Фьодор Абрамов
Братя и сестри (23)

Двадесет и втора глава

Работата на Лизка нямаше свършване. Шега ли е да шеташ на такова семейство! И печката трябваше да напали, и с кравата да се оправи, и децата да нахрани, и вкъщи да поприбере, и дрехите да изпере — и какво ли не…

Разбира се, дванадесетгодишната Лизка още не върши всичко това: има ли сили тя да се справя с тенджерите по печката, да вдига дървеното ведро за доене? И все пак по сенокос тя върти цялата къща. От тъмно до тъмно се занимава с децата и с тях се държи вече като истинска стопанка.

— Ей, дечурлига — току се чува сърдитият й глас, — я не ми пречете, не се мотайте из краката ми. Кравата още не съм издоила, печката не съм запалила. Бре, каква напаст само. Все за полите на майка си се държат.

„Дечурлигата“ — това са петгодишният Федюшка и светлокосата като глухарче Татянка, които, право казано, никак не й пречат — седят си мирничко на няколко крачки от нея и си ровят улисано в топлия пясък. Но нали така си е прието: деца ли са, те непременно пречат на жената из къщи и следователно си е редно да им подвикнеш от време на време.

Лиза поприбира чирепчетата от своето домакинство, подредени в ъгъла между стената на къщата и стълбището, взема метлата, подмита боклука, после слага изцапана с пръст длан над зелените си, остри като на котка очи и гледа към слънцето.

— Божичко! — тупва се тя по бедрата и присяда. — Слънцето е свърнало към пладне, пък аз съм още доникъде. Ще се върнат мъжете от ливадите — гладни, сърдити. С какво ще ги нахраня.

Лизка се заема още по-усърдно да домакинства край чирепчетата и кутийките, като от време на време поглежда към своите „мъже“ — послушните, немного приказливи хлапаци Петка и Гришка; те пълзят на колене край плета отвъд улицата, скубят мокрица и правят в играта си „копи сено“.

Скоро „мъжете“ наистина се завръщат вкъщи.

Лизка ги настанява да седнат на нисички трупчета, които изпълняват ролята на столове, и подхваща с тях разговор като голяма:

— Какво е таз година сеното? Ще изхраним ли кравата?

После изважда от „печката“ две питки от кал, „опарва се“ и ги подава на „мъжете“:

— Хапнете си, докато са топлички, колкото да не е без хич. То нали знаете — какво ли има сега…

„Мъжете“ се мръщят, плахо отблъскват питките от кал:

— Не-е… Ние искаме наистински. Хляб ни дай.

При думата „хляб“ рижият луничав Федюшка скача като ужилен от земята. Той тича към Лизка, подсмърча и гледа съсредоточено и подозрително сестра си и братята си — дали не са го изхитрили, дали не са скрили нещо от него? Той беше готов да яде по всяко време на денонощието: и посред нощ да го събудиш — няма да се откаже.

Лизка добре знае, че от обяд им е останала само една клисава питка. А колко има още, докато се върне майка им от коситбата и издои кравата? И слънцето ей го де е — до ъгъла на къщата на Семьоновна дори не е допълзяло, а трябва съвсем да склони зад покрива на обора. Затова както обикновено Лизка отлага времето за ядене.

— Ах вие, хайлази такива! — започва изведнъж да вика тя по братята си. — Да не сте били на оран или на копан? Хората и дене, и ноще се трепят по ливадите, а на мойта глава не мъже, ами жива мъка. По цял ден седят със скръстени ръце.

Лизка грабва бързо две нащърбени гърненца от пъна и ги натиква в ръцете на Петка и Гришка:

— Я по-добре тичайте за вода, вместо да си клатите краката.

Те се споглеждат, като че си казват: „Какво да се прави, мой човек. Такава си е“ — и навели глави, тръгват без желание към зеленясалото каче на съседите.

— А ти какво стоиш като пън? Нямаш ли си работа?

Федюшка измърморва недоволно нещо под нос и се връща при Татянка.

Минава още половин или един час. Повече не може да издържи и самата Лизка: откога вече червата й куркат…

Настъпва дълго чаканата минута. Начело с Лизка, децата тръгват към къщи. Лизка отвързва ключа от колана си и отваря бюфета, където е заключена последната питка. Както всеки път тя я разделя на четири: на най-малката, Татянка, оставят отделно храна за през деня. Братята следят със затаен дъх, без да мигнат, ръцете на Лизка — няма ли да даде на някого по-малко? Но Лизка има набито око. И все пак, за да бъде съвсем справедливо, тя казва на Гришка:

— Сега е твой ред, хайде обръщай се.

Гришка се обръща с гръб към масата.

— Това на кого? — пита Лизка и сочи с ножа към една от четвъртинките.

— На Федюшка — отговаря Гришка.

