Фьодор Абрамов
Братя и сестри (8)

Седма глава

Старинният, с олющен циферблат часовник, който висеше на стената в канцеларията, полазваше три и половина. Развиделяваше се.

Анфиса бавно приближи до председателската маса и без да свали горната си дреха, седна на столчето. Откъде да започне? С какво да се заеме? Припомни си смътно някакви главни звена, за които говори Лукашин след събранието. Вкъщи тя не можа да мигне ни секунда и през цялата нощ мисли точно за тези звена. И излизаше, че до каквото и да опреше, беше все главно звено. И зърно нямаше, и фуражът беше на привършване, и хора нямаше… Друг път до това време приключваха сеитбата, а сега пролетта се случи сурова, студена — по-лоша от есен…

— Ох, тежко ни и горко… — въздъхна тя и погледна с празен поглед пред себе си. По средата на масата се мъдреше голяма мръсна очукана по края чиния, пълна с фасове.

— Не, не може повече така, Харитон Иванович! — ожесточи се изведнъж Анфиса.

Грабна Лихачовия пепелник и то хвърли в печката. И все още раздразнена, огледа канцеларията. Подът заплескан с кални стъпки, сякаш цял век не е мит, зад вратата в ъгъла боклук, прикрит с раздърпана метла. А пък стените: то тютюнджиите сега никакви ги няма, ала пак от вестниците по стените са отдрани цели парчета — все за това проклето пушене.

Отвори широко вратата, отвори и горното прозорче. В стаята нахлу свеж студен въздух. После съблече ватенката, запретна поли, засука ръкавите на блузката си и като намери кофите в килера, отиде за вода на кладенеца.

След около час, бършейки потното си лице, тя огледа току-що измития под и каза, някак изведнъж развеселена:

— Е, така е по-добре.

Но едва поседна на стола и зад гърба й продължително зазвъня звънец. Тя погледна объркана към лъскавата подскачаща топка, огледа се безпомощно — беше сама в канцеларията. А звъненето ставаше все по-настоятелно и приканващо. На ти сега! Никога през живота й не беше й се случвало да разговаря по телефон. И кой е тоя, дето по тъмниците още се е раззвънял?

Най-после се реши — приближи до телефона страхливо, загледана смаяно в подскачащата топка, и взе слушалката. Силен трясък, шум. Изведнъж й стана горещо. Ами сега… Уши си има, ала, види се, не вършат работа. После се досети да свали забрадката. Сега вече говорът започна да се чува.

— Кой е там? — тихо рече Анфиса.

— „Нов път“ ли е? — попита изведнъж съвсем близък пресипнал женски глас.

— „Нов път“…

— Спите като заклани, безсрамници! Я да зарежете тия навици! Гърлото си раздрах да викам — да не съм го намерила на пътя?

Анфиса се опита да каже нещо, но сърдитата мома я прекъсна строго:

— Не се оправдавайте! Знаем ви — не ни е за първи път! Сега ще разговарят с вас от районния комитет… — и в слушалката щракна.

Минаха може би минута-две, които й се сториха цяла вечност. Стоеше, без да смее да помръдне, вслушваше се напрегнато, до болка в главата, стискаше в ръка изпотената слушалка. Най-после не издържа и попита:

— Районния комитет…

— Да, районния комитет! — прозвуча неочаквано силен бас. — С кого говоря?

— Ами такова… от „Нов път“… — отново се смути Анфиса.

За секунда в слушалката стана тихо.

— А-а, познах ви! — весело и доволно се засмя мъжът, който току-що говореше с нея. — Анфиса Петровна е, нали?

— Да…

— Здравейте, другарко Минина! С вас говори секретарят на районния комитет Новожилов.

— Здравейте, другарю секретар. Как познахте, че съм аз? — искрено се учуди Анфиса.

— Много лесно. Кой може да се надигне още по тъмно, ако не новият председател? Така ли е? Лукашин ми се обади още нощеска. А да знаете дали е тръгнал за Водяни?

