Айрис Йохансен
В неизвестност (14)

Глава 14

Ел Тарик

Въжетата, които стягаха китките й, ожулиха силно кожата й, когато Франки се опита да ги разхлаби, като ги потрие в издаденото място в стената на клетката. Нямаше полза. Тя се отказа и се облегна, за да нормализира дишането си. В конюшнята беше тъмно и миришеше на слама и тор. Странно, всички конюшни миришеха по един и същи начин. Човек би помислил, че тук, в тази чужда страна, би могло да е различно.

— Тя е по-малка от мен, татко.

Франки вдигна глава и видя едно момче да я гледа. Не беше много по-голямо от нея. Стоеше до мъжа, на когото я беше предал Ханли. Марвът.

— Двойката ще я убие.

Марвът се засмя.

— Може би. Това ще направи Ханли много щастлив. Но майка й е тази, която ще работи с Двойката. Нашата малка Франческа само ще доведе майка й тук — Марвът вдигна фенерчето и насочи лъча му право в очите й. — Доведох сина си да се запознае с теб. Видя Ханли да те носи към конюшнята и това предизвика любопитството му. Кажи здравей, Гуилаум.

— Здравей — звучеше така, сякаш мислеше за нещо друго. — Какво ще стане с нея, татко?

— Какво искаш да й се случи?

Гуилаум поклати глава.

— Не знам.

— Мисля, че знаеш. Спомена Двойката.

Гуилаум навлажни устни.

— Просто си помислих… Тя е като мен. Едва ли би искал да я нараниш.

— Но беше любопитен да видиш дали ще се отнасям с нея, както с всички други. Отговорът е „да“. Това, че е дете, не я прави изключение. Трябва да го запомниш — обърна се към Франки. — Ти също трябва да го запомниш. Когато майка ти дойде, трябва да я убедиш да ми се подчинява.

— Тук ли ще я оставиш? — запита Гуилаум. — Мръсна е — сбърчи нос. — И мирише.

— И ти миришеш! — каза Франки ожесточено. — Вониш — изгледа гневно Марвът. — И ти също.

Марвът се засмя.

— Не е ли сладка? Не се страхува. Трябва да я задържа тук известно време. Може да научиш нещо от нея.

Гуилаум смръщи силно вежди.

— Не я харесвам.

— Виждаш ли? Ти вече научи нещо — усмихна се на Франки. — Тук става доста студено през нощта. Ако помолиш сина ми за извинение, ще ти дам одеяло.

Тя го изгледа гневно.

— Както искаш. Хайде, Гуилаум.

— Може ли да дойда отново?

— Ти си добро момче — той хвърли поглед на Франки. — Ти наистина трябва да проявиш повече ум, когато избираш битките си, малко момиченце. Напоследък забелязвам, че Гуилаум притежава склонност към жестокост…

Двамата излязоха и Франки въздъхна от облекчение. Господи, толкова много се страхуваше! Макар да знаеше, че не бива да се страхува от тях, защото те искаха да я уплашат. Познаваше подобен род хора в училище и мама й беше казала, че ако им показва страха си, те още повече ще я тормозят. Не, тя нямаше да отстъпи. Но никога преди не беше завързвана и държана в такова мрачно място. Не биваше да се страхува. Трябваше да се опита да свали въжето от китките си. Трябваше да потисне страха…

 

 

— Не мога да изразя с думи радостта си, че те виждам — Марвът се усмихна широко, когато въведоха Грейс в офиса му. — Винаги съм имал чувството, че някога ще се видим отново. Наистина не постъпи добре, като ме накара да чакам толкова дълго.

— Къде е дъщеря ми?

— Не се тревожи, не е пострадала… много.

Сърцето на Грейс прескочи един удар.

— Много?

— Е, снощи се е опитала да освободи китките си от въжетата и кожата й е силно ожулена. Сигурно изпитва болка. Почти беше успяла. Ако един от хората ми не беше проверил рано тази сутрин, можеше да не разполагам с нищо, за да сключа сделка с теб. Някой от охраната със сигурност щеше да я застреля.

— Искам да я видя.

— Ще я видиш.

