Фьодор Абрамов
Братя и сестри (46)

Четиридесет и пета глава

Фитилчето на газеничето кади, от време на време пращи. На пода просумтяват заспалите дечица, по тъмните прозорчета глухо почуква тъжният есенен дъжд.

Мишка и майка му току-що са се завърнали от нивата и вечерят мълчаливо изстинали картофи. Очите на Ана се затварят от умора, главата й клюма към масата, но почувствала тежкия, изучаващ я поглед на сина, тя всеки път потръпва и бързо вдига глава.

От деня, в който върху Мишка неочаквано се стовари още една злочестина, той рязко се измени. Из къщи вършеше много повече работа от преди, сутрин ставаше заедно с майка си. И докато майка му шеташе около печката и се занимаваше с кравата, той смилаше зърното, което през нощта изсъхваше на печката (за месец време изпробва всички хромели из село), донасяше вода, изваждаше картофи. Но вършеше всичко мълчаливо, свъсил свирепо вежди.

Ана смътно се досещаше за причините на тази промяна, но не смееше да заговори първа. Пък и какво щеше да му каже? Мигар той можеше да разбере какво е завело майка му на колхозния харман? Тя и сама не разбираше как стана това? Вечерта се връщаше от работа, свърна към своя участък да нажъне сноп ечемик, погледна нивата и се вцепени: целият край откъм блатото беше осланен. По-нататък си спомняше само разтворения харман, купа овършано зърно… Цяла седмица живя в очакване на неминуемото нещастие. Нощем се събуждаше и се ослушваше. Дрънне някъде стъкло в рамката, а на нея й се счува, че са стъпки. Колко пъти се прости мислено с децата си… Едва от оня ден малко се поотпусна, когато срещна на пътя Анфиса. Тя я поздрави, все едно че нищо не е било, и дори каза: „Отбий се при магазинерката, отпусната ви е ръж“.

Но синът й — мълчеше като риба.

Към първи септември, като се пооправи веднъж с прането из къщи, Ана напомни плахо:

— Скоро ще тръгваш на училище…

— Няма какво да си измисляш — видяло се е моето учение — измърмори Мишка и така погледна майка си, че тя съвсем се обърка и заклати глава:

— Добре, добре…

Сега Лизка все по-често плашеше непослушните си братя с Мишка и те се умиряваха веднага щом чуеха тежките му стъпки на стълбите, когато се завръщаше от работа.

Някой настойчиво зачука по прозорчето зад гърба й. Кой ли се мъкне по туй време? Не те оставят залък да похапнеш… Мишка започна да размотава ядосано сиджимката и като придържаше с ръка старата, счупена рамка, я пооткрехна малко. В стаята се промъкна шумът на дъжда, вятърът, замириса на есенна влага.

От тъмнината изплува мократа глава на задъхалия се от бързане Малчуган:

— Ана Гавриловна! Михайло Иванович! Нося ви новина!

— Новина ли? — скочи от столчето Ана.

Мишка почувства как гръмко и лудо бие сърцето на майка му, която се бе облегнала на рамото му.

— Обадиха се от военния комисариат. Нека, рекоха, да дойде Ана Пряслина…

— Защо? — цял напрегнат, глухо попита Мишка.

Митенка се хвана с ръце за главата:

— Хич и не дослушах… кат разбрах сал, че викат тебе, Гавриловна, рекох си — вест ще да е това за Ивана Кириловича…

— Ох, дай боже! — изтръгна се гореща молба от Ана.

Мишка така се забрави, че хвана ръцете на майка си и ги стисна здраво.

— Какво ли се не случва през войната, Гавриловна — ободряващо заговори Малчугана. — Ей на, в Лушаково също получили вест за загинал. Чувала ли си за Пьотър Порохин? И таман след половин година — телеграма: идвам си…

Без да слуша повече, Ана се втурна към вратата, затропа с ботушите.

Мишка блъсна рамката и изтича при майка си.

— Ти какво… в района ли? — попита той шепнешком.

Наведена, майка му припряно навиваше партенките.

— Имаш ли акъл… в тоя дъжд… в тая тъмница… Почакай до сутринта или нека аз да ида…

— Ох, Мишка, Мишка… Дай боже да е жив баща ви… Пък аз какво ли не бих сторила… На колене до Москва бих допълзяла…

Навън, едва прекрачили прага, ги шибна в лицата вятър, дъжд. Беше тъмно като в рог. Само на една крачка от стълбището Ана нагази в локва.

— Почакай до сутринта — отново я замоли Мишка.

— Не, не, какво приказваш! А ти си влез — легни си. Утре сутринта свари на децата тенджера картофи, пък за кравата помоли Семьоновна да я издои. За сутринта тревата ще стигне, а за вечерта накоси отава.

Мишка изслуша заръките на майка си, постоя, докато тя излезе от уличката, после скочи на стълбата, мушна запиналката в халката на вратата и затича след нея.

— Ще те изпратя поне до големия път — каза той, като я настигна.

