Дженифър Ашли
Моят съсед пиратът (16)

16

Грейсън влезе в топлото помещение и моментално сграбчи Александра в обятията си. Двамата стояха известно време плътно един до друг и се полюляваха заедно с кораба.

След известно време Александра се раздвижи в прегръдката на Грейсън, но не направи опит да се освободи.

— Мисля си… — Помълча малко и добави: — Мисля, Грейсън, че не е прилично да ти разреша отново да спиш с мен. — След още една пауза кимна решително. — Да, аз съм сигурна, че не е редно.

Заровил лице в косата й, той се усмихна.

— Ще звучи по-убедително, ако не ме прегръщаш така пламенно.

— Нямам сили да те пусна.

Той я разбра. Тя се нуждаеше от някой, който да я утешава и закриля. Той беше нейната опора. Целуна копринените й къдрици и нежно я помилва.

Боже, колко глупав беше цивилизованият свят. На борда на своя кораб беше достатъчно просто да прегърне една жена и всички разбираха сигнала. Тя му принадлежеше и никой не би посмял да я докосне. В светските кръгове на Лондон владееха други правила. Когато една жена принадлежеше официално на някого, джентълмените много внимаваха да не я докосват — но само на публични места. Грейсън презираше тези смешни правила, но за Александра те бяха важни. Тя живееше според тях и макар че я потискаха, се чувстваше задължена да ги спазва.

Той се наведе и леко я целуна по устата.

— Ако не искаш да спя с теб, ще направим нещо друго.

Тя изглеждаше малко разочарована и това го изпълни с радост.

— Какво по-точно?

Той я пусна и отиде до койката си.

— Просто ще приемем, че вие, милейди, сте пират, а аз съм пътник.

Александра отвори широко очи. Той се излегна на койката и разпери ръце и крака. Леглото му беше много удобно.

Даже при силно развълнувано море не се търкаляше насам-натам, но сега десният му крак и ръка висяха през ръба.

— Правете с мен, каквото искате, милейди — покани я той и затвори очи.

Моля те, не бягай, защото ще ме направиш на глупак, добави наум той. Вече беше нанесла достатъчно удари на гордостта му и без съмнение притежаваше силата да го унищожи напълно.

Чу шума от стъпките й по пода и сърцето му заби силно. Преброи стъпките й, отвори внимателно очи и видя, че тя е застанала пред леглото. Косата й падаше по раменете, гъстите ресници скриваха погледа й. Стоеше и се взираше в тялото му. Грейсън напрегна мускулите си и си заповяда да лежи спокойно, макар че много искаше да скочи и да я привлече към себе си.

Тя попипа ризата му и Грейсън затаи дъх. Беше убеден, че ако се раздвижи, тя ще избяга. Александра улови вървите, които държаха ризата, и внимателно ги дръпна. Те се развързаха и ризата се разтвори.

По челото му избиха капчици пот. Но си заповяда да не мърда и да изчака следващата й стъпка.

Тя разкри гърдите му и дълго се взира в тях. После бавно отпусна длан върху кръглата дупка от куршум в лявото му рамо. Помилва назъбения ръб и Грейсън си припомни, че някога не бе успял да предотврати убийството на брата на Ардмор.

— Не искам да спя с теб. Не можеш ли да ме разбереш? — попита тихо тя.

— Мога, милейди — отвърна послушно той.

Това очевидно я облекчи и Грейсън потисна смеха си. Тя се наведе към него и целуна кадифено меката вдлъбнатинка на шията му. Ароматът й го обгърна.

— Любов моя… — простена той.

Езикът й остави огнена следа по кожата му. Целуна шията му, брадичката му и вдигна глава.

— Странно е да усещам брадата ти. — Връхчето на езика й помилва наболата му брада. — Харесва ми.

Грейсън се сети, че тази сутрин не се е избръснал. Сигурно брадата му се усещаше като шкурка. Интересно защо това не я отблъскваше, а я възхищаваше.

Той затвори очи, за да се наслади на мига. Александра разтвори ризата му още малко. Езикът й стигна до белега от сабя на дясното му рамо. Ардмор го рани, когато все още не се беше възстановил от огнестрелната рана.

Ударът със сабя, нанесен му от Ардмор, бесен от смъртта на брат си, го извади от строя за няколко седмици. Страдаше от треска, мяташе се в огнени тръпки, Оливър се грижеше за него като за безпомощно момче. През цялото време усещаше близостта на смъртта, но Оливър го върна към живота.

Това беше голям късмет — защото сега можеше да лежи в койката си и да се наслаждава на милувките на най-прекрасната дама.

