Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (17)

17

Александра изпита ужас.

— Забравяте се, мистър Хендерсън!

Лицето му пламна.

— Знам, че нямам право да ви разкривам чувствата си, но не можах да се въздържа. Как се изправихте пред капитан Ардмор — и срещу мен… Вие сте изключително смела. Заслужихте най-дълбокото ми възхищение.

Александра хвърли поглед към Джефри, който бе отпуснал машата и слушаше обяснението на мистър Хендерсън с очевидна радост и вълнение.

— Мистър Хендерсън, не вярвам…

— Знам, знам. Не заслужавам да моля за приятелството ви, камо ли пък да се надявам на любовта ви. Искам само да ми дадете шанс. Един-единствен шанс да се покажа достоен за вас. Умолявам ви!

— Ако това е поредният трик на мистър Ардмор, кажете му, че е жалък.

— О, не! Кълна ви се, че не идвам по негова поръка. Заклевам се в честта си. Ако искате, ще падна на колене.

— Не, в никакъв случай! — Александра се изчерви. — Моля ви, мистър Хендерсън, оставете тези глупави жестове.

Мъжът обаче остана коленичил на килима, с надежда вперил поглед в лицето й.

— Умолявам ви, мисис Алистър! Знам, че се държах непростимо, но ви моля да ми дадете възможност да се поправя. Разрешете ми!

За бога! Устните на Джефри вече трепереха от вълнение. Александра нямаше съмнение на чия страна е лакеят й.

— Много ви моля да станете, защото някой може да ви види. Седнете и се дръжте като разумен човек. Оставете ме да помисля.

Мистър Хендерсън се усмихна с надежда.

— Ще направя всичко, което ми заповядате, уважаема мисис Алистър. Аз съм вашият най-предан слуга.

Джефри въздъхна шумно. Мистър Хендерсън се изправи, но не седна. Стоеше пред Александра и я гледаше като покорно кученце.

— Грейсън… виконтът каза, че О’Мали е много предан на Маги. Вярно ли е това?

Мистър Хендерсън кимна. Явно не остана изненадан от внезапната смяна на темата.

— О, разбира се! Трябваше да го видите на „Аргонавт“, докато плавахме от Ямайка към Англия. — Засмя се развеселено и обясни: — Маги го въртеше на малкия си пръст. Готов е на всичко за нея. Според мен основната причина е, че двамата са почти еднакви на ръст, но според О’Мали причината е, че и двамата са аутсайдери и се борят срещу ограниченията, наложени им от проклетите англичани. — И, стреснат от думите си, побърза да добави: — Извинете ме, милейди, просто повторих думите му.

— Разбирам. — Въпреки че не одобряваше поведението на мистър Хендерсън, любопитството й победи. Той може би щеше да хвърли светлина върху една загадъчна забележка на Ардмор. Вече бе престанала да се надява, че Грейсън ще й даде ясен отговор. Ако го попита, той ще се хвърли да я целува и ще й предложи да спи гола, за да прекърши решителността й. — Защо Маги е пътувала с кораба на мистър Ардмор? Нали виконтът има свой кораб?

Мистър Хендерсън я погледна учудено.

— Нима не знаете?

— Не — отвърна предпазливо тя. — Хайде да седнем и да си поговорим. Джефри, помоли Ейми да ни донесе чай. Дай машата на мен, ако обичаш.

Джефри кимна разочаровано и излезе. Машата се оказа доста тежка и Александра внимателно я положи върху ниската лакирана масичка — достатъчно близо, за да я използва в случай на нужда, и достатъчно далеч, за да покаже на мистър Хендерсън, че е готова да му повярва. Дано само не направи някое внезапно движение, помоли се тя.

Хендерсън я погледна с лека усмивка.

— Искате да ви дам информация, нали? Е, мисля, че заслужавате да узнаете какво се случи.

Александра му даде знак да седне на дивана, а самата тя си избра стол в средата на салона, между Хендерсън и вратата.

— Продължавайте — каза тя и наклони глава, готова да слуша.

Хендерсън положи ръце една върху друга и се огледа бързо, сякаш търсеше източник на вдъхновение.

— Финли можа да доведе Маги в Англия само защото капитан Ардмор постъпи великодушно с него. Знаехте ли това?