— Сега.

Той сви рамене.

— Много си настоятелна. Трябва да ти напомня, че тук командвам аз — изправи се. — Мога обаче да разбера майчинската ти загриженост. Хайде. Ще разговаряме и докато вървим към конюшнята.

— Искам да видя Франки.

— Чух те. Дъщеря ти е в една от клетките в конюшнята. След като се е държала толкова зле с Ханли, реших, че с нея трябва да се отнасяме като с животно. Ханли напълно одобри това — поведе я по пътеката към конюшнята. — Тя не подобрява положението си с предизвикателното си поведение, което демонстрира. Обиди дори сина ми. Вярвам, че нищо няма да й достави по-голямо удоволствие от това да ме накара да я хвърля в клетката на Двойката.

— Не ме изненадва. Не и когато става въпрос за твоя син. Жестокостта сигурно е ваша семейна черта.

— Това да не би да целеше да ме разгневи? Не, жестокостта не се предава с гените. И аз не се срамувам от тази черта. И дядо ми, и баща ми бяха много влиятелни хора. Кръвта е монетата, от която се изсича властта. Цялата история на човечеството показва, че нито един завоевател не е оставил своя следа, без да пролее кръв. Наполеон, Александър, Юлий Цезар.

— Атила, Хитлер, Садам Хюсеин.

Той се засмя тихо.

— Дори по-добре. Върховна власт и никаква тревога за последиците.

„И все пак, той не прилича на варварин“, помисли си тя. Марвът беше в четирийсетте, с късо подстригана коса, започваща да посивява, с привлекателни черти и атлетично тяло. Беше облечен в скъпи бели панталони и свободна бяла риза, които му придаваха небрежна елегантност.

— Твоите герои?

— Не, всички те са направили глупави грешки — отвори вратата на конюшнята. — Грешната преценка е нещо обяснимо. Глупостта обаче, не. Например, помислих, че Килмър е забравил за поражението си отпреди толкова много години. Това беше грешна преценка, която обаче лесно може да се поправи — въведе я в конюшнята. — Първата клетка.

Тя се втурна покрай него. О, Господи, Франки! Стоеше и гледаше втренчено дъщеря си. Мръсна, със сплъстена коса, завързана, буквално захвърлена в мръсотията.

— Здравей, мамо — Франки се беше свила до стената на клетката. — Не ме гледай така. Добре съм. Наистина.

— По дяволите, не е така — тя коленичи до нея и я взе в прегръдките си. — Но ще бъдеш, бейби — залюля я напред-назад, в очите й бликнаха сълзи. — Аз съм тук и всичко ще бъде наред.

Франки прошепна:

— Той наистина обича да тормози хората. Трябва да внимаваме.

— Знам — хвърли поглед през рамо на Марвът. — Копеле. Така ли трябваше да се отнесеш с нея?

— Да, мислех, че това ще й се отрази добре. Сега ще бъдеш много по-послушна, нали? А аз ще бъда по-щедър, след като съм сполучил да произведа съответния натиск — сведе поглед към Франки. — Дори ще ти позволя да почистиш раните по китките й, преди да са се инфектирали в тази мръсотия.

Грейс гледаше китките на Франки и чувстваше как гневът я разкъсва отвътре. Раните не бяха дълбоки, но вече бяха замърсени.

— Донесете ми малко вода и антисептик.

— Ще изпратя някого, но след като постигнем съгласие. Ще работиш с Двойката, докато станат напълно опитомени.

— Те никога няма да станат абсолютно питомни.

— Тогава, докато направят онова, което е необходимо.

Тя рязко кимна с глава.

— Ако ме оставиш сама да преценявам действията си с тях.

— Разбира се. Уважавам твоите способности. И не се страхувам, че нарочно ще протакаш нещата. Такова красиво малко момиченце… — извърна се. — Сега ще те оставя насаме с дъщеря ти, за да разбереш колко добре сме се отнасяли с нея. Е, сравнително добре. Ела в къщата, когато свършиш тук. Ще те чакам в офиса, за да обсъдим подробностите. Ще се движиш свободно из района, но, естествено, ще бъдеш внимателно наблюдавана.

