Фьодор Абрамов
Братя и сестри (11)

Десета глава

Митенка Малчугана придружи Лукашин до конюшнята и по пътя взе да му обяснява:

— Ей на, и плета си седи, видите ли? — Той посочи отвъд блатото. — Широкия хълм, както си му викаме. Това са нивите на Настася Филиповна. И председателката е там. И тя оре…

— А Настася Филиповна коя е? Новата бригадирка ли?

— Аха, бригадирката! На Филипа Семьоновича щерката. То ние повечето Настка и Настенка си й викаме. Колхозният комсомол командва.

— Назначиха ли и втория бригадир?

— Назначиха. Степан Андреянович.

На Лукашин му олекна на сърцето. Като начало това не беше лоша вест.

Седем дни не знаеше какво става в Пекашино. Пък и до Пекашино ли му беше? Върху колхоза „Зора“ се стовари небивала беда. По ледохода под селото стана заприщване и водата нахлу в селото.

Три денонощия прекараха хората на покривите, колхозният добитък загина — в селото останаха само няколко крави, които успяха да качат на сайванта.

Той пристигна във Водяни, когато водата вече беше спаднала. Но и това, което видя, го накара да изтръпне. По улиците изпотрошени греди и дъски, оборите и баните разбутани, в черните рамки на изпочупените прозорци свири вятърът… Мълчаливи, затъпели, хората се грееха край огньове, запалени току под прозорците, и варяха в котли месо, насечено от все още неизсъхналите кравешки трупове.

Пет дни почти не мигна: тича, ходи до съседните села, осигуряваше хляб, необходимата покъщнина, водеше хора на помощ. В съседните колхози се проваляше планът за посев. Председателите се дърпаха. Трябваше да ги убеждава настоятелно, да ги засрамва, да вика, едва ли не да се бие.

Колкото и да беше смазан от тези спомени, Лукашин се развълнува от вида на спокойните ниви и орачи. Всичко му беше близко, познато от детството — и кротките кончета, махащи с космати глави, и скърцането на плужното колело, и дъхът на току-що разорана земя, смесен с миризмата на прегоряла тор.

Оряха четирима орачи — три жени и един тантурест нисък мъж, в когото веднага разпозна Трофим Лобанов. Позна и личната си хазяйка — тя разхвърляше димяща тор в другия край на нивата. Но коя от другите две жени е председателката, не можа да познае изведнъж. Ала не му се и наложи да обикаля много из нивата. Първият орач, до когото се приближи, се оказа тъкмо Минина. Нито една друга работа наистина не слага на човека толкова рязък отпечатък, както пролетната оран. Лицето на Анфиса, до преди седмица още съвсем бледо, беше потъмняло, отслабнало. Черните й дълбоко хлътнали очи блестяха сухо и остро. И гласът й, когато заговори, също му се стори непознат — прегракнал, хриптящ.

— Е, председателко — каза Лукашин нетърпеливо, когато седнаха до храстите, — докладвай! Как върви сеитбата?

— Орем по малко. Но сме зле с фуража. На всеки сажен конете спират.

— Да, виж какво — сви вежди Лукашин. — Ще трябва да пратите два коня във Водяни, и то веднага. Чухте ли какво нещастие ги сполетя?

Анфиса рязко посегна към една върбова клонка:

— А тук ние ли да се впрягаме в плуга? Колко са ни на нас конете?

— А техните повече ли са? — грубо каза Лукашин. — Хората живеят под сайванти, в съборетини, а вие тук гледате да се измъкнете. Районният комитет нареди всички колхози да отделят коне. И крави също. Нито една крава не остана в колхоза им.

Сви си цигара и попита по-меко:

— Кога смятате да приключите сеитбата?

— В добри години преди войната за две недели засявахме, ама сега май няма да е скоро.

— Не може така! — възрази Лукашин. — Имате ли норми за оранта?

Анфиса се обиди. От вчера е, дето се вика, председател, а само едно слуша: това дай, председателко, онова дай, председателко… Ето и този същото! Налетя и не попита дори как се справя тя тук. Но когато я избираха, май не се скъпеше на обещанията.

— Нормите са еднакви във всички колхози — пламна Анфиса. — На твърда оран — по-ниски, на мека — по-високи.

— Друго казвам аз — раздразнено я прекъсна Лукашин. — Хората ви сега са по-малко, отколкото преди войната. Значи, всеки трябва да оре повече. Колко повече ли? Всекиму трябва да се определи твърда норма на ден и да има съревнование. На всяка цена!

— Тъй, тъй! Старото и малото ще се съревновават… Ама че го измислят — махна с ръка Анфиса.

