Фьодор Абрамов
Братя и сестри (20)

Деветнадесета глава

И нито денят беше ден, нито нощта нощ…

Над безмълвната земя — тайнствено, призрачно небе. Наоколо са притихнали гори — тъмни, неподвижни. Негаснещата нито за миг заря позлатява от изток островърхите им корони.

Пред очите се оплитат сън и действителност. Бродиш из селището, а къщите и дърветата сякаш чезнат, люлеят се леко пред теб и изведнъж преставаш да чувстваш тежестта на собственото си тяло, почва да ти се струва, че не вървиш, а плуваш над смълчалото се село… Тихо е, толкова е тихо, че се чува как под прозореца въздиша песекинята, отрупвайки се с бял цвят. От дървеното дъно на кофата, издигната над кладенеца, се откъсне без желание капка — земната глъб откликне с кънтящо ехо.

През открехнатите врати на оборите се носи сладникав мирис на мляко, нагретите през деня греди на къщите излъчват слънчева горчилка. И още: дочул стъпки, под покрива се размърдва гълъб, прогуква насън, а след това към земята бавно се завъртва леко перце и оставя във въздуха след себе си тъничка струйка топлина от птиче гнездо.

Заглъхват, спотаяват се острите миризми на деня. Няма го вече натрапчивия дъх на борова смола, не реже от ливадата отровно — сладникавият северняк, от който издъхват добичетата. Затова пък всички най-фини аромати от билките и цветята, които през деня не се долавят, лъхат от полето като незримо изпарение. И изведнъж някоя мъничка, незабележима, скрила се срамежливо сред репея тревичка, на която хората и име не са дали, ще те зарадва с такъв неповторим аромат, че сърцето ти ще се свие сладостно и мъчително.

Бяла нощ…

На Анфиса не й се спи. И защо ли? Сега е време да спи, да спи, да си отспи за цялата пролет, но не — не й иде сън. И все пак толкова приятно е да лежиш в чистите постелки. Косите още не са изсъхнали от банята, възглавницата е прохладна, а тялото ти леко-леко. Приятно е, ох, колко е приятно да се понапариш с младичките брезови метлички. И колко е хубаво, че всичко е вече отминало: и този непоносим студ, и сеитбата, на която като че ли не се виждаше краят, и този вечен страх за гладните животни.

По устните на Анфиса изведнъж премина лека усмивка. Спомни си как вчера на районното съвещание я похвали секретарят на районния комитет. Председателката на колхоза „Лъч на социализма“, пълна сърдита жена, я побутна завистливо в хълбока: „Порасна ти работата — ще устоиш ли?“.

И щом си спомни това, нови грижи припълзяха до сърцето й. Сенокосът… Трябва да се сдобие отнякъде с жито… А утре, утре има заседание на управата и тя трябва да изнесе доклад. За първи път в живота си! Не, сега не й е до сън.

Надигна се и посегна към полата. Вкъщи е светло като ден. Стенният часовник тиктака сънливо.

Анфиса наметна вълнен шал, седна до отворения прозорец и се замисли. Но чудна работа — никак не можеше да свърже мислите си една с друга. Опитваше се да мисли още за колхозните работи, кого да изпрати на коситба по далечните участъци, как да се сдобие със зърно до новото, а очите й пряко волята й гледаха притихналия път, полянката до оградата, изпотъпкана от овчи копитца и посребрена от едри капки роса, далечната Пинега, върху която тъмните отражения на назъбените смърчове образуват напречни ивици. Върху сухо клонче на офиката до оградата е отпуснал крилца и немощно е обронил глава заспал врабец: уморил се е юнакът. Свежо е… Откъм склона се носи на леки, опияняващи вълни аромат на песекиня и някаква неясна, трепетна радост изпълва Анфиса.

„Какво става с мен?“ — мисли си тя смутена.

По пътя отвъд къщите изскърца пясъкът. Заслуша се. Стъпки… И отново, за най-голяма изненада, в душата й се пробудиха необичайни спомени. Навремето, когато беше още глупаво девойче, тя се заслушваше понякога в стъпките на непознат човек и обичаше да гадае: „Който идва — той ще ми е избраникът“. И какъв луд смях падаше, когато този избраник се окажеше някой старец или старица.

А стъпките стават все по-близки и по-близки… Ето, чува се вече как човекът диша.

Иван Дмитриевич!

Сърцето на Анфиса трепна.

Лукашин вървеше с отпусната бавна походка, без фуражка, с разкопчана яка на рубашката, с една дума — приличаше на човек, който е излязъл посред нощ на въздух пред прага, а после се е помъкнал ей така, без посока.

Стори й се, че се изненада много, когато я видя на прозореца.