— Аз не знам почти нищо, мистър Хендерсън. Имах възможност да се убедя, че капитан Ардмор е бесен на Грейсън — главно заради майката на Маги. Освен това чух как мистър Ардмор обвини виконта, че е убил брат му.

Мистър Хендерсън кимна.

— Тъжна история, мадам. Не съм съвсем сигурен, че знам цялата истина. Качих се на кораба на Ардмор доста по-късно и не мога да говоря като свидетел. — Въздъхна дълбоко и продължи: — Ще ви кажа, каквото знам. Капитан Ардмор имаше по-малък брат на име Пол и го обичаше повече от всичко на света. Ако съдя по разказите на О’Мали, Ардмор го е отгледал сам след смъртта на родителите им. И двамата починали, когато Джеймс бил на четиринайсет години. Пол се оженил, родили му се деца. Един ден жена му и двете момиченца се качили на кораб от Чарлстън към Роаноук, Вирджиния, за да посетят роднините си. По обратния път корабът бил нападнат от пирати и всички на борда загинали.

— Мили боже! — изохка ужасено Александра.

— Пол полудял от мъка. Самият той бил капитан на търговски кораб. Продал всичко и купил преустроена фрегата, която кръстил „Аргонавт“. Тръгнал да обикаля моретата и да лови пирати. Вземал заложници и ги освобождавал срещу голям откуп, но много по-често потопявал корабите заедно с всички хора на борда. Не знам дали е намерил пиратите, убили семейството му. По онова време капитан Ардмор вече бил приключил съвместната си дейност с Финли и тръгнал с брат си.

В този момент в салона влезе Ейми с чая. Остави подноса на масичката до Александра и хвърли към мистър Хендерсън кокетен поглед, който го накара да се изчерви. Момичето направи бърз реверанс и излезе.

Александра слушаше с такъв интерес, че изобщо забрави да налее чай.

— Значи капитан Ардмор наистина е ловец на пирати?

— О, да. Затова се наех при него. Търсим пирати по всички световни морета, нападаме корабите им, залавяме ги и ги предаваме на правителството, което ги търси. Ако обаче ги заловим в момент, когато нападат мирен кораб, ги унищожаваме безмилостно — заключи студено той.

Александра потрепери и бързо посегна към каната, за да стопли внезапно изстиналите си пръсти.

— Какво точно се е случило с брата на капитан Ардмор?

Мистър Хендерсън стана и взе пълната чаша от ръцете й. Остана прав, загледан в тъмната течност.

— Един ден Пол Ардмор решил да преследва „Маджести“ — така се казва корабът на Финли. Вече бил доста… не на себе си. Много добре знаел, че брат му и Финли са врагове или поне ожесточени съперници. Ардмор бил някъде другаде, иначе сигурно е щял да го спре. — Лицето на мистър Хендерсън омекна. — Според мен Ардмор е толкова гневен, защото обвинява за смъртта на брат си колкото Финли, толкова и себе си.

— Какво се е случило? — попита с пресекващ глас Александра.

Хендерсън се взря с отсъстващ вид в чашата за чай и се отпусна тежко на близкия стол.

— Катастрофа. Както вече казах, Пол Ардмор вече не бил с всичкия си. Финли го предупредил, или поне така твърди. Но Пол и сам е трябвало да се пази. Финли е — простете — проклет негодник, особено когато го предизвикат. Само глупак би се захванал с него. — Той въздъхна и с изискан жест поднесе чашата към устата си. — За съжаление Пол вече не съобразявал и бил забравил всяка предпазливост… Поне така ми разказаха.

Александра се вкопчи в облегалките на стола си, търсейки опора.

— И Грейсън е потопил кораба?

Хендерсън поклати глава.

— Той твърди, че сменил курса и се опитал да избегне битката, защото не искал да се сражава с брата на Ардмор. Пол обаче направо се врязал в него и боят станал неизбежен. — Хендерсън отпи нова глътка чай и продължи: — Не знам дали разбирате какво е, когато два кораба се сблъскат. Боят е всеки срещу всеки. Братът на Ардмор загинал, прострелян в сърцето, Финли твърди, че бил ранен преди него и лежал на палубата, неспособен да се помръдне. Изобщо не разбрал как е завършила битката. Ардмор, разбира се, не му вярва.