— Няма го тук…

— Загазихме го с Водяни… заля го… — тъжно каза Новожилов. — А вие как се чувствате на новото място?

— И аз не знам как.

— Тогава аз ще кажа. Чувствате се отлично!

— Защо пък? — отново се учуди Анфиса.

— Приехте ли работата от Лихачов?

— Още не… като…

— Виждате ли, а вече сте на крак. Значи, сърцето ви не трае, неспокойна сте. А това е главното!

Новожилов разпитваше докъде са стигнали с подготовката за сеитбата, настояваше да излязат незабавно на полска работа, интересуваше се от настроението на хората, от запасите зърно в колхоза. Тя отговаряше нещо, викаше силно в слушалката, когато той не я разбираше добре — и всичко като в мъгла…

След разговора със секретаря я обхванаха най-противоречиви чувства. Той беше първият човек, с когото разговаря вече като председател. Беше й радостно, че секретарят на районния комитет говори с нея така просто и приветливо и в същото време я обхващаше някакъв страх: едва сега разбра, почувства с цялата отговорност какво се бе стоварило на раменете й. От днес нататък тя, необразованата жена, отговаряше за целия колхоз, за цялото село.

Заета с тези мисли, не чу, когато Фьодор Капитонович влезе в канцеларията.

— Я кви сме, вече залягаме, а? — заговори той радостно още от прага, одобрявайки усърдието й с целия си вид.

Фьодор Капитонович беше облечен в празнично сако, с кожена фуражка, която слагаше обикновено при тържествени случаи, ботушите му бяха солидни, обилно смазани с катран. Малкото му сбръчкано личице, обградено от редичка остра четина, сияеше искрено.

„Какъв е такъв днес? Радостен е нещо?“ — помисли си Анфиса.

Той се ръкува с нея — това също я изненада, седна важно на дървената небоядисана пейка и свали фуражката си.

— Е, слава богу, и ние кат хората… — Фьодор Капитонович извади шарена кърпа и изтри голата си глава. — Думам аз на моята жена: Виж ли, Матрьона, дочакахме и ние празник. Че квато мъка беше с този Харитошка! Право си рекоха вчера колхозниците: кат нищо ни докарваше до просешка тояга, и окото му нямаше да мигне.

Най-малко Анфиса би тръгнала да оправдава Лихачов, но от думите на Фьодор Капитонович й стана неприятно.

— Пък и несериозен човек си беше… — продължаваше Фьодор Капитонович. — Кво да го жалиш. Акъл за две пари няма — барем умните хора да слушаше…

— Е, тебе те слушаше — не си криви душата.

— Слушаше ли? Разправям му аз някой път това тъй, па онова инак. А той неговото си знае… Знамето къде е? Абе ти първо за колхоза се погрижи! — възмущаваше се Фьодор Капитонович. — Пък знамето — няма да ни избяга то, според работата и наградата.

Постепенно той се поуспокои, извади кесийката с тютюна, сви си цигара, секна с огнивото искра. Замириса парливо на махорка. Анфиса се потресе цяла, но се сдържа.

Фьодор Капитонович смукна, потърси с очи по масата, по перваза и като не намери чинията, тръсна пепелта в дланта си. Заедно с пепелта от цигарата падна червено въгленче, но ръката на Фьодор Капитонович дори не трепна. Анфиса толкова се удиви, че неволно и с някакъв инстинктивен страх се взря в лицето му. През облаците сивосинкав дим я гледаха все така ласкаво и с умиление малките сълзливи очички. Тя отново погледна ръката. Огромен, извит като кука палец, пожълтял от тютюна. После разгледа и цялата ръка — тежка като камък, жилеста, с мазолеста длан.

„Ох, господи, ама че ръчище“ — помисли си Анфиса, оглеждайки хилавата фигурка на Фьодор Капитонович.

Като се посъвзе от удивлението, тя попита:

— Кога мислиш да излезеш на оран?

— Ами кога… Ако, да речем, например…

— На Широкия хълм е позасъхнало. Трябва да се започва.