Грейс изчака той да излезе от конюшнята, преди да запита Франки:

— Боли ли те и някъде другаде? — ръцете й бързо преглеждаха тялото на Франки. — Имаш ли наранявания и на други места?

— Онзи мъж, Ханли, ми зашлеви шамар — помълча, после добави: — След като го ухапах.

Грейс видя леката синина на лявата буза на Франки.

— Нещо друго? Получи ли наранявания по време на отвличането? Удари ли главата си?

— Не. Добре съм.

— Не си добре — погледна китките на Франки и гневът отново я завладя. — Тези рани, макар и повърхностни, болят.

— Но за тях съм виновна аз. Ти винаги си ми казвала, че трябва да се съпротивлявам на подобен род хора, а не можех да го направя със завързани ръце.

— Имам голяма уста. Не е трябвало…

— Но ти беше права — Франки смръщи вежди. — Честно, добре съм, мамо. Снощи ми беше малко студено, но това е всичко. А и бях толкова заета да се опитам да протъркам тези въжета, че не обръщах голямо внимание на студа — сниши глас. — Те обаче ме изплашиха. Мисля, че ще трябва скоро да си тръгнем оттук.

— Да — Грейс седна на пети. — Но няма да е лесно и ти ще трябва да ми помогнеш. Ще се подчиняваш на заповедите ми, без да задаваш въпроси. Не можеш да спориш, не и с мен, и с нито един от тези хора. Ще направиш ли това?

Тя смръщи силно вежди.

— Не знам. Тези хора не ми харесват. Ти каза, че…

— Знам какво съм казала. Ситуацията е различна. Ще е много по-трудно за мен, ако трябва да се тревожа за твоето отношение към тях. Няма да се съпротивляваш. Ще го направиш ли?

Тя се поколеба, после кимна.

— Ако не те наранят. Мисля, че искат да ти причинят болка.

— Няма да ме наранят, докато им давам онова, което искат.

— Двойката… Джейк ми разказа за тях. Ще ги видя ли?

— Ще се опитам да уредя Марвът да позволи да работиш с мен. Така ще е по-безопасно за теб. Затова и трябва да ми дадеш обещание. Ако той види, че пречиш, вместо да помагаш, ще те отнеме от мен.

— Мислиш, че ще ми позволи?

Тя се молеше на Бога да е така. Понякога възможността за бягство се появяваше съвсем неочаквано. И ако се случеше така, Франки трябваше да е с нея.

— Ще направя всичко, за да го убедя. Но трябва да мога да ти имам доверие, Франки. Двойката понякога всява страх, а няма да ти е позволено да викаш или плачеш, дори да помислиш, че ще ме наранят.

Замълча за миг.

— Но те няма да те наранят, нали? Те ще бъдат като конете у дома. Ти можеш ли да разговаряш с тях?

Грейс отново я прегърна и забеляза, че Франки трепери. Тя очевидно се опитваше да скрие от Грейс колко много се страхува.

— Няма да ме наранят — добави: — Но ще е трудно да ги накарам да ме слушат. Ще трябва да мине известно време. На Двойката прекалено дълго се е позволявала абсолютна свобода.

— Помниш ли, когато трябваше да опитомиш жребеца на мистър Бейкър? Той мислеше, че конят е зъл, а ти каза, че е само уплашен. Може би тези коне също се страхуват.

— Може би — тя погали Франки по косата и се опита да я разсее. — Мисля, че е време да престанем да ги наричаме Двойката. Те не са две части от една и съща машина. Те са индивиди и ще трябва да се справя с тях поотделно. Да им дадем имена.

— И двата коня са бели, нали? Приличат ли си?

— Да. Но единият е жребец, а другият — кобила. И двата коня имат сини очи, но единият е малко по-дребен и с по-тъмна грива. Жребецът е по-едър, по-силен и има малък белег отстрани. Мисля, че е причинен от шпора.

— Виждаш ли? Вероятно се страхуват, че ще бъдат наранени.

— Мислим за имена — напомни й тя.

Франки смръщи вежди.

