Фьодор Абрамов
Братя и сестри (30)

Двадесет и девета глава

Двуетажната дървена сграда на районния комитет на партията, построена малко преди войната, е най-високата в селото.

В районния център и до ден-днешен ругаят архитекта — цялата гледка бе развалил. И наистина сградата на районния комитет не само бе нарушила подчертано равната линия на къщите от крайречната страна, но и навлизаше доста в главната улица, та ако не беше оградена, всеки пешеходец или ездач би се блъснал в ъгъла. Пък прозорците? Кому беше нужна тази представителна фасада към прашната и шумна улица, когато отколе си е установено лицата на къщите да са обърнати към бистрата Пинега с нейните зелени брегове? Ама че хрумване!

Но като се вгледаш внимателно и се позамислиш, почва да ти става ясно. Тукашният архитект, човек явно ориентиран в политиката, сигурно е разсъждавал така: не иде някак районният комитет да стои с гръб към живота; и като пренебрегнал установената от стари времена планировка, взел, че го обърнал с лице към главната улица, а за да подчертае още повече предназначението на тази сграда, смело я издърпал напред от общата линия.

И наистина от големите окати прозорци на районния комитет може да се обгърне с поглед като от капитански мостик целият районен център.

И друг път се беше качвала Анфиса на втория етаж, но преди просто не бе обръщала внимание на стълбата. А сега два пъти се спря да си поеме дъх. От горния етаж, от вратата, гледаше към нея червеноармеец и като сочеше с пръст право в гърдите й, питаше строго: „Ти какво си дала за фронта?“.

В приемната Анфиса се срещна със секретарката и се почувства малко по-уверена.

— Почакайте една минутка. В момента решават други въпроси — кимна секретарката към кабинета на Новожилов, поведе я към група хора, които бяха насядали на столове край прозорците, и им каза полушеговито, полусериозно:

— Приемете във вашата компания Анфиса Петровна Минина.

— А-а, чували сме, чували сме за нея… — подаде радушно ръка мургав старец със силно зачервена от слънцето плешива глава.

До него имаше още трима души: мургава усмихната млада жена, която по засмените си топли очи или по нещо друго приличаше на Варвара, една възрастна жена с бархетна блуза, със строго лице, и младичка, червенобуза, необикновено сериозна девойка с червеникава къдрица на челото.

Малко по-настрана седеше представителна старица, цялата в черно. Седеше изправена, с неподвижно бледо лице и също такива бледи ръце, кръстосани на коленете.

Анфиса се ръкува със стареца, поздрави другите и седна на свободния стол до него.

— Е, как е „Нов път“? Според отчетите здравата напредвате — лукаво се усмихна старецът и оголи изненадващо бели, нанизани един до друг зъби.

— Пилците се броят наесен — отговори неопределено Анфиса.

— Така си е.

— А как сте с хляба? — делово попита възрастната жена със строгото лице.

— Караме горе-долу…

— Преди вие си се оправяхте добре — забеляза старецът.

— Оправяхме се, а сега се чудим как да изкараме до ново.

— Вас Харитоша ви подреди — обади се съчувствено младата жена с топлите засмени очи. — Те и на нас ни го пращаха, ама ние се опънахме. Не, рекохме, не щем да ни пращат от района такова тегло.

— Ами как е Софрон Игнатиевич, пак ли така заляга за трима?

— Заляга. Бригадир е сега.

— Хубаво, хубаво! — искрено се зарадва старецът. — На стари години такъв юнак! — И като да се извини за неуместната си радост, поясни: — Приятел ми е. Едно време все двамата сечехме в гората. Ама пък е работник! Ще му кажеш много здраве от Демян, непременно да му кажеш. И му речи още, че Демян Заварзин е намислил на стари години в партията да влиза, та и на тебе, речи му, заръча да не изоставаш.

— Аха, значи и вие затова сте тука? — олекна изведнъж на Анфиса.

— Затова.

— И ти ли, хубавице?

— Чудно ви е, нали? — високомерно тръсна рижия си кичур девойката, която явно не един път вече бе отговаряла на такива въпроси. — Когато е за работа — не те питат на колко си години, а тука — не си ли малък още. В партията не приемат според възрастта! — поучително завърши тя и прие още по-сериозен вид.

„И нашата Настя трябва да влезе в партията?“ — мина й мисъл на Анфиса.