Езикът й проследи старата рана, която започваше от ребрата и слизаше по мускулестия корем към колана на панталона. Грейсън автоматично посегна към копчетата.

— Позволете да ви помогна, милейди…

Александра рязко вдигна глава.

— Но аз не искам…

Той вече бе откопчал няколко копчета, но не продължи. Отново отпусна ръце покрай тялото. Мъжествеността му остана затворена. На място, където никого не можеше да нарани.

— Правете, каквото желаете — произнесе дрезгаво той.

Тя коленичи до него. Очите й бяха потъмнели, кестенявата коса падаше като пелерина върху жълтата рокля. Отвори предпазливо панталона му и разкри десния хълбок, където свършваше белегът.

Сведе глава и продължи там, откъдето беше започнала. Езичето й се плъзна по издутия белег, мина през корема и стигна до хълбока. Милувката й оставяше влажна следа и въздухът бързо я охлаждаше. Грейсън едва обуздаваше възбудата си.

Александра се поколеба. Притисна лице върху хълбока му и копринените й къдрици помилваха корема му. Веднага му се дощя да я прегърне и горещо да я помоли да продължи.

Но не искаше да подплаши своята плаха птичка. Ами ако скочи и избяга? По-добре да чака какво ще се случи.

Да изгуби тази жена — това ще е най-тежкият удар в живота му. Когато Сара си отиде от него, се утеши бързо. Александра обаче беше друга. Тя го промени, затрогна нещо дълбоко в сърцето му. Нищо, че се познаваха едва отскоро. Никога нямаше да я забрави.

Александра помилва светлата кожа в отвора на панталона, после бавно и плахо смъкна вълнения плат от бедрата му.

Мъжествеността му изскочи навън и плесна върху корема му. Голяма, твърда и не особено щастлива, че е принудена да лежи и да чака той да предприеме нещо. Грейсън стисна ръце в юмруци.

Александра беше свела глава и той не можеше да види очите й. Устните й се движеха, но той не чуваше никакъв звук. Времето се влачеше мъчително бавно. Свещта във фенера трептеше и съскаше, пръскаха капки восък.

Връхчето на езика й се плъзна по члена му. Той изпъшка и затвори очи. Александра изохка тихо.

— Болка ли ти причинявам?

Грейсън вдиша и издиша дълбоко, за да си възвърне самообладанието.

— Не, любов моя. Точно обратното.

Моля те, направи го още веднъж, добави наум той.

Тя се наведе и го целуна. Меките й устни се притиснаха плахо към главичката на члена му. Грейсън заби нокти в дланите си и си заповяда да лежи спокойно. Не смееше да каже или да направи нещо, което би могло да я уплаши и да го лиши от това сладко мъчение.

Тя го помилва с език и отново притисна устни към главичката. Стана по-смела, но докосванията й бяха съвсем кратки. Очевидно нямаше представа как би могла да го зарадва. А и откъде би могла да знае за професионалните методи на куртизанките, укори се Грейсън. Въобще не се сещаше, че би могла да го вземе целия в устата си и да му достави удоволствие.

Но това не го смущаваше. Действията на Александра бяха много по-еротични от всичко, което беше изпитвал досега. Тя го водеше към върха много по-сигурно от изкусните методи на Сара. Дългата коса, която го гъделичкаше, ароматът й, леките милувки — всичко това му доставяше огромно удоволствие. Вдиша ръка към устата си, за да потисне стоновете си.

Какво правиш с мен, Александра Алистър? — запита се безпомощно той. Искаше да я вземе, веднага. Но тя беше облечена и той…

Шумно пое въздух и изстена задавено. Семето му пръсна по кожата й.

Грейсън отвори очи и видя как Александра се отдръпна изненадано. Коленичила в краката му, тя го изгледа учудено.

— Какво се случи?

— Докара ме до върха — обясни дрезгаво той.

Извади кърпичка от джоба си, смутен като момче, но безкрайно щастлив. Избърса се и затвори панталона си.

— Ти си прекрасна, любов моя, и когато ме докосваш така, не можеш да очакваш, че няма да реагирам.

— Сърдит ли си?

— О, не, разбира се — засмя се той. — Как бих могъл да се разсърдя на най-прекрасното същество на света.

Протегна ръце и тя се сгуши в прегръдката му. Усмихна се плахо и очите й заблестяха. Най-сетне беше разбрала, че жената има власт над мъжа. Той я притисна до гърдите си и целуна косата й.

— Ти ме направи много, много щастлив.

