм те обичала и никога няма да престана да те обичам.

Той я погледна втренчено и простена от облекчение. Гневът и желанието, твърде дълго затворени в сърцето му, си пробиха път навън. Сграбчи я почти грубо и я притисна към себе си. Ванеса въздъхна и затвори очи. Загърби безнадеждността и се предаде на желанието. Търсещата му уста намери меките, податливи устни и ги завладя завинаги.

Горе-долу по същото време Грейсън влезе в салона подръка с дъщеря си. Маги беше пременена в нова рокля от светлочервена коприна, избрана от мисис Алистър. Черната й коса беше укротена от мисис Феърчайлд, сплетена на плитки и вързана с панделки. В залата цареше оживление. Светлината на полилеите хвърляше по паркета червеникави отблясъци. Зад изкусно аранжирани палми свиреха цигулари. Посрещна ги Джефри, много горд с новата си ливрея и прясно напудрената перука.

— Негово благородие виконт Стоук и почтената мис Маги Финли! — оповести гръмко той и Грейсън подскочи.

Всички присъстващи без изключение се обърнаха към вратата. Мъже и жени вдигнаха лорнети и монокли, разговорите замряха. Даже цигулките замлъкнаха. Грейсън и Маги останаха на прага, за да дадат възможност на гостите да ги разгледат в подробности.

Някои зяпаха Грейсън с доброжелателно любопитство, други го оглеждаха жадно и побутваха съседите си с лакти. Дамите криеха усмивките и почервенелите си лица зад ветрилата. Масивната мисис Уотърс приглади гарвановочерните си коси и му хвърли усмивка, която недвусмислено казваше: „Ела и ме вземи, диви пирате!“ Грейсън потисна тръпката, която премина по гърба му, и се поклони учтиво пред гостите.

Остана много разочарован, защото Александра не се виждаше никъде. Забеляза няколко джентълмени, които херцог Сейнт Клер му беше представил в клуба, но нито една позната дама — с изключение на мисис Уотърс, разбира се. Теоретично принадлежеше към това общество, но в действителност беше чужденец. Бе обиколил света, познаваше екзотични и съвсем обикновени хора, моряци от военни и търговски кораби, англичани и французи, немци, американци, холандци, италианци, даже китайци и индийци. За разлика от хората по света, свикнали да се срещат с непознати, които се държаха учтиво и криеха чувствата си, гостите на Александра го зяпаха с неприкрито любопитство, което граничеше с грубост. Тук беше тяхна територия, а той бе натрапник. Да, те го бяха пуснали да влезе, но тепърва щяха да преценяват дали да го приемат, или само да го търпят.

Единственият му близък познат в залата беше Алън Хендерсън, който стоеше до камината с чаша в ръка и го посрещна с ироничен поглед.

Тъкмо когато Грейсън се обърна да попита за Александра, Джефри възвести влизането на херцог Сейнт Клер. Херцогът се усмихна сърдечно на Грейсън и му подаде ръка.

— Радвам се да ви видя, Стоук.

Херцогът беше облечен по най-новата мода, каквато му я беше обяснил шивачът му. Тъмен костюм, бяла вратовръзка и яка, копринени чорапи и обувки с високи токове. Шивачът на Грейсън настояваше да му ушие точно такъв костюм — най-добре не само един, а поне шест. Грейсън се противопостави категорично и си поръча само обикновени жакети и панталони. И без това носеше главно кожени панталони, ризи без яки и дълги палта, заяви твърдо той. Най-сетне шивачът се примири, че няма да постигне успех, и направи, каквото се искаше от него.

Херцогът поздрави Маги с изискана учтивост, тя се изкиска развеселено и направи прелестен реверанс.

— Тук ли е мисис Алистър? — осведоми се уж небрежно Грейсън, докато се разхождаха из салона. — Предполагам, че приема гостите горе. Да отидем там. Искам да я поздравя.