— Нея я оставете, тя е учена — почти завистливо каза жената с бархетната блуза. — Колко години си ходила на училище?

— Седем.

— Видиш ли, пък аз и една не съм ходила. Знам само това, дето съм го чула от парторга…

— Ама вие си имате и парторг? — попита Анфиса.

— Че как иначе! Имаме си.

— Пък аз преди войната и на събрание не съм ходила — чистосърдечно си призна младата и погледна насядалите с топлите си очи. — Мъжът ми току захванеше някой път: „Хайде ма, Катерино, да идем. Като сме така двамката, по-приятно ще е“. — И някак цялата светна, като заговори за мъжа си.

Нещо подобно на завист трепна в гърдите на Анфиса.

— Пък аз му думам: много ми е притрябвало — продължаваше Катерина. — Ти си протриваш панталоните, ха да захвана и аз да си трия полите, че да видим как ще я караме по-нататък? Ама знаеш ли, че свикнах… Как ли? Открадна нашият бригадир чувал с жито. Отидох аз на събранието, та си излях всичко. На мат и маскара го направих. И оттогава като че зараза си лепнах — ни едно събрание не пропускам. И чувам веднъж жените да викат: „Катерина ни е активистка“. Де да ти знам аз как съм станала активна.

— То и аз си имах препирня с бабата — поусмихна се Демян и поглади черната си като катран брада. — Една устатница е моята бабичка! Какво се правиш, дума, за смях на хората, стар дяволе? Чантаджия ти се прищяло да ставаш, а? Или на стари години забрави как се пасат кобили? Коняр съм аз още от трийсетте… — поясни Демян и се усмихна някак виновно, сякаш се извиняваше за неприличните приказки на жена си. — Дали си учен или не — не е толкоз важно, викам й аз. Аз цялата история на партията, викам й, пешком съм я изходил, добре го знаеш. Съвестта ми не позволява вече да вървя по друг път. Виждала ли си, викам й, какво става в гората, кога се извие буря? Която гора е рядка — да те е страх да погледнеш: всичко на трошляк става. А там, дето дърво до дърво се притискат, никоя буря не е страшна. И да не би в тая гора всички да са за хубост — на, сами кажете — обърна се Демян към съседите си и стана сериозен. — Ами! Някое дърво е израсло на светло, та се е източило — ехе. Друго все си е било свряно на влага и на сянка, та е цялото в чворове, за нищо го не бива, освен за дърва за горене. Ама иначе си върши работата. Без него за гората е лошо. Ей така мисля аз!

— Така е — неочаквано заговори старата жена в черно. — Трима сина ми загинаха на фронта. И тримата — комунисти. А с чие мляко са откърмени? Аз не мога да ги заменя, ала все пак и моите стари ръце няма да са излишни.

Стана тихо. Всеки имаше чувството, че е казал нещо не на място. През широко отворения прозорец долетя отвън радостно развълнуван момчешки глас: „Ванка! Ще има военен филм. Ще дойдеш ли?“.

От кабинета на Новожилов излезе секретарката:

— Другарко Пименова, заповядайте.

Старата жена в черно стана и тръгна към кабинета на секретаря с изправена, твърда походка.

— Коя е тази? — обърна се тихо Анфиса към Демян.

— Тукашната учителка.

След десетина минути тя излезе. Всички искаха да научат какво питат вътре. Но никой не се реши да се обърне към нея. А тя тръгна към изхода с все същата изправена, твърда походка, вдигнала високо побелялата си глава.

След това почнаха да викат и другите. Червенокосата девойка с къдрицата не излезе, а излетя от кабинета. Кръглото й и без това румено лице пламтеше. Тя се облегна с гръб на вратата на кабинета, притисна ръце към гърдите си, но като срещна погледа на Анфиса, сви вежди, изправи се и с важна, сякаш изведнъж възмъжала походка се устреми към вратата.

Дълго след това Анфиса чуваше как бойко чукат токчетата й по стълбата, а после и по дървената настилка.

Нея я приемаха последна. Около дългата маса в светлия, просторен кабинет на секретаря, покрита с червено сукно, седяха петима мъже.

Новожилов се усмихна широко с пълното си, болнаво лице, стана от масата и тръгна насреща й:

— Ето кой още ще черпи! Здравейте, здравейте, другарко Минина.