Грейсън спеше до нея. Александра очакваше отново да поиска да я люби, но той просто се съблече, мушна се под завивката и с жест я повика да отиде при него. Тя си легна с жълтата рокля. Той се обърна към нея, притисна гърба й към гърдите си и сложи едната си ръка на хълбока й. Тя се сгуши в удобната извивка на тялото му и затвори очи, обзета от сладка умора.

Той заспа преди нея. Свещта във фенера догоря и в каютата стана тъмно. Спокойното му дишане я приспа и тя потъна в дълбок сън. Чувстваше се щастлива… и неморална, разбира се, но усещането беше толкова приятно.

Когато се събуди, Грейсън все още спеше до нея. Тя очакваше, че е станал рано, облякъл се е и е изчезнал, за да я остави отново като пленница на своя кораб. Вместо това Грейсън извика на Пристли да им донесе кафе и хлебчета, защото умират от глад. След това се облече и върна Александра в дома й.

 

 

Два дни по-късно Александра преглеждаше със смръщено чело писмата, натрупани на писалището й, и разтриваше пулсиращите си пръсти. След като Грейсън я върна вкъщи, тя се посвети изцяло на подготовката на соарето. Това се оказа неочаквано трудно, защото камериерката й Алис, единствената, на която можеше да разчита, я напусна.

Джефри, Ани и Ейми бяха много впечатлени, че господарката им е била отвлечена от пирати и виконтът я е спасил. Непременно искаха да чуят цялата история, но Александра им разказа кратка и не съвсем достоверна версия. Даже готвачката не изглеждаше ужасена от приключенията й — сигурно защото се беше сприятелила с мистър Оливър. Алис обаче си събра багажа и си отиде. Заслужавате си съдбата, казваше киселото й изражение и Александра трябваше да признае, че камериерката й има пълно право. Днес трудностите изглеждаха почти непреодолими. Първо, не й доставиха цветята, които желаеше, и тя очакваше нетърпеливо да дойдат новите букети. Ледът се разтопи, защото Джефри бе забравил да прибере сандъците на подходящо място в избата.

И като за капак херцогиня Люистън й съобщи с писмо, че съжалява, но не може да присъства на соарето й. Александра скочи и неспокойно се заразхожда напред-назад в салона си. Дали целият град одумваше поведението й? Но отказът на херцогинята си остана единствен и тя се успокои. Разбира се, това можеше да означава, че гостите й ще дойдат само за да я зяпат през лорнетите си — кога друг път се беше случвало дама от Мейфеър да стане любовница на пират!

Дяволите да ги вземат! — каза си решително Александра. Тя бе прекарала с него най-прекрасната нощ в живота си. Толкова приятно беше да го докосва. Той беше горещ, вълнуващ… скандален. Грейсън бе изпълнил сърцето й с дълбок копнеж. Тя беше напълно омагьосана от него. Тялото му беше изключително: скулптура от мускули и жили. Какво толкова лошо имаше, че иска да го гледа без дрехи и да го докосва?

Той бе изтърпял милувките й напрегнат, тежко дишащ, с лудо биещо сърце. Колко гореща беше мъжествеността му, колко твърда и заедно с това кадифено мека. Александра никога не беше докосвала мъж по този начин. Дори съпруга си. Той идваше при нея в тъмното, задоволяваше похотта си и я оставяше като замаяна. И дълбоко нещастна.

Грейсън лежеше под нея със стиснати юмруци, затворени очи и стегнати мускули. Явно се сдържаше само с огромни усилия на волята. Въпреки това й позволи да го докосва, както си иска, и не й заповяда да му се покори.

Александра остави перото и разтърка слепоочията си. Ако бе настоял, дали тя щеше да намери сили да откаже? Още когато й каза „Аз съм този, който моли“, тя изпита диво желание да се хвърли в обятията му и да му изкрещи да я люби — още там, на кърмата, пред очите на моряците.

Поведението му замъгляваше, сетивата й. Тя беше Александра Алистър и желаеше почтен брак и скорошно майчинство, а не любовник — и то скандален пират. Или не?

Дете. Най-съкровеното й желание. Но не можеше да го има, ако не се ожени за почтен джентълмен, готов да стане добър баща. Не можеше да позволи на Грейсън да я отклони от тази цел. Нищо, че я привличаше толкова силно. Бе загубила първото си дете, но на всяка цена трябваше да има още.

Александра сведе глава и въздъхна. Откакто в съседната къща се нанесе Грейсън Финли, виконт Стоук, тя не беше способна да разсъждава трезво.

— Мадам?

Александра вдигна глава. На прага бе застанал Джефри и я наблюдаваше изпитателно.

— Един джентълмен иска да говори с вас, мадам.

