Фьодор Абрамов
Братя и сестри (35)

Тридесет и четвърта глава

Анфиса влезе вкъщи, хвърли се на кревата, без да се съблече, и зари глава във възглавницата. Боже мой, боже мой! Иван Дмитриевич… Дали не беше сън?

Кравата измуча призивно в обора. Анфиса вдигна глава — развиделяваше се.

— Ох, замълчи, Пъструшке, почакай — и отмаляла и тръпнеща, тя отново зари лице в пуха на възглавницата.

„Скъпа моя… скъпа моя…“ — шепнеше тя.

Усещаше на устните си пресекливото му дишане, жадните му търсещи устни, вълнуващата я горчилка на тютюн. Пред очите й заплуваха, залюляха се кичести смърчове, огън. И като си спомни как го преобличаше в своята блуза, как го покриваше със сеното, отново преживяваше всичко.

Понадигна се, заплете пръсти в петелките, смъкна блузата от гърба си и усмихната, вдишвайки с наслада нагарчащата миризма на дим, притисна лице до мекия бархет. Той пазеше още…

„Ох, че си глупава, Анфиса… ама колко си глупава — помисли си тя изведнъж, като се поопомни. — На колко си години?“

Стресната от неочакваната мисъл, стана и приближи до огледалото неуверено и плахо, като оправяше полата си.

Не, тя още… И очите й са млади, и гърдите — всяка девойка би й завидяла…

Развеселена, ободрена, почна да прибира разчорлената си коса и изведнъж пребледня… Нима? Приближи лице до огледалото, повдигна кичур коси над слепоочието и — боже мой! — един, два, три…

Огледа се, като че ли се боеше, че някой я наблюдава, прехапа устни и почна трескаво да отскубва един след друг побелелите косми. После се размисли и поклати глава.

— Не, миличка — каза си тя гласно, — вижда се, че ти е минало вече времето. Жената е жена до четирийсетте.

Изведнъж някак цялата натежа, почувства как в очите й напират лютиви сълзи и поседна край масата. Но в същия миг всичко в нея се възбунтува. Не, не е минало още времето й! Та и имала ли го е тя някога? Всекиму е отредено да има в своя живот и време на цъфтеж, а мигар тя го е имала? С какво хубаво да си спомни своя пропилян живот? При жив мъж живя като вдовица! Какви жени само — всяка тича при нея със своите радости и скърби, съвет иска. А дори и не помислят, че и тя не е от камък. И тя носи женско сърце, и тя жадува за нежност…

Да живееш с любим човек… Има ли нещо по-желано от това? Пък след туй може да се народят и дечица… Още не беше чула да я назоват „мамо“. Грях й на душата, ала сега завиждаше дори на Анка. Всичко би изтърпяла, всякаква мъка би приела, само да имаше куп дечица.

И разпаленото й въображение започна да рисува една от друга по-примамливи картини. Ту се вижда как се завръща късно вечер от работа… Насреща й тичат босоноги дечица. Нейните дечица! „Мама, мама си иде!“ Тичат с всичка сила и тикат главички в краката й, увисват на полите й, хващат я за ръцете. И й е драго да слуша как те се хвалят едно през друго, разказват й своите детски работи. Ту си представя как тича към къщи в горещото пладне с напращели от мляко гърди, за да накърми бебенцето си. „Свидната ми душица, умори те майка ти от глад.“ И всичко беше толкова осезаемо, че тя чувстваше как отначало детето жадно се впива в гръдта й и как, наситило се, постепенно притихва до сърцето й…

А ето го и мъжа й… Лъха целият на нива, на пот и летен зной, гали я с погледа си, потупва бащински по главичките децата, техните деца… А после… после вечерта, след като свършва къщната си работа и слага децата да спят, се мушка при него в топлата постеля и забравила всичко на света, обгръща с ръце силния му топъл врат…

Да, за никакво друго щастие не е мечтала. Искала е само това — най-обикновеното, най-простото женско щастие, от което съдбата я бе лишила.

И много още други мечтани съблазни, дълго носени в сърцето й, възникваха сега пред взора й.

Леко почукване по рамката на прозореца я накара да трепне. Стана бързо, приглади с ръце косите си и страшно развълнувана (дали пък не е Лукашин), отвори прозореца.

— Будна ли си, Анфисюшка?

Под прозореца стоеше разплакана Варвара, по фуста и галоши на бос крак.

— Очи не мога да затворя, цяла нощ съм плакала. Толкова ми е мъчно за нея, горкичката… — Из оняденка косим, па рекохме да се изкъпем, а тя като брезичка — тъничка, беличка. Гледам я и си викам — на кого ли, Настя, ще се паднеш? Кой ли ще се радва на тая красота?

Анфиса не разбра кога си отиде Варвара.

Отпусна се на перваза, хвана се с ръце за главата и зашепна отчаяно:

— Настенка… Настенка, момиченце мое…

Как можа? Как можа да я забрави? Клетичката, може сега да бере душа, а тя?

Анфиса грабна забрадката си, излезе навън и забърза към Гаврилини.