— Излиза, че не съм само аз караконджо.

— Ами да, май че… — и черните очи на Анфиса (тя го почувства с изненада) блеснаха закачливо.

С блуждаеща усмивка Лукашин приближи до прозореца и подаде по навик ръка. Вълненият шал се смъкна от рамото на Анфиса, мярна се голата й ръка.

Той отвърна поглед и заговори приглушено, хрипливо, сякаш се боеше да не прогони нощната тишина:

— Не мога да свикна с тези нощи. Отвориш очи — ден, погледнеш часовника — нощ… И както се казва, объркваш кога е ден, кога — нощ. — Лукашин се засмя пресилено и срещна погледа й. — Ами вие защо не спите?

— Аз ли? — усмихна се Анфиса и зиморничаво загърна шала на гърдите си. — Май и аз взех да се обърквам нещо…

Тя се изчерви и на Лукашин му се стори, че по бузите й, между очите, ясно избиха мънички тъмни лунички, които веднага придадоха на лицето й някакво учудващо мило, простодушно изражение. За него това беше толкова необичайно, толкова ново, че той дори се наклони напред, за да разгледа по-добре лицето й. Но Анфиса явно се засрами от шегата си и веднага се поправи:

— Не, от грижи не мога да заспя… — И към него отново гледаха познатите сериозни и малко тъжни очи.

— Да, такива работи… — можа само да проточи Лукашин.

Чудно, никога не беше се заглеждал в нея като в жена. А тя… Спомни си изведнъж думите на Варвара: „Тя ли каква е? Седна на трапезата като Фиска, а стана като Анфиса Петровна“. Изведнъж го овладя вълнуваща радост от това, че вечно загрижената Анфиса Петровна, толкова сдържана и дори студена, неочаквано му се откри, макар и мъничко като Фиска. И цялата тази бяла нощ, в която той така чезнеше и се измъчваше, стана за него още по-прекрасна и загадъчна.

Далече някъде в края на селото излая насън куче. Лукашин вдигна поглед към Анфиса. Лицето й пак грееше в усмивка.

— Ама защо ви държа така под прозореца? — сепна се изведнъж Анфиса. — Заповядайте вътре. Не сте ми идвали още на гости.

— На гости ли? — Лукашин се огледа. Откровено казано, той беше тръгнал на съвсем друго гости.

Тя го разбра посвоему: бои се от женски клюки.

— Нищо, нищо. Заповядайте, поне ще ви нагостя с мляко.

Стъпките на Лукашин са вече пред входа. Анфиса се спуска към кревата, трескаво оправя завивката. Ама че глупачка, какво пък толкова се паникьоса? Чудо голямо, че ще се отбие човекът на гости. А стъпките са вече пред вратата в пруста, Анфиса се погледна. Господи, та тя е по долна дреха.

— Може ли?

— Влезте, влезте! — звънко подкани Анфиса от другата стая. — За минутка само.

Застанала пред огледалото, тя навличаше припряно любимата си блузка — от син бархет с бели копчета на гърба. Но сега блузката й се стори някак твърде овехтяла, неугледна. Тя я метна встрани, отвори сандъка и започна да рови развълнувана между дрехите, които отдавна не беше обличала. На дъното на сандъка напипа хлъзгава коприна, измъкна я. Лъхна я на нещо пъстро, далечно и шумно.

Почти притича в стаята. Лукашин, който разглеждаше снимките в застъклени рамки по отсрещната стена, като чу стъпките й, се обърна и пак както преди малко, когато видя Анфиса на прозореца, не можа да скрие удивлението си. Стори му се просто, че Анфиса е слязла сякаш от снимката, която току-що разглеждаше.

Тя се беше изправила пред него с небесносиня блузка, преливаща във весели отсенки, а усмихнатото й лице, поруменяло от стеснение, сияеше от напираща младост и щастие. И това беше толкова необичайно, толкова различно от всекидневния й вид, че той неволно поклати глава.

— Какво? Много ли съм се променила? — кимна Анфиса към снимката и изведнъж се засрами още повече: забеляза, че е с големите сиви смачкани валенки, с които си шеташе из къщи.

Лукашин й отговаряше нещо със смях, но тя не разбра нито дума. Поглеждаше все още към валенките си, чувстваше се страшно неудобно в тази блузка, която я стягаше здравата под мишниците, и си помисли с яд: „Издокарала се, глупачката й с глупачка. Да беше поне някакъв празник. А то — посред нощ. Какво ще си помисли човекът?“

Тя си наложи да го погледне и като се сети едва сега, че е забравила да го покани да седне, изведнъж се засмя:

— Добра домакиня. Стой прав, гостенино, както те посрещат, така ще гостуваш.