Той стисна здраво ръката й със своята голяма мека ръка, настани я в коженото кресло, седна до масата и каза:

— Рядко ни идвате на гости. Да беше друг председател, сума ти ботуши щеше да изпокъса до районния комитет, а вие не, не ни спохождате.

— Ала и вие рядко ни гостувате — в същия тон отговори шеговито Анфиса.

Членовете на бюрото весело се спогледаха:

— Ох! Направо с критика започна! Да знаете, значи, с кого си имате работа!

— Още не се знай кой ще черпи. Виждаш ли, Федулов?

Федулов, зает с проверка на документите, понадигна леко оплешивялата си, гладко вчесана глава, бодна Анфиса с късогледите си очи изпод пенснето, помляска с бледите си устни и все така съсредоточено се заби в документите.

Благоразположението на членовете на бюрото ободри Анфиса.

— И тъй, другари — започна Новожилов, — приемаме за кандидат на партията Минина, Анфиса Петровна. Документите в ред ли са? Да чуем биографията, а?

Началникът на милицията, пълен мъж с подстригана на алаброс побеляла коса, изпъна кръстосаните си със скърцащи жълти каишки рамене и рече добродушно:

— Трябва да се запознаем.

„Ето, започва“ — изтръпна Анфиса и неволно наведе глава.

— Една минутка, другари… — Федулов стана, сне пенснето си, духна внимателно по стъклата. — Аз имам тук някои факти… Нямаше кога да ви предупредя. Ама ми мирише на съд.

— Това пък какво е? — рязко попита Новожилов.

Бледа като платно, Анфиса едва можа да вдигне глава и огледа объркано Новожилов и членовете на бюрото: какво приказва този, дали не чу добре?

Федулов бавно изтри с носна кърпичка очилата си и все така бавно ги постави на костеливия си нос:

— Работата е ясна. Разхищаване на колхозни земи.

— Земи ли? Какви земи? — глухо продума Анфиса.

— Другарката Минина — снизходително се усмихна Федулов — явно има къса памет. Ще ми позволите ли да напомня? — услужливо се обърна той към Новожилов.

— Говори.

Късогледите очи на Федулов се вкамениха:

— Другари, разполагам с проверени данни. Без знанието на районния комитет — да оставим района, поне с управлението да беше съгласувала — другарката Минина с щедра ръка дарила на Фролов таман трийсет и пет хектарчета. Заповядай, мили съседе, хапни си. Хубавичък подарък, нали? А за какво критикувахме Лихачов, Минина? Спомняш ли си? За същото — за произвол, за партизанщина! А ти си тръгнала по неговите стъпчици. Не става тая работа така!

Федулов се изкашля и огледа присъстващите със строгия си, назидателен поглед.

— Длъжни сме, другари, да осъдим решително тази порочна практика — разхищаването на колхозните земи. От печалния пример на другарката Минина трябва да дадем да се разбере, че…

— Я чакай, чакай, Федулов — намръщи се Новожилов. — Ти винаги преувеличаваш. Има ли такова нещо, Минина?

— Членовете на бюрото могат да бъдат спокойни. Разговарях по телефона с Фролов — не отрече.

— Я остави тя да си каже! — подвикна раздразнено председателят на районния потребителен съюз. — Тук не е съд, а бюро на районния комитет.

— Точно така — подкрепи го началникът на милицията.

— Има ли такова нещо, Минина? — отново попита Новожилов.

Зашеметена от това неочаквано, страшно обвинение, Анфиса не смееше да вдигне очи и хапеше объркано побелелите си устни. Колко се радва тогава, боже мой. Мислеше си — отърва се. А сега излиза, че отгоре на всичко е и виновна. Но какво толкова е направила? Далечните райони за косене си бяха жива мъка и преди войната. Разпилени покрай всички рекички и поточета. Заради някакви си десетина товара трябваше да се мъкнат на повече от трийсет версти от село. Косяха почти до сняг и все пак някъде не смогваха. А пък сега, през тая война — можеше да се побъркаш просто. Нямаше хора, как да смогнат? И ето Степан Андреянович взе, че й подхвърли: защо да не си разменим ливади с „Червен партизанин“? Да им дадем нашия район в Росохи, пък те да ни дадат ливадите по Горна Синелга. Анфиса се хвана за тази мисъл — и за двете страни беше изгодно. „Червен партизанин“ косеше главно в Росохи, а „Нов път“ — по Синелга. Освен това и участъците бяха почти еднакви, Фролов не само че се зарадва, ами й рече: „Гледай ни акъла, откога още трябваше да се сетим за това, що път само блъскаме напразно“. Може би не трябваше да го прави? Не е законно сигурно? — помисли си изведнъж Анфиса.