— Недей, Миша! Защо да те мокри? Върни се…

— Добре, стига, аз си знам — грубо я отряза Мишка.

По задните дворове и по моста почти тичаха с наведени глави, прикрили с ръка лицата си от мокрия вятър. В гората се вървеше по-леко, но пътечката беше тясна и щом докоснеха някое дърво, от клоните се изсипваше върху тях порой.

Мишка хвана майка си за ръкава:

— Върви след мен, че ще ти изпотъпча краката — и мина решително и мълчаливо напред, като поемаше върху себе си изливащия се от клоните дъжд.

Когато се добраха до големия път, Ана спря:

— Хайде сега, вече мога и сама. Тичай веднага вкъщи.

— А ти такова… — каза Мишка. — Утре не се връщай пеша. Ами гледай да се качиш на попътна каруца или на някой камион от горското — всички правят така.

— Добре де, както дойде — каза Ана развълнувана, като опипваше сакото на сина си. — Вир-вода стана, Мишенка…

Стори му се, че майка му се гласи да го прегърне. И се отдръпна отчуждено:

— Хайде, върви…

Майка му направи крачка и изчезна в тъмнината. Изшляпа кал под краката й, прецапа вода, после изтрещя клонче и — това бе.

Тази нощ Мишка дълго не можа да заспи: вслушва се в шума на дъжда по покрива, на подрънкващите от вятъра стъкла на прозорчетата. Непрогледна тъмнина, кал, невиждащи се локви на всяка крачка и някъде сега в дълбоката нощ се влачи майка му, цялата мокра и премръзнала. Защо, защо ли я пусна? Защо не отиде той? После си припомни всички обиди, които бе причинил на майка си напоследък, и сърцето му се сви от горчиво разкаяние, мъка и упрек към себе си.

През нощта излиза два-три пъти навън, а дъждът все валеше ли валеше…

На сутринта Мишка се събуди още в зори. Дъждът беше спрял, през гъстите облаци надничаше плахо и неуверено слънцето. И докато палеше печката, тича за вода и вади картофи, в душата му се надигнаха нови надежди. Ту сам се уверяваше, че баща му не е загинал, а е при партизаните, непременно при партизаните, ту пък си мислеше, че изпълнява някаква важна задача в тила на врага — и сега е дошло съобщение…

Децата, станали от сън, бяха много доволни. Отдавна не бяха виждали толкова весел и възбуден големия си брат. Ядяха на масата топлите картофки, смееха се и се закачаха по детски.

Целия ден Мишка се щура като замаян: захваща се да цепи дърва, стълбите поправя, стяга някои от обувките — и без да довърши нищо докрай, често тичаше в задния двор, за да види пътя — не си ли идва майка му.

Надвечер, когато небето взе пак да се забулва в облаци, не издържа:

— Стягайте се, отиваме да срещаме мама.

Отвъд моста те се облегнаха до една ограда и дълго стояха загледани към гората.

Започна да притъмнява. Заръмя отново. Малките взеха да се оглеждат страхливо и да се притискат към големия си брат. Федюшка затепа с босите си краченца и захленчи.

— Танка вече се е събудила — сети се Лизка и също заподсмърча.

Мишка погледна с упрек слабичките личица, обърнати с молба към него, вгледа се още веднъж към замъглената вече гора и се помъкна обратно с бавни, тежки, старчески крачки.

Когато стигна в къщи, седна на прага и наведе глава. Братята му го побутваха, искаха нещо, питаха го за нещо, но той стоеше неподвижен и не ги забелязваше — само шумът на дъжда отекваше в ушите му като тъжен шепот.

Изведнъж долови лек шум на стълбите. Дъските изскърцаха тихо… Само един човек на света ходи така! Скочи и се развика, та къщата заеча:

— Мама си дойде! — и отвори вратата.

С вик: „Мамичка си дойде! Пък ние ходихме да те срещаме!“ Лизка и малчуганите се хвърлиха към прага и се отдръпнаха, за да мине майка им.

Покрай тях премина в тъмното бледото, мокро лице на майка му. И без думи всичко му стана ясно.

Опря гръб на спонеца, потискайки напиращите към гърлото му ридания, видя как майка му стигна до масата и се отпусна на предната скамейка. Притихналите деца се приближиха до нея плахо, отстрани. Тя ги погледна с невиждащи очи, потърси с поглед големия си син и като срещна неговия поглед, безнадеждно поклати глава. После извади от пазвата си малко пакетче в бяла кърпичка, развърза го, вдигна отново очи към него и каза с отпаднал глас:

— Пенсия…

Краката на Мишка се подсякоха. Той гледаше с широко отворени очи тези зацапани, пипани от чужди ръце хартишки, които лежаха на мъничка купчинка върху бялата кърпичка, не можа да се сдържи и изведнъж падна по лице на кревата и заплака горчиво с глас…

Една и съща смърт прекрачи прага на Пряслини за втори път.