Анфиса бързо издърпа поставения до масата виенски стол, по женски навик обърса с длан седалката и го приближи до Лукашин. После седна и тя. Ръцете й механично започнаха да заглаждат гънките на покривката.

Продълговатото, потъмняло от пролетен загар лице на Анфиса е съвсем близо до неговото. Покрай слепоочията, до здраво опънатите назад коси, там, докъдето е стигала забрадката, е обточена бяла ивичка. Тя се разширява, минава зад малкото пламнало ухо, разлива се като мляко по тънката шия и се стича под яката на копринената блузка.

Стана му изведнъж горещо. Лукашин каза:

— Чисто е у вас. Приятно!

— Тия дни поошетах малко — с готовност отговори Анфиса, като обърна към него поруменялото си лице, — че беше станало за срам — да ти е неудобно да влезе чужд човек.

И пак няма какво да говорят.

Но в този момент през прозорците нахлуха първите слънчеви лъчи и Лукашин веднага се хвана за тях:

— Ето го и слънцето.

Анфиса плесна весело с ръце:

— Ой, ой, ой! Ама че домакиня, умори от глад гостенина си.

И веднага скочи:

— С какво мляко да ви нагостя? Току-що издоено искате ли?

— Няма да е лошо… — каза Лукашин и като видя как се оживи Анфиса, почувства, че се връща предишната му непринуденост.

— Тогава ще почакате — няма да се бавя.

— Какво приказвате? Време ли е сега за доене?

— Нищо, моята червенушка е свикнала — още Харитон я подкова на военна нога — засмя се Анфиса, като събуваше валенките на прага.

Тя взе престилката от закачалката, помисли дали да смени блузката си, пък си рече, че няма какво толкова да я пази.

Заета с работа, Анфиса вече не изпитваше доскорошното смущение и чувствайки погледа на Лукашин, само обръщаше от време на време към него големите си черни очи и му се усмихваше мило.

Той галеше с опиянен поглед дребното й стройно тяло, милваше ръцете й, разплискващи вода под мивката, бялата й нежна шия, над която падаше тежък пищен кок. Искаше му се да се приближи до нея, да я прегърне… И в същото време го сковаваше необяснима плахост. Не, това не беше сляпото, неспокойно влечение, което будеше в него хубавичката, толкова открита в желанията си Варвара.

Като остана сам, се опита да сложи в ред чувствата си. Но всичко в главата му се объркваше и замъгляваше и той отново се оказваше във властта на онези неясни и мъчителни усещания, които не му даваха покой в бялата нощ. Ту си спомняше властния обгарящ поглед на Анфиса при първата им среща, ту виждаше бледото й объркано лице на събранието, ту го гледаха ласкавите, обезоръжаващи със своята чистота и доверчивост големи черни очи, когато беше под прозореца. Чудно — другата я виждаш като на длан, а тази е като затворена в черупка. И тези ситнички лунички между очите й, които така внезапно избиваха и изчезваха.

През отворения прозорец нахлуваше гъст аромат на песекиня. Слънцето го нагря откъм тила, но не му се помръдваше. Встрани — набързо прибрана постеля, бяла възглавница с вдлъбнатинка в средата… Грабнаха го грешни мисли и желания и той отново загуби чувството за време и пространство.

В стаята се разнесе мирис на току-що издоено мляко и вехнеща трева. Той се отърси от сладката омая и засрамен от мислите си, я погледна в очите.

— Омръзна ли ви да чакате? — гласът на Анфиса беше глух и мек. В цялата й фигура се долавяше нещо доволно и умиротворено.

Лукашин знаеше — винаги е така, когато стопанката се връща от доене (може би църкането на млякото или нещо друго я успокоява или пък кой знае какво става), но се зарадва много, че тази промяна бе станала и с Анфиса.

Анфиса свали престилката до прага, мина бавно с емайлираната кофа зад завеската, като поклащаше леко бедра и тихо се усмихваше, после излезе и му поднесе пълно догоре гърненце топло, пенливо мляко. Той започна да пие направо от гърненцето.

— Така е по-сладко — каза, като си пое дъх за секунда, и я загледа с щастливи, грейнали очи.

Когато си тръгна, тя го изпрати до стълбата. Къщите и оградите хвърляха дълги сенки по пътя. На завоя на улицата към Лукашин приближи Степан Андреянович и му заговори за нещо, като разперваше ръце. И едва сега Анфиса се сепна — как можа да забрави за доклада, защо не се посъветва с Лукашин?

И цялата радост и неоправдано щастие, които не я напуснаха тази нощ, изведнъж се стопиха безследно, като утринна роса на слънце. Тя беше отново сама със своите грижи в празната къща.