И когато Новожилов я попита за трети път, тя отговори с една дума:

— Има… — После, като се позабави, допълни: — Дали сме му, но не за лично ползване. И Лукашин знае.

— Какво общо има тук Лукашин, другарко Минина? — направи страдалческа гримаса Федулов. — Какво може да се очаква от един фронтовак, и то инвалид? Помага човека, колкото може, благодарим.

— Така — твърдо каза Новожилов. — Ще я видим тая работа. — Това ли е всичко, Федулов?

— Не, не е всичко. Около другарката Минина има и други разни деяния.

Началникът на милицията се изкашля недоволно.

— Тихо, другари — вдигна ръка Новожилов. — Говори, Федулов.

— Другари, нашата славна комунистическа партия и лично другарят Сталин ни учат постоянно да укрепваме съветския тил. При сегашните военни условия този въпрос, другари…

— Ти лекция ли изнасяш? Говори по същество! — прекъсна го началникът на милицията.

— Добре, другари. Може и по същество. Та тъй, в колхоза на Минина по въпроса за тила, както се казва, не всичко е цвете. За вас не е тайна, другари: фуражната база тази пролет, както се вика, не се оказа на висота. Председателите на колхозите бая се поозориха. И как мислите решила този проблем другарката Минина? Дори много просто! Събрала доячките, запрегнала конете и като оглавила тоя доблестен отряд, прочистила дворовете на колхозниците… Не съм бил там, другари, но ми разказваха: премери ей тъй на око другарката Минина и хайде: слама ли било, сено ли — под метлата… Истински военен комунизъм!

Началникът на милицията се разсмя гръмко:

— Чудесно, дявол да го вземе! Това ми харесва!

— Ама у колхозниците например това не предизвикало ентусиазъм. В резултат имаме сигнали… Но това не е още цялата беда — Федулов вдигна пръст. — Дотук още, както се казва, свои хора сме — ще се спогодим. Ала това, дето Минина е клала обществените крави, та раздавала месо на колхозниците… Това вече, другари, е безобразие, и да си го кажем направо — престъпление!

Съвсем объркана, Анфиса разпери безпомощно ръце:

— Но кравите бяха на умиране.

— Къде са актовете? Къде са документите? — повиши глас Федулов.

— Кому е било тогава до актове? Кравите умираха. И жените видяха.

Федулов изкриви презрително тънките си безцветни устни:

— Но да се доверяваме, знаете ли, на „агенция ЕЖК“ — една жена каза… На нас ни е нужна документация, другарко Минина, разбирате ли, документация, подписана от специалист, от ветеринарния фелдшер. С какво можете вие да оправдаете хищническото унищожаване на петнадесет глави добитък?

— Имам въпрос към Федулов — намеси се председателят на районния потребителен съюз. — А с какво ти, завеждащият районния селскостопански отдел, помогна на новия председател?

— Точно така! — тупна с длан по ръба на масата началникът на милицията.

— Предлагах, другари, да обсъдим този въпрос с управата на колхоза, да преценим, да намерим фураж по организиран път.

Началникът на милицията рязко се отметна на облегалката на стола:

— И каква полза от твоите предложения? Добитъкът измира от глад, а ти — да преценим!

— Е, драги другари, аз пък да не съм фуражна база! Работата в края на краищата е в принципа. И в другите колхози е имало мор, но за всяка глава, отписана от общата бройка, си има акт. Моля ви се, всяка ревизия…

— Стига и ти с твоята бумащина!

— Социализмът, другарю Зажигин, е преди всичко отчетност — поучаващо каза Федулов, като се обърна към началника на милицията. — Жалко, че не сте усвоили това основно положение при нашите занятия.

Федулов, разбира се, имаше предвид занятията на районния партиен актив, на които той, Федулов, като най-подготвен човек в теоретично отношение, изнасяше най-трудните лекции по политическа икономия на социализма.