— Трудно е… — замисли се. — Може би Надежда за кобилата. Защото на нас ни е необходима, нали? И се надяваме, че ще ни харесат?

— О, да. Определено се надяваме на това. А за другия кон?

Франки поклати глава.

— За какво се сети, когато го видя за първи път?

Че смъртта и страхът са готови да я връхлетят.

— Бях много разсеяна и не можех да мисля абсолютно за нищо.

Франки мълча секунда.

— Да го наречем Чарли.

— Какво?

— Искам да го кръстим Чарли.

— Франки, този кон въобще не прилича на Чарли. Той е много див.

— Но аз обичах Чарли. За мен ще е по-лесно да обичам този кон, ако мисля за Чарли всеки път, когато го видя. Може би това ще помогне и на теб.

Грейс се опита да се усмихне.

— Може би — прочисти гърлото си. — Окей, нека бъде Чарли тогава.

 

 

— Не говори глупости — каза Марвът. — На детето няма да бъде разрешено дори да се доближава до теб. Тя ще бъде заключена и ако си послушна, може да я виждаш от време на време.

— Защо? Сигурно знаеш, че Франки също има опит с конете. Може да ми помогне — Грейс направи пауза. — Или се съмняваш, че охраната ти може да ни попречи да избягаме? Предполагам, че тревогата ти е основателна. Не си се справил много добре с Килмър и хората му.

— Това трябваше да ме ужили ли, както се казва? Е, не се получи. Справих се с този проблем.

— Няма нужда да се тревожа за дъщеря си, вниманието ми трябва да е концентрирано изцяло върху Двойката. И без това ще ми е достатъчно трудно. Ще трябва да се съгласиш с това, което смятам, че ще ми е необходимо.

— Казваш, че детето ще ти помогне да опитомиш Двойката? Колко интересно.

Тя застина. Усмивката му беше прекалено злобна.

— Казвам само, че тя ще бъде от полза за мен.

— Тогава, може би трябва да те оставя да опиташ. Естествено, ще очаквам тя да язди един от Двойката след известно време. Дори ще я оставя да избере кой от двата коня.

Исусе! Погледът й се беше спрял на лицето му, тя се опитваше да разгадае изражението му.

— Не можеш да искаш това от мен.

Тази идея я плашеше до смърт. Той обаче щеше да отхвърли молбата й, ако тя не се съгласеше на това. Може би щеше да приспи бдителността му, докато намерят начин да избягат.

— Напротив, мога! — засмя се тихо той. — И аз ще определя времето, естествено — в разумни граници. Двамата с Гуилаум ще ви посещаваме често, за да видим как напредвате. Нямам търпение Гуилаум да я види на гърба на коня. Той се съмняваше, че ще се отнасям с нея както с теб, и това ще бъде един добър урок за него.

— Ако ме притискаш, дори с времето, няма да мога да постигна нищо с Двойката.

— Мога да бъда търпелив. Освен ако не ме ядосаш много — направи пауза. — Или ако Килмър не ме ядоса.

— Килмър е вън от това — тя смени темата. — Искам легло за мен и друго за Франки — в конюшнята.

— Наистина ли? Аз се канех да те настаня малко по-удобно.

Тя поклати глава.

— Искам да ям и да спя с Двойката. Те трябва да ме опознаят много добре. Сигурна съм, че ти ще се погрижиш да ни охраняват добре.

— Аз също съм сигурен в това — той сви рамене. — Както кажеш. Има душ и в конюшнята, а охраната ще ви носи храна. Очаквам бързи резултати и ще ви дам всичко, от което имате нужда, за да ги получите. Докато виждам, че нещата се развиват според очакванията ми. Ако не, ще се ядосам много и ще се погрижа да се променят.

— Ще получиш исканите резултати.

Тя се обърна, излезе от офиса и тръгна по излъскания коридор към френските врати, от които започваше пътеката към конюшнята. Всичко в тази огромна като палат и издържана в средиземноморски стил вила говореше за лукс и власт, които трябваше да вдъхват страхопочитание на всеки посетител. Тя обаче нямаше да се поддаде на подобни чувства. Той може и да притежаваше власт, но дори властта може да бъде изгубена и дори нарушена.