Федюшка поема трескаво парчето, загребва трохите.

След яденето развеселените деца отново се заиграват: сеят лен, преследват шпионин фашист, скубят трева в градината за кравата.

Но след час-два Федюшка започва да хленчи:

— Гладен съм. Лизка, дай ми хляб!

— Ти пак ли започваш? Ей сега плюска. Засрами се поне от хората — кима тя към Петка и Гришка.

Но те извръщат лица от нея и се присъединяват към Федюшка:

— Гладни сме…

— Абе вие да не сте се побъркали? — разперва ръце Лизка. — Има ли някъде хляб? Разправят, че в един град хората цяла зима залък не са хапвали, с Хитлер се биели, а вие и един час не можете изтрая.

Ала разбират ли от дума тия гладници? Отворили едни уста и като ревнали насреща ти: „Хляб, та хляб!“

— Ох, почакайте само — прибягва Лизка към последното средство, — ей сега ще си дойде Мишка. Той ще ви даде да се разберете. Така ще ви нашари задниците!

В това време някъде съвсем наблизо се разнася кратко мучене. Всички веднага млъкват и се заслушват напрегнато. Минават секунди на мъчително очакване. И изведнъж във вечерната тишина се разнася познатото утробно мучене.

— Звездоня, Звездоня си идва! — вика и подскача Лизка, забравила се от радост.

Тя грабва от изправения до стълбите кош снопче прясна трева и тича презглава към пътя. След нея тичат също с трева в ръцете Петка, Гришка, Федюшка. Дори и Татянка се изправя и запристъпва неуверено с кривите си крачета.

Черно — петнистата Звездоня току-що се е задала от ъгъла на съседната къща. Тя върви бавно и важно и лениво размахва дългата си опашка. Лъскавият косъм на хълбоците й блести весело.

Насреща й се протягат детски ръчички със снопчета трева. От мъничките им, биещи трепетно сърчица се изливат най-нежните и гальовни думи, натрупани там през краткия им живот.

— Кърмилнице наша, най-после си идваш…

— Миличка!

— Ела ни по-скоричко… Млечице ни носиш!

— Гълъбице наша любава!

Доволна, Звездоня ускорява крачка, отново оглася с мучене улицата, после приближава до децата, облъхва ги с жарък утробен дъх и изпъва напред мократа си млечна муцуна. Тревата хрусти апетитно. Лизка и по-големите й братя галят унесено своята кърмилница, чешат я между рогата и зад ушите. Малката Татянка се навежда към земята и се опитва да събере падналите тревички. Но тревичките не се покоряват, изплъзват се смешно от непослушните й пръстчета и тя се смее весело.

Разчувстваната Лизка я поощрява напевно:

— Ох, душицата ми! Тревичка ми събира тя за Звездоня! Събирай, събирай, хубавицата ми… Звездонюшка ще ни пусне млечице.

Федюшка обаче не е от тия, дето се занимават с такива глупости. Той души алчно като вълче миризмата на мляко и дори прикляква и се заглежда във вимето.

Най-после Звездоня е в обора. Дълги сенки пресичат улицата, а майка им все още я няма никаква. Децата обикалят неспокойни и умърлушени около къщата и поглеждат тъжно към слънцето, което не ще и не ще да се скрие зад покрива на обора на Семьоновна.

После, без да се наговарят, присядат едно след друго на стълбите пред къщи.

— Искам мляко — пръв надига глас Федюшка.

— Потрай още малко — тихо възразява Лизка, — ей сега ще се върне мама и ще надои.

— Повикай пък Семьоновна. И тя може да дои — плахо я съветват Петка и Гришка.

— Тя Семьоновна нас чака! Кой ти седи по коситба в къщи?

— Тогава дай хляб — отново мрънка Федюшка.

— Ти да не си сляп? И трошица не остана.

— Ако не дадеш, ще кажа на мама, че ти изяде повече от нас.

— Аз? — Смаяна от тази несправедливост, Лизка едва можа да каже: — Но кога?

— Одеве — отговаря Федюшка, без да мигне.

— Не лъжи, ти си лъжец! Пък и повече да е — какво от това? Шест години съм по-голяма от тебе, а я ми виж ръцете какви са. Пък твоите са като на месар.

Лизка се заглежда в слабичките си мръсни ръчички и изведнъж я обзема чувство на тежка обида и остра жалост към себе си. Мършавите й костеливи рамене потръпват, тя завира глава в коленете си и заплаква безпомощно.

— Та нали и аз съм още малка! Няма вече да стоя при вас, за нищо на света. Нека мамичка прави каквото иска. Ще й река: стига вече, мила мамичко, до гуша ми дойдоха. По-добре ме изпрати на най-тежката работа.

Разплака се и Татянка и затепа към Лизка. След нея се разплакаха горчиво в един глас Петка, Гришка и Федюшка.