— Ти зарежи тия шеги! — почервеня началникът на милицията. — Отчетност! От твоята отчетност знаеш ли какъв социализъм ще излезе?

Новожилов отново вдигна ръка:

— Спокойно, другари.

Федулов намести пенснето си с уверен жест:

— И тъй, другари, приведох редица факти, в светлината на които лицето на дадения председател явно не блести. Но това е още, както се казва, цветът, ето ви сега и плодът. Другарката Минина страда и от политическа слепота. Знаете ли вие, че тя е назначила за бригадир бивш белогвардеец? И на мястото на кого мислите? На мястото на уважавания от всички Фьодор Капитонович Клевакин, може да се каже, славата и гордостта на района.

Като че гръм тресна Анфиса. Ето откъде духал вятърът! Пак Фьодор Капитонович. И в момента си спомни как той я заплашваше в Росохи: „Ще съжаляваш!“. Спомни си и друго. Наскоро, след като я избраха за председател, Федулов й казваше: „Облягай се на Клевакин. Съветвай се по-често с него. Старият вол няма да те подведе“.

А Федулов в това време продължаваше:

— Аз, другари, съм длъжен в името на цялата обективност да кажа: Фьодор Капитонович не е безгрешен. Като бил на сенокоса, старецът си заделил за лични нужди край някакъв поток една каруца сено. Това, разбира се, е провал в работата на Клевакин, както се казва, явна отживелица на съзнанието. Но, другари, Алексей Иванович — Федулов кимна към Новожилов, — е нов човек в нашия район. Ала ние, кореняците, знаем кой е Клевакин. Един от пионерите на колхозното дело в района, несменяем бригадир експериментатор, смело култивиращ южни култури в нашия суров север. Както се казва, самороден талант, подтикнат към творчество от революцията. Ето какъв е Клевакин! Ние още помним, другари, как преди войната Фьодор Капитонович заемаше първите места на областните изложби. За това е писано и във вестниците. И ние няма да позволим другарката Минина да се отнася с такова неуважение към проверените стари кадри. Да, няма да позволим! Аз разбирам, другарката Минина не е учила в университети. Но, другари, един ръководител на колхоз трябва да има елементарно чувство за бдителност, класов нюх. Трябва да може да се ориентира кой е чужд елемент и кой — наша опора.

Кой знае защо, но тази оскърбителна дума „елемент“ жарна Анфиса. Тя скочи рязко и като не сваляше от Федулов черните си гневни очи, заговори със задъхан, спадащ до шепот глас:

— Алимент ли? Софрон Игнатиевич ли е алимент? Гледай ти, алимент, значи! А знаеш ли ти, че този алимент има двама сина на фронта? Че този алимент всеки път по сенокос е първенец? Как ти се вижда това? И то ли не влиза в сметката? А когато се оказа, че не стига семето за посев, кой помогна на колхоза? Сигурно другарят Клевакин, както се каза тук, а? Една кофичка жито, и то наполовина боклучиво — ей това му се откъсна от сърцето на другаря Клевакин, че отгоре и рече: „На харизан кон зъбите се не гледат“. А оня, чуждия алимент, знаете ли какво? Цял чувал жито донесе, без думичка да продума…

Анфиса огледа един по един членовете на бюрото и каза с отпаднал глас:

— Вие сте партийни хора, сами преценете — кой е в случая другар и кой — чужд алимент… Мене и без това малко ми трябва да се оплета, къде ли пък с такива ми ти там приказки. Но при вас — тя вдигна глава и изгледа всички открито и твърдо, — при вас съм дошла с чиста душа… Ако съм сбъркала — съдете ме…

Тя сбърчи чело, явно събираше мислите си, и изведнъж гласът й потрепери обидено:

— Въртиш го, сучеш го, чудиш се как да стане по-добре, а току излезеш виновен… И да беше за себе си, а то на — „на съседа съм подарила“. С двама-трима там старци и бабички да оправям работата. Че къде е управата да я свикам? Един по Горна Синелга, друг из Росохи, трети не знам си къде… Едно заседание ще ни струва десет коли сено! А че съм изземвала слама от хората — вярно е. Ама насила не — със съгласие, вземала съм, не крия. И кравите, дето бяха на умиране, съм клала. Няма да чакам да пукнат, та да ги хвърляме на кучетата. И за хората трябва да ти е свидно. А че няма документи, актове, няма — моя си е вината, не се сетих…

Анфиса млъкна за момент, като се мъчеше да си припомни какво още трябваше да каже.