Господи, в какво се бяха забъркали двете с Франки? Дъщеря й беше добра с конете, но беше дете. Грейс не искаше тя дори да се приближава до Двойката. Беше се надявала, че момичето ще бъде близо до нея, но няма да участва в опитомяването. Е, това нямаше да се случи. Окей, трябваше да го приеме. Така щеше да й е по-трудно да се погрижи за безопасността на Франки, но щеше да намери начин.

Видя Франки да я чака пред вратата на конюшнята и се застави да се усмихне.

— Здравей, успях да го уговоря. Ще бъдем заедно. Не е ли чудесно?

Чуха неистовото цвилене и тропането с копита на Двойката веднага щом влязоха в конюшнята.

— Сякаш са ядосани — каза Франки. — Толкова са шумни. Защо въобще не ги чух снощи?

— Вероятно са били в ограденото място. Не обичат да бъдат затворени и изразяват неодобрението си. Момчетата, които работят в конюшнята, се страхуват от тях и само от време на време ги затварят тук. Всъщност те отварят вратите и оставят конете сами да влязат. Когато бях тук преди, едва ги накарах да махнат един камък от копитото на един от Двойката.

— На кой?

Точно така — трябваше да запомни, че не може непрекъснато да мисли за тях като за Двойката.

— Онзи, когото ти нарече Чарли.

— Красиви са — прошепна Франки. Очите й блеснаха, когато видя за първи път конете в техните клетки. — Не мисля, че някога съм виждала толкова красиви коне. А ти, мамо?

— Те са доста нависоко в списъка.

„Здравейте, момчета. Мина много време. Зле ли ви беше тук? Надявам се, че не. Предполагам, че са се отнасяли добре с вас. Доближи се още повече до тях. Ще се опитам да направя нещата по-лесни за вас…“

— Мили Боже!

Франки вдигна разтревожено поглед към нея.

— Какво има?

— Кобилата — тя тръгна към телефона в конюшнята. — Погледни я — вдигна слушалката и набра номера в къщата. — Защо не ми каза? — запита тя Марвът, когато той отговори от другия край. — И как очакваш да работя с нея, когато тя ще бъде остра като мачете?

— Очаквам от теб да правиш това, за което си тук. А тя винаги реагира остро.

— Тя невинаги е бременна.

— Не, това й е за първи път. Много внимавах да бъдат разделени, когато е периодът й на размножаване. Не исках нищо да пречи. За нещастие, този път бях далеч от фермата и хората ми са направили грешка. Никога повече няма да я допуснат.

— Кога се очаква кончето?

— Всеки момент.

— Имаш ли ветеринарен лекар на разположение? Човек, който да очаква обаждането ти?

— Разбрах, че има добър лекар в селото на трийсет мили оттук. Ако имаш проблеми, ще го извикам.

— Ако аз имам проблеми?

— Не бих поверил кобилата на никого другиго, освен на теб. Със сигурност имаш опит в този род неща, нали?

— Да. Престанахме да развъждаме конете във фермата преди четири години, за да се концентрираме в обучението им, но естествено, присъствала съм на много раждания преди това. И винаги до мен е имало лекар.

— Не искам външни хора тук. Ти ще се справиш. Единственото ми изискване е кобилата да остане жива. Кончето не ме интересува.

— Но мен ме интересува.

— Тогава, ще трябва да се потрудиш и двамата да преминат това изпитание, нали?

— Виж, кобилата ще бъде дяволски неспокойна. Може би ще се наложи да изчакам раждането, преди да започна работа с тях.

— Не се приема — той затвори.

Грейс остави слушалката и уморено се облегна на гредата, на която беше закачен телефонът. Господи, а преди беше мислила, че никак няма да й е лесно.

— Кобилата е бременна? — запита Франки. — Знам, в момента мислиш, че това не е добре, но аз обожавам жребчетата.

— Знам. Ти обичаш всички малки животни — кончета, котенца, кученца. Това тук е малко различно, Франки — тя се изправи и с мъка се усмихна. — Но ще се справим. Радвам се, че й даде името Надежда. Наистина, ще трябва много да се надяваме, че тя ще ни сътрудничи — посочи другия кон. — А това е Чарли. Сигурна ли си, че не искаш да промениш името му?