Александра извади кърпичка от ръкава си и изтри овлажнелите си очи.

— Какъв джентълмен, Джефри?

— Не го познавам, мадам. Въведох го в салона.

Тя чакаше, но Джефри не каза нищо повече.

— Не ти ли даде картичката си?

Джефри поклати глава и перуката му се килна настрана.

— Не, мадам. Каза ми името си, но аз… аз го забравих.

Александра въздъхна недоволно. Е, поне появата на Джефри пресуши сълзите й. В негово присъствие никога не беше тъжна.

— Да не е някой от хората на виконта?

— Не знам, мадам.

Александра се разтревожи. Спомни си, че Грейсън я бе предупредил да се пази от Бърчърд. Спомни си за мистър Ардмор и опасния му гняв — вече два пъти бе станала жертва на този ужасен човек.

— Джентълменът изглежда почтен, мадам — продължи Джефри. — Пристигна с хубава карета, а конете му са от най-висока класа.

— Опитай се да си спомниш, Джефри. Да не е мистър Бърчърд?

Момъкът се замисли, после поклати глава. Следващия път перуката му ще падне, помисли си развеселено Александра.

— Не, мадам.

Значи е мистър Ардмор. Александра изпъна рамене.

— Кажи му, че не съм вкъщи.

Джефри поклати глава.

— Не ми се иска да го направя, мадам.

— Джефри, твое задължение е да отпращаш нежелани посетители.

— Знам, мадам. — Джефри свали едната си ръкавица и се почеса по носа. — Но джентълменът беше много упорит. Да знаете само как ме погледна… И ме нарече добро момче, когато обещах да ви доведа.

— Мили боже, Джефри, забрави ли, че веднъж вече ме отвлякоха? Не изпитвам потребност от второ отвличане.

— Но той не прилича на пират, мадам. Облечен е като джентълмен и изглежда почтен и изискан. Костюмът му е ушит от добър шивач. О, и носи очила със златни рамки!

Сърцето на Александра спря да бие. Мистър Хендерсън! Осмелил се е да престъпи прага на къщата й!

— Донеси ми машата, Джефри — заповяда решително тя.

 

 

Видимо неспокоен, мистър Хендерсън се разхождаше по ориенталските килими в салона със сведена глава и скръстени на гърба ръце. Носеше обичайния черен костюм, в който изглеждаше като викарий без якичка. Сините петна в левия ъгъл на устата му и под лявото око вече избледняваха.

Когато Александра влезе, посетителят вдигна глава, но щом миг след това Джефри застана до нея с машата в ръка, усмивката му угасна.

Александра го измери със студен поглед.

— Би трябвало да знаете, че не сте добре дошъл в този дом, мистър Хендерсън — заяви твърдо тя.

Мъжът разпери ръце.

— Дадох ви думата си, мисис Алистър. Не съм дошъл да ви сторя зло.

— Защо мислите, че ще ви повярвам, сър? При последната ни среща не се държахте особено почтено. Какво ще ми причините този път, докато пламенно се извинявате за предишните си позорни дела?

Мъжът трепна засегнат.

— Независимо какво мислите за мен, мисис Алистър, аз съм човек на честта. Давам ви думата си, че приключих с капитан Ардмор и интригите му. Казах му какво мисля за него. Ако той е замислил нещо срещу вас, аз нямам участие.

— Не съм сигурна, че това ме утешава, мистър Хендерсън.

— Повярвайте, аз искам да ви предпазя! Той нямаше право да ви въвлича във враждата си с Финли.

— Виконт Стоук — поправи го строго Александра.

Хендерсън измъчено изкриви лице.

— Капитан Финли не заслужава жена като вас. Той е варварин. На дванайсет години стана пират и оттогава не беше стъпвал в Англия. Той си взема, каквото пожелае, а после изчезва. Живее според собствените си правила.

Да, Александра вече беше забелязала тази особеност на виконта.

— Виконтът произхожда от старо, уважавано семейство — отвърна натъртено тя. — Иначе нямаше да получи титлата.

— Може семейството му да е старо, но той не знае нищо за нашия свят. Родителите му умряха от насилствена смърт. Не знам какви са причините, но майка му е била убита. Затова е тръгнал да обикаля моретата. Достойна постъпка, впрочем…

— Да, чух тази история. — Хендерсън потвърждаваше разказите на мисис Тейтли.

Александра си представи как е изглеждал Грейсън на възрастта на Маги — объркан, тъжен, изваден от релсите след внезапната, ужасяваща загуба. Представата събуди в сърцето й дълбоко съчувствие.