— Той има белег — прошепна Александра и неволно сложи ръка върху мястото, където беше видяла дупка от куршум. — Рана от изстрел. Точно тук.

Сцената беше жива пред очите й. Чуваше виковете на умиращите, гърма на оръдията, пистолетните изстрели. Усещаше острата миризма на барут и дим. Видя как Грейсън рухва на палубата, как ризата му се обагря в кръв, как безпомощно се гърчи от болка.

Мълчанието в салона я изтръгна от фантазиите й. Мистър Хендерсън я гледаше втренчено. Погледът на сивите очи и показа, че той разбира много добре откъде тя знае за раната на Грейсън Финли. Изчерви се цялата. Той остана на мястото си, но очите му станаха корави като камък. Александра си припомни, че въпреки безобидния си вид и почти монашеското облекло този мъж е ловец на пирати и вече е потопявал чужди кораби заедно с моряците.

— Все още не разбирам защо Маги е дошла в Англия на борда на „Аргонавт“ — побърза да смени темата тя.

Лицето на Хендерсън остана каменно. Почтеният джентълмен, който знае как се държи чаша за чай, се беше превърнал в опасен мъж, споделящ омразата на господаря си.

— Ардмор успя да залови Финли към края на декември в Ямайка.

Александра схвана връзката.

— След като Грейсън е намерил Маги.

— Заловихме го сами. Ардмор, О’Мали, Форсайт и аз. — Хендерсън стисна устни и когато мислите му се върнаха в миналото, лицето му стана замислено. — Не се гордея особено с онова, което направихме с него, но тогава още не знаехме за Маги.

Александра усети как по тялото й пропълзя студ и пръстите на ръцете й изтръпнаха. Малкият й, добре защитен свят се разтрепери под напора на толкова омраза и насилие. Спомни си напрежението в каютата на Ардмор, когато Грейсън гледаше врага си и трепереше от гняв, а Хендерсън го заплашваше с пистолет. Една грешна дума, едно несръчно движение щяха да предизвикат смърт и унищожение.

— Капитан Ардмор му е позволил да живее — произнесе задавено тя.

Хендерсън кимна кратко.

— Заради Маги. Финли я използва, за да се освободи и да спаси собствената си безполезна кожа.

Александра пламна от гняв.

— Той е готов на всичко за Маги, мистър Хендерсън. Сделката е била много жестока.

Мълчанието, последвало думите й, се спусна като завеса помежду им. Известно време се чуваха само шумовете от улицата: тропот на копита, тракане на колела, викове на улични продавачи.

— Ясно ми е, че той не ви е казал нищо — промълви Хендерсън. — Капитан Ардмор се задължи да помогне на Финли да доведе Маги в Англия. Като отплата Финли му обеща живота си.

Александра загуби дар слово. Ужас, гняв, болка й отнеха способността да мисли.

— Какво?

Вратата се отвори с трясък. Джефри застана на прага и без да забележи напрежението в салона, оповести:

— Лейди Фийдърстоун, мадам!

Достойната дама влезе веднага след него. Сивите й очи святкаха.

— Александра, аз… — Забелязала непознатия мъж, тя млъкна рязко и оскубаните й вежди се вдигнаха. — Извинете.

Мистър Хендерсън скочи и се поклони почтително.

Сърцето на Александра биеше с такава сила, че й се гадеше. Грейсън е обещал живота си? Ето какво криеше от нея! Мистър Ардмор също не й каза нищо. Всички знаеха истината — Джейкъбс, Оливър, О’Мали, Хендерсън. Дъщеря му бе пристигнала в Англия с кораба на капитан Ардмор, а Грейсън бе обещал да даде живота си…

Тя стисна ръце в юмруци и се обърна към приятелката си:

— Лейди Фийдърстоун, това е мистър Хендерсън. Стар познат от Кент.

Подходящите думи излизаха автоматично от устата й. Лейди Фийдърстоун я погледна замислено и Александра почти чу мислите, които се въртяха в главата й. „Млад, хубав, стар познат на семейството… Дали е женен?“

Хендерсън се поклони още веднъж.

— Много се радвам да се запозная с вас, милейди.