Франки поклати глава.

— Не… Името е… подходящо. Какво ще правим сега?

— Ще ги пуснем на свобода. Затова оставихме отворени вратите и на конюшнята, и на ограденото място. Не им пречи, не заставай на пътя им.

Франки се отдръпна, за да може Грейс да отвори вратата на клетката.

— Достатъчно далеч ли съм?

— Не. Отдръпни се още. Чарли е известен с това, че поваля на земята всички наоколо.

Тя отвори широко и двете врати и отскочи назад точно навреме, за да избегне конете, които се втурнаха навън. Напрегна се, когато усети, че Чарли се поколеба и изпръхтя злобно към Франки. Обаче отворената врата на конюшнята силно го изкушаваше. Обърна се и се втурна навън след Надежда.

— Той не ме харесва — каза Франки. — Помислих…

— Той не харесва никого — побърза да каже Грейс. — И не трябва да ни харесва. Добре ще е дори само да ни понася. Хайде — тя последва конете вън от конюшнята. — Трябва да се залавяме за работа.

Погледът й обходи двора пред конюшнята. Трима души въоръжена охрана стояха, равномерно разпределени, пред конюшнята. Имаха вид на хора, които много добре знаят как да използват оръжията. Тя не се съмняваше, че фермата гъмжи от охрана.

— Конете ще трябва да свикнат с нас — влезе в ограденото място и затвори вратата. — Или поне с мен. Ще ги запознаем с теб, след като свикнат с моето нахлуване в тяхната територия.

Конете вече бяха усетили нахлуването й. И Надежда, и Чарли я гледаха с тревогата и ожесточението, които тя така добре помнеше. Тя застина, стегна се.

„Хайде, да приключим с това. Покажете ми колко сте силни. Не искам аз да бъда шефът. Искам да съм ваш приятел. Вие все още не знаете нищо за приятелството. Нека ви науча.“

— Мамо!

Конете препускаха към нея.

„Така няма да стане. Не мога да ви позволя да ме нараните.“

Тя стоеше неподвижно, чакаше. Те нямаше да се разделят и да преминат от двете й страни, както правеха преди всичките тези години. Беше прекалено скоро. Но тя трябваше да им покаже, че не се страхува, а това означаваше да изчака до последната минута.

— Мамо, отдръпни се!

Още няколко секунди. Сега. Хвърли се към оградата, залюля се и се метна отгоре. Надежда се блъсна в оградата, където само преди секунди беше стояла Грейс. Чарли я последва и счупи третата поред дъска в оградата. След това се отдалечиха, затичаха из ограденото място. Тя си пое дълбоко дъх и ги загледа.

„Първа среща. Няма да е последна. Ще ви дам малко време, но ще остана тук.“

Обърна се Франки, която гледаше втренчено след конете.

— Уплаши ли се?

Франки кимна.

— Добре. Така ще стоиш далеч от ограденото място, докато не сме готови за теб.

Ако въобще някога щеше да е готова да пусне Франки в ограденото място при Надежда и Чарли. В своето ожесточение те бяха готови да стигнат до крайности, доколкото тя си спомняше.

— Искам да помогна — каза Франки. — Какво мога да направя?

— Наблюдавай ги. Трябва да знам кой от двамата води, когато нападат. Трябва да знам още дали нещо друго, освен моето присъствие в тяхната територия, не ги предизвиква.

— Ти не можеш ли да прецениш?

— Малко съм разсеяна на този етап — каза сухо Грейс.

— Работила си с тях и преди. Тогава не откри ли отговора на тези въпроси?

— Тогава нямах за цел да ги яздя. Единственото, което искаха от мен, беше да ги опитомя достатъчно, за да можем да ги качим в камион с ремарке, който да ги отведе от фермата.

— Но сега искат от теб да ги яздиш?

Тя кимна.

— Така мисля. Освен ако двете с теб не успеем да избягаме почти незабавно.