— Не е получил необходимото възпитание — продължи мистър Хендерсън. — Нали не мислите, че човек, отвлечен от пирати и обучен да стане пират, е добре възпитан? За разлика от него аз живях в Кент, а после отидох в Оксфорд.

— Аз също съм от Кент — отвърна Александра, колкото да каже нещо.

— Виждате ли? Аз съм истински англичанин. А Финли си остава без корени, все едно виконт или не. — Той помълча малко и попита с интерес: — Случайно да сте чували за незначителното селце Сейнт Мери Нюбридж? Семейството ми има къща там.

Тя примигна изненадано.

— Виж ти! Аз живеех само две села по-нататък, в Литъл Марчинт.

Мистър Хендерсън се засмя зарадвано.

— Значи сме съседи! Познавам Литъл Марчинт. Имам братовчеди там и през лятото често ги посещавах. Гонехме овцете, обикаляхме мочурищата. Помните ли фон Холоу?

— О, разбира се — отговори Александра, забравила предпазливостта. — Там се научих да се катеря по дърветата.

— А пък аз се научих да падам от тях.

Александра го удостои с дружелюбна усмивка.

— Не си спомням за семейство с името Хендерсън.

— Там живееше сестрата на мама с мъжа си. Името им е Банкрофт.

Александра въздъхна с копнеж.

— О, да. Мама и мисис Банкрофт бяха добри познати. Момчетата й бяха малко… диви. И двамата отидоха в армията и станаха офицери.

— Рандал и Сесил, да — ухили се Хендерсън. — Аз бях ужасният малък братовчед, който тичаше подир големите.

— Знаете ли, мисля, че си спомням за вас! Често ми се е налагало да се крия от трите момчета.

Мистър Хендерсън скръсти ръце.

— Искрено се радвам, че се оказахме съседи. Ще пиша на Рандал и Сесил, че съм ви срещнал.

— Чудесно! Нямам нищо против да споменете името ми. — Александра хвърли бърз поглед към видимо смутения Джефри. — Фактът, че сме били съседи, мистър Хендерсън, не променя отношението ми към вас. И не обяснява защо сте дошли в дома ми.

Мъжът се опита да се усмихне.

— Дойдох да говоря с вас. Казахте ми, че ако се видим отново, ще се държим като добри познати.

— Това беше преди да ме отвлечете и упоите. Освен това не съм ви разрешила да ме потърсите в дома ми.

Хендерсън разпери ръце.

— Е, вече съм тук, затова ви моля да ме изслушате. Хайде да си говорим като стари земляци от Кент. — Той посочи стола до прозореца. — Аз ще седна тук, а вие — на дивана в другия край на салона. Нямам нищо против лакеят ви да остане да пази с машата в ръце.

Гостът хвърли бърз поглед към Джефри и помоли усмихнат:

— Ако решиш да ме удариш, Джефри, постарай се да не повредиш костюма ми. Тази сутрин го взех от шивача. И не ме удряй по лицето, защото почтеният виконт Стоук вече ме обезобрази достатъчно.

Джефри огледа подутото му лице с професионален интерес.

— Негово благородие ви е направил това?

— Точно той.

Джефри изпита още по-голямо уважение към мъжа от съседната къща.

— Лорд Стоук явно разбира от бокс.

— А как иначе? Щом следва само собствените си правила.

Александра реши да сложи край на чисто мъжкия разговор.

— Не ставайте глупав, мистър Хендерсън. Не можем да разговаряме, ако трябва да си крещим.

— Тогава ми дайте възможност да ви посещавам с ваше позволение. Дайте ми правото да ви изведа на разходка в Хайд парк като стар познат на семейството. Моля ви.

Молбата му прозвуча съвсем искрено. Явно копнееше за близостта й. Александра обаче не беше забравила, че извиненията му пред театъра звучаха също така мило. А после извади кърпата, напоена с етер. Въпреки че… Тя си припомни как бе протекла вечерта. Той не обеща, че няма да помогне на мистър Ардмор, а само изрази съжаление, че го е направил. Днес й се закле в честта си, че никога вече няма да й причини зло. Един истински джентълмен не нарушаваше думата си.

Но дали той наистина беше джентълмен, или само се преструваше?

Мистър Бърчърд, един от уважаваните й кавалери, се бе оказал грозен пират, а сега мистър Хендерсън се опитваше да се превърне от злодей в почтен познат.

— Не разбирам защо толкова държите да ме посещавате, мистър Хендерсън.

Той се смути и се опита да прикрие смущението си с усмивка.

— Защото вече съм убеден, че ви обичам, мисис Алистър. Обичам ви с цялото си сърце и без никаква надежда. Никога не съм познавал жена като вас.