Радостното настроение, с което Лукашин започна разговора с Анфиса, отдавна бе изчезнало. Коравосърдечието й към чуждото нещастие го възмути. Пък и тези разсъждения… Захванала се с плуга, а за колхоза кой ще мисли?

Като я изгледа враждебно, той кимна към приближаващите колхозници:

— Я да попитаме тях — те какво ще кажат.

Зарадвана от завръщането на пропадналия й квартирант, Марина Светкавицата идваше насреща им и размахваше ръце:

— Дойде си, драгичък…

Но гласът й се загуби в рева на Трофим:

— Кво ново на фронта, комисаре? Кво казва бюлетина?

— Вестници не донесохте ли, Иван Дмитриевич? — обгърна го със светлия си поглед Настя. — Колко дена вече никакви ги няма.

Лукашин разказа накратко за новините от фронта.

— Общо взето, нищо съществено — завърши той.

— Как да го разбираме? — попита Даря. — Колко седмици вече все това слушаме…

— Така ли ще си стоят — ни напред, ни назад? — втренчи се ядно Трофим в него.

Старото познато чувство за лична вина за положението на фронта се надигна в душата на Лукашин.

— „Нищо съществено“ — каза той, загледан в земята — е нещо много съществено сега. Как да ви кажа? Е, с една дума, нашата армия задържа хитлеровите войски на едно място, ден и нощ меле силата им… За да мине после сама в настъпление. На фашистите сега не им е четирийсет и първа година — беше то! Да настъпват по целия фронт — силицата им не стига. И хитруват, опипват къде имаме слабо място.

Лукашин помълча и добави с потрепващ глас:

— А за да не им пречи никой отзад, в тила, унищожават нашите хора.

Извади вестник от чантата и го разгъна:

— Отпечатана е тук нота… За зверствата на фашистките завоеватели на окупираната територия.

„В беларуското село Холми, Могилевска област — зачете Лукашин, — хитлеристите заловили шест девойки на възраст от петнадесет до седемнадесет години, изнасилили ги, откъснали ръцете им, извадили им очите и ги убили. Една девойка — колхозничката Аксьонова — завързали за краката към върховете на две дървета и я разкъсали…“

Анфиса обгърна потръпващата Настя и я притисна до себе си.

И още, и още — изтезания, ужаси, екзекуции…

— „Героично загинали група жени и деца — жители на село Речка, Смоленска област…“

Гласът на Лукашин пресекна. Лицето му пребледня, по челото му изби пот.

— И аз съм от Смоленщина… Семейството ми е там…

Насили се и зачете с твърд глас:

— „… Героично загинали група жени и деца — жители на село Речка, Смоленска област, които немците, като предприели на първи февруари хиляда деветстотин четиридесет и втора година контраатака при село Будские Виселки, подкарали пред своите настъпващи подразделения. Когато измъчените жени и деца наближили съветските позиции, викнали смело към червеноармейците: «Стреляйте, зад нас са немците!»“ — Лукашин стисна вестника в юмрука си: — А ние си караме постарому… Работим, както дал бог. Дори дневни норми няма… Срамота!

Анфиса наведе ниско глава.

Не всичко, ох, не всичко в думите на Лукашин беше справедливо. Но пред тези нечувани мъки и страдания, сполетели техните братя и сестри, може ли някой тук да каже, че дава всичко, на което е способен?

— Ето какво предлагам — завърши спокойно Лукашин. — Още днес да се определи твърда дневна норма за всеки. И никой да не напуска нивата, докато не я изпълни. Иначе ще сеете до Петровден. Това първо. А второ, мисля, другарко Гаврилина — обърна се той към Настя, — че вашата бригада трябва да се включи в съревнование. Да речем, с бригадата на Ставров.

— Знам ли… — неуверено каза Настя. — Нашата бригада е слаба…

Трофим рязко обърна глава към нея:

— Кой ти каза, че е „слаба“? Спроти Степана да е слаба?

Даря стана мълчаливо, надяна ръкавиците и напреки пътя, направо през нивата, тръгна към своя кон.

Когато останаха сами, Анфиса каза плахо:

— Дали не е по-добре да се махна от председателството…

Лукашин не отговори нищо. Седеше, сгърбен жалко, с омацан, издут на гърба шинел и по неподвижния поглед на присвитите му, подпухнали от безсъние очи личеше, че мислите му сега бяха някъде далече, далече… Тя гледаше отстрани слабото му брадясало лице, изпръхналите му напукани устни, калната усукана връв на превръзката, от която висеше безжизнено тънката китка на ранената му ръка, и изведнъж в гърдите й се надигна безгранична женска жалост.