— И аз се радвам да се запозная с вас. Ще дойдете ли на соарето на Александра тази вечер?

— За съжаление не съм сред поканените — отговори с усмивка Хендерсън.

— О, трябва да дойдете! Стар познат на семейството, появил се точно навреме… Александра сигурно ще се радва на присъствието ви.

Тя хвърли многозначителен поглед към приятелката си и Александра нямаше как да не изпълни безмълвната покана.

— Разбира се. Мистър Хендерсън, ако задълженията ви позволяват, аз ще се радвам да ви поздравя като свой гост тази вечер.

Хендерсън се поклони.

— За мен е чест, мадам.

— Отлично! — извика лейди Фийдърстоун. — Соарето започва в девет.

Джефри отново отвори вратата на салона и важно оповести:

— Виконт Стоук!

Грейсън влезе като у дома си. Присъствието на лейди Фийдърстоун и мистър Хендерсън изобщо не го изненада — сигурно ги беше видял да влизат. Явно беше добре информиран кой идва в къщата й.

Лейди Фийдърстоун извика изненадано, но бързо се овладя и му подаде ръка.

— Възхитена съм да ви видя, милорд.

Той застана пред нея и се усмихна очарователно. Само преди час Александра щеше да се разтопи от тази усмивка, но след разказаното от мистър Хендерсън беше дълбоко потресена.

— Благодаря, мадам. — Грейсън улови ръката на дамата и целуна пръстите, отрупани с пръстени.

— О, боже! — Лейди Фийдърстоун едва не припадна.

Грейсън хвърли бърз поглед към Александра и й намигна.

Ризата му беше затворена, жакетът закопчан догоре. Само дето не носеше вратовръзка.

Затова пък се беше издокарал с меки кожени ръкавици и излъскани до блясък високи ботуши. Изсветлената от слънцето коса беше опъната назад и вързана на опашка. Въпреки чувствената усмивка и намигването сините очи не издаваха какви мисли го вълнуват.

— Лорд Стоук — протръби тържествено лейди Фийдърстоун, — вие сигурно ще присъствате на соарето на Александра тази вечер!

— За нищо на света не бих го пропуснал — отговори Грейсън и дари Александра с поредния загадъчен поглед.

Лейди Фийдърстоун беше готова да запее от радост.

— Убедена съм, че ни очаква много интересна вечер, Александра. Вие сте първата, на чието соаре ще присъства лорд Стоук. — След кокетен поглед към виконта дамата продължи:

— Липсвахте ни, милорд. Надявам се, че през следващите дни ще ви виждаме по-често?

Грейсън се поклони.

— Имах много работа, милейди. Надявам се, че в бъдеще ще съм по-свободен.

Хендерсън се покашля и се намеси в разговора.

— Не бих искал да ви задържам повече, мисис Алистър. Милорд — обърна се той към Грейсън, — ще бъдете ли така любезен да ме придружите до каретата ми?

Грейсън кимна спокойно.

— Разбира се, Хендерсън. Нищо чудно да объркате пътя.

Лицето на Хендерсън беше бледо и напрегнато. Лейди Фийдърстоун местеше поглед между двамата джентълмени с неприкрито възхищение. Беше убедена, че има пред себе си съперници за благоволението на Александра. За разлика от нея домакинята трепереше от ужас.

Дълбокият глас на Грейсън прекъсна мълчанието.

— Позволете да ви кажа две думи, мисис Алистър. — Той прекоси салона с дълги крачки и застана така, че другите да не виждат Александра. Извади от вътрешния джоб на жакета си тясно пакетче и го мушна в ръката й. — Сложи го тази вечер — помоли шепнешком той.

Тя стисна пакетчето и усети вътре нещо твърдо. Грейсън бързо отстъпи назад и се поклони официално.

— Желая ви хубав ден, дами. С нетърпение очаквам новата ни среща. Да вървим, Хендерсън.

Грейсън излезе от салона, без да се обърне. Хендерсън стисна зъби, поклони се кратко пред двете дами и го последва.

— Мили боже! — повтори лейди Фийдърстоун и подскочи, когато входната врата се затръшна. — Двама красиви джентълмени във вашия салон, които буквално се пронизват с погледи заради вас. Вие сте щастливка!