Фьодор Капитонович се вгледа внимателно в нея и изведнъж възкликна с готовност:

— Дума да няма. Утре съм решил да изляза и да опитам. Затова съм и дошъл…

— Е, хубаво — веднага стана по-добра Анфиса, а в същото време си рече: „Дали пък не мисля напразно толкова лоши работи за него?“.

А Фьодор Капитонович, в желанието си сякаш да разсее и последните й съмнения, добави строго:

— Че как иначе! Война е това — не е шега работа!

После натисна угарката в ръка и погледна под масата:

— Гледам, че си с обувки. За фасон ли е или отнемай къде?

— Какъв ти фасон… — засрамено заприбира крака Анфиса. — Изпокъсали са се отгоре старите ми ботушки. Скоро ще предам теленце — ще получа кожа…

— Ама кога дадеш телето, а сега без ботушки… То, вярно, работата на председателя е чиста, ама си има обикаляне — насам, натам. Не, председателко, не може без ботушки! — категорично заяви Фьодор Капитонович.

Изведнъж лицето му прие загрижен израз.

— Че кво ли да сторим, Петровна, а? Кво ли? — размисли се той на глас. — Аха! Ти глей кво, я донеси ботушките си. Търкаля се там някъде из къщи една кожичка. Няма да лягам една нощ и на заранта — готово.

— Остави тая работа, Фьодор Капитонович, сама ще се оправя някак. Тя кожичката ще си ти потрябва на тебе.

— Дума да не става, не ща и да слушам! — разсърди се Фьодор Капитонович. — Колкото и да ти е тежко на теб, помогни на другите. На това се крепи светът. На това ни учи и партията.

Трогната до дъното на душата си, Анфиса не знаеше как да му благодари.

— Благодаря ти, Фьодор Капитонович. Ти толкова… толкова ще ми помогнеш… То и не трябва кой знае колко кожа. Пък аз на тебе, като предам теленцето…

— Празни приказки приказваш — прекъсна я Фьодор Капитонович отново със строг тон. После се почеса по тила и сякаш между другото добави: — Пък ти на първо време виж там едно пудче… За повече не моля… Мигар не знам — война е сега…

Анфиса се загледа в него неразбиращо.

— Малко брашно, викам, от склада. Че моето се свърши до шушка. — И като видя, че председателката шари слисано с ръце по масата, Фьодор Капитонович й пъхна кой знае откъде взел се лист хартия. — Не търси, знам, че не си приела още…

— Ама аз не зная… — обърка се Анфиса. — То брашното в склада да не мислиш, че е кой знае колко… А ти си уреден стопанин — усмихна се тя пресилело, — няма да загинеш.

— Ех, че си и ти — намръщи се недоволно Фьодор Капитонович. — Не си ми мела хамбара… Да не го искам даром? Не, даваш ми го за сметка на трудодните, по всички правила. Пък и кво се реши вчера на събранието? Забрави ли? Не, Петровна — внушително вдигна пръст Фьодор Капитонович. — Не те съветвам да вървиш спроти народа… Харитон беше все на обратно — видя кво излезе, нали?

Лицето на Анфиса пламна. Тя гледаше с немигащи очи този жълт, вдървен като кука пръст и изведнъж я обхвана страшно съмнение.

— Значи ти… — задъха се тя. — Ти… какво значи това? С ботушите искаше да ме купиш? Хората се подуват от глад, а ти… — Нещо я задуши.

Фьодор Капитонович стисна устни и стана.

— Главата е дадена на човек, за да мисли, а не да се гонят ветрища из нея — строго и поучително рече той и като показваше с целия си вид колко много е оскърбен, тръгна към вратата.

— Анфиса, Анфиса! — влетя в канцеларията разчорлена, изплашена до смърт доячката Маря, като едва не събори Фьодор Капитонович. — Една крава умира…

— Какво?

— Една крава, казвам, умира… Тичай, за бога…

Хлипайки, Маря сграбчи Анфиса за ръкава и я задърпа от масата.