Фьодор Абрамов
Братя и сестри (29)

Двадесет и осма глава

Всичко стана съвсем неочаквано. Вчера я приеха в селсъвета, а тази вечер я викат в районния комитет. Мислила ли е някога, че ще я приемат в партията? Ако някой й го беше казал преди седмица, щеше да му рече, че е побъркан. А сега на — отива. Ако си говорим откровено, каква партийка е тя? Три зими е ходила на училище, грамотност ли е това? В кооперация да е, и там подбират хората да са си прилика, а това е партия! Каква дума само! Ох, какво ли би й рекла покойната й майка? А пък жените що приказки ще изприказват… То си е и така: живяла си жената, както си му е ред, и изведнъж на стари години откачила.

Бледа, объркана, тя седеше в каруцата, поклащаше се от друсането и не забеляза кога излезе от гората и подкара по Марини ливади. Духна вятър и едва не отнесе кърпата от главата й. Тя я оправи, опъна юздите и огледа ливадите.

Какъв простор само! На цели версти се вълнува разцъфтяла ливада; брезите се полюшват на вятъра; в подножието на гористия хълм се сивеят две-три къщички — стари, обрасли в мъх, познати й от най-ранно детство. Боже мой, с каква любов посрещаше сенокоса на Марини ливади! По-красив празник за нея не бе имало. Беше още момиче, когато от велики пости почваше да брои дните — колко остават до сенокос. Косата висеше в обора под покрива, а тя по пет пъти на ден тичаше да я погледа — боса, само по едно сукманче.

Понадигна глава и огледа ливадата да види има ли хора. Далече в подножието на хълма забеляза тънък син дим, мястото там беше заветно, после зърна и белите забрадки.

Отдалече не можеше да се разпознаят хората, но й се стори, че различава и силната, едра Марфа Репишна, която току-що е метнала на здравите си рамене цяла копа сухо сено, и безгрижната, винаги весела Варвара Иняхина, която къде седнеше, къде станеше, все за мъже си приказваше, и слабичката, дребничка, смазана от тежката мъка Ана куклата. Прииска й се да се отбие, макар за минутка при своите, да размени някоя и друга думичка, да види какво са направили.

Кончето се оживи, затича в ситен тръс, под колелата запя дървената настилка, в ниското се мярна Синелга, загърната цялата в сив върбалак, като в шуба.

Но веднага си помисли как жените ще почнат да я разпитват (накъде, че за какво си тръгнала) и как ще вземе да се черви, както отговаря.

„Не сега, хайде друг път“ — въздъхна тя и когато стигна до разклона на пътя, свърна към брега.

Край брега е спокойно, тихо. Вляво расте храсталак, който огражда плътно Пинега от ливадите, от полегатия скат се пресягат, надничат в очите й белоглави лайкучки: накъде, накъде? Мълчете, не тревожете душата ми, глупавички — и без това ми е трудно. Тя наистина с мъка съобразяваше какво става с нея. Чувстваше само, че става нещо голямо, изключително и вече всичко ще бъде съвсем различно от досегашното.

Тревата шумоли в краката й тихо, успокояващо. Кончето маха опашка, хрупа вървешком трева и пръхти, когато докосне с бърни напрашена билка. А пред очите й се стелят ли, стелят белоглавите лайкучки и в паметта й бавно изплува далечната младост, преминалият живот.

Ето я съвсем младо момиче — за първи път е излязла на разходка с големите. Тя е с нов сукман, обувките й поскърцват — и те са нови. И е толкова щастлива, толкова щастлива — сякаш не стъпва по земята. Но неогледала се още, ето ти го Григорий. В черен костюм, с часовник, косата му се вие на къдрици. Цяло село само за него приказва: дошъл от града, един на баща, коя ли ще ощастливи?

Върви тя с него под ръка, не знае къде стъпва. Той лъха на одеколон, по гърба й лазят завистливите погледи на приятелките, встрани жените си шушукат: „На голтачката да се падне такъв късмет“.

А той лекичко стиска ръката й — не като селските ергени, дето се натискат пред хората, и думите му едни такива купешки — свят да ти се завие: „Пък по личице, Анфиса Петровна, ни една гражданка не може да се мери с вас“.

За месец само прекрои всичките си сукмани на рокли — да угоди поне с нещо на милия си. А после… после през една есенна вечер животът й стана от черен по-черен.

Връщаше се отпусната, обезсилена от банята и пред прага на родния й дом върху нея налетя пияният Григорий, грабна я и я завлече в плевника…

Ох, колко се измъчи тя след това, само душицата й знае. Гадеше й се — не смееше да седне на масата с майка си, пристягаше се до болка, какви ли не отрови пи… А побоищата от майка й? В несвяст падаше. И колко унижения изтърпя старата жена — на колене му се молеше, краката му целуваше: измий срама на дъщеря ми. Не се знае как щеше да свърши всичко това, ако председателят Лапушкин не беше сплашил Григорий — само на него довери мъката си старицата.

Стана Анфиса честна омъжена жена, никой не намаза вратата на вдовицата с катран, но щастие нямаше. Тежка, нестихваща обида легна на сърцето й като камък, а когато роди мъртво детенце, се скъса и последната нишка, която я свързваше с мъжа й. После умря свекърът. Григорий започна да пие, да води разгулен живот. А когато се връщаше по късни нощи пиян и не получаваше нежност и ласка от жена си, той я риташе, щипеше, биеше, с каквото му падне.

Веднъж тя се отскубна и грабна секирата: „Само да прекрачиш, ще те посека“.

Мъжът й в миг изтрезня, разбра, че не се шегува.

Колко пъти решаваше да го остави и щеше да го стори, ден не би стояла, но как да го зареже, като старата й майка всеки път я молеше: „Не срами белите ми коси. Остави ме да умра спокойно“.

Петнадесет години умира миличката. А когато Анфиса се огледа — връстничките й вече имаха моми за женене. Не, не заплака, когато изпращаше мъжа си на война.

„Какво сърце имаш, Анфиса“ — чудеха й се жените.

Половин година вече от Григорий нямаше писмо, всяка я утешаваше, с всяка трябваше да се преструва, да въздиша…

„И мигар за всичко това ще трябва да разкажа в районния комитет?“ — помисли си тя със страх, като си спомни внезапно думите на Лукашин: „Пред партията трябва да е като на изповед — нищо се не премълчава“.