— Аха, да — сети се тя. — Не закачайте Софрон Игнатиевич. Залудо е всичко това. Никакъв алимент не е той. Когото и да попиташ в Пекашино, всеки ще ти рече: човек и половина е това! Нали си спомням как ме учехте — обърна се тя към Федулов — „Стария вол няма да те подведе“. За Клевакин го казваше това, помниш ли? А ето че ме подведе… А за сменянето — не аз го смених, хората вече не можеха да го траят. И виж какво още ще ти кажа, другарю Федулов. Макар че си човек партиец, в районния комитет заседаваш, ала душата ти не е много партийна. Защо ти мене толкова ме тъпчеше тук в калта? Ха кажи де? В началото загубих и ума, и дума, така се изплаших, ала като заговори за Фьодор Капитонович — стана ми ясно. Ти, значи, заради собствената си кравичка толкова се стараеш.

— Клевета! — изтръгна се вик от Федулов.

— Не, не е клевета. Хората няма да търпят да лъжа. Помним ние откъде се снабдяваше ти със сено през ония години. От него, от Фьодор Капитонович. Ала тая година ти мина котка път, настъпиха го за опашката твоя мил приятел и ти се разпали: „Районна слава!“. Ама колко години вече колхоза плаче от тая „районна слава“! Не, няма да я бъде! На мен ще ми затвориш устата, ала на хората — не можеш!

В настъпилата тишина прозвучаха неестествено силно ударите на стенния часовник. За миг се чу колко тежко диша страдащият от задух началник на милицията. Федулов изтри едрата като град пот, избила по лицето му, и погледна неспокойно към Новожилов. Секретарят гледаше право в него с мрачни, немигащи очи. Федулов завъртя зализаната си глава:

— Позволете, другари…

— Не, няма да позволя! — удари Новожилов с юмрук по масата и се изправи грамаден, тромав. — Ти какво си намислил? Да хвърляш кал по честните хора ли? Преди малко тук сипеше едни думички… Социализъм… в партията се кълнеше… Да ти е приятно да слушаш! А на дело? Как смееш ти да мърсиш тия думи? За тях сега хората кръв проливат, живота си дават! А, Федулов, ще отговаряш ти, ще отговаряш пред партията, пред безкомпромисната й строгост. Но сега не става дума за тебе…

Новожилов си пое дъх и като долови смутения поглед на Анфиса, изведнъж замига с очи някак по детски, виновно:

— Ти извинявай, другарко Минина, малко се пообъркаха нещата. Но общо взето, няма значение. Веднага получи бойно кръщение. Партията — това не значи да те галят по главата. Понякога те и поразтърсват. А дето не се уплаши, дето защити общото дело, дето не даде да те натикат в калта — това е добре! Дръж така и занапред. Такава е всъщност и партийната линия! Аз бих могъл да кажа много хубави неща за Анфиса Петровна — обърна се Новожилов към членовете на бюрото. — Е, всичко е вече ясно. Но с хората — намигна Новожилов на Анфиса — трябва по-честичко да се съветваш. Така си е, Анфиса Петровна. И документите не бива да ги пренебрегваш. Нали така? А пък и ние, от районния комитет, сме длъжни да помагаме повечко на новия председател. И това си е така! Предлагам да утвърдим решението на първичната партийна организация — да приемем другарката Минина за кандидат-член на партията. Иска ли някой думата?

— Всичко е ясно.

— Другари… — припряно, със заекване измърмори Федулов. — Две думи за справка… Собствено казано… Аз вече, както се казва, в реда на препоръките… Та нали партията винаги ни напомня да се пазим от парадно приемане на нови членове? Аз може и да съм говорил рязко, не отричам, но другари, кога болшевиките са се бояли от критиката? Вие не ме разбрахте, другари…

— Разбрахме те, Федулов — мрачно каза председателят на районния потребителен съюз.

Началникът на милицията скочи и с трясък блъсна стола си:

— Критика ли? Апелираше да бъде дадена под съд! Това критика ли е?

Новожилов изчака да млъкнат и каза:

— Да гласуваме. Кой е за приемането на Анфиса Петровна за кандидат-член на партията?

Федулов пръв вдигна ръка.