Франки хвърли поглед през рамо към охраната и поклати глава.

— Възможно е — каза Грейс. — Но междувременно трябва да работим с конете. Сега, кажи, кой от тях тръгна първи в нападение.

— Не помня. Бях силно уплашена.

— И аз. Опитай се да си спомниш.

— Мисля, че беше Надежда — Франки кимна. — Да, тя беше.

— Така ли? — Грейс погледна конете. — Това не ме изненадва. Обикновено бих заложила на Чарли, но в момента Надежда е напълно непредсказуема. Нейната агресивност вероятно се е засилила няколко пъти.

— Заради жребчето? — Франки се замисли. — Надежда изглежда… нервна. Може би тя също се страхува.

— Може би — Грейс се усмихна на Франки. — Виждаш ли, ти вече ми помагаш. Не се налага да влезеш в ограденото място.

— Аз не искам и ти да влизаш там — прошепна Франки. — Конете ще те наранят.

— Защото не разбират, че ние не искаме да ги нараним. Всъщност Чарли и Надежда не са много по-различни от другите коне, които съм обяздвала.

Последното не беше вярно. Двойката години наред беше успявала да се съпротивлява, което достатъчно убедително показваше силата им. Хю Бъртън ги беше научил, в младите им години, на различни начини да устояват на опитите за покоряване.

— Заедно ще се справим — тя слезе от оградата отново в ограденото място. — Сега ще се поразходя тук. Вярвам, че конете са преодолели опиянението от първия си успех. Трябва да им покажа, че това не ме е обезкуражило.

— Ще те нападнат ли отново?

— Да — тя тръгна покрай оградата. — Дръж ги под око, за да видиш дали няма да направят нещо необичайно…

„Освен опита им да я стъпчат до смърт.“

 

 

— Очакваш да ти помогна, Килмър? — Шейх Бен Харун поклати глава. — Племето ми загуби един от най-добрите в обяздването си хора заради конете на Марвът. Карим харесваше Бъртън и се опита да го защити от онова копеле Марвът.

— Тогава, бих помислил, че искаш отмъщение, Адам.

— Казах на Бъртън, че ще може да разчита само на себе си, ако Марвът го залови. На хората си казах същото. Нямах намерение да жертвам когото и да било от тях заради интересите на Бъртън или Марвът — изкриви устни. — Хубаво е човек да се опитва да се приобщи към напредъка на цивилизацията, но номадите, така или иначе, са обречени, Килмър. Нашата култура изчезва с всяка крачка, която цивилизацията прави навътре в пустинята. След няколко десетилетия ще ни последва съдбата на динозаврите.

— Не мога да споря с теб. А ми се иска да можех. Ще кажа само, че съм живял с твоите хора и знам, че не биха искали да позволят на Марвът да спечели.

Шейхът мълчеше.

— Може би си прав. Но нямаме такива оръжия, каквито има Марвът. Ние отглеждаме коне, не бойци. Затова и не преследвах Марвът, когато уби Карим.

— Аз мога да ти осигуря и хора, и оръжие. И ще се опитам да не те въвличам в пряката борба.

— А после ще вземеш двигателя и ще си тръгнеш оттук.

— Да. Но не и докато не се уверя, че ти ще си в безопасност — направи пауза. — И не е само заради двигателя. Марвът държи дъщеря ми и майка й. Ще умрат, ако не ги освободя.

Шейхът го гледа втренчено няколко секунди, после се усмихна леко.

— А, значи не става въпрос за отмъщение.

— Напротив. Искам да кастрирам копелето за това, че отвлече семейството ми.

— Поне имаме общи интереси — усмихна се шейхът. — Разбирам, когато става въпрос за семейството. Аз смятам цялото племе за свое семейство.

— Тогава, кажи ми, че ще…

— Достатъчно — вдигна ръка шейхът. — Не ме притискай, Килмър. Ще помисля и ще разговаряме отново.

— Може би не разполагаме с много време.

— Тогава, прави онова, което трябва. Аз няма да позволя да ме караш да бързам.

Килмър разбра, че не би могъл да постигне по-голям успех. Изправи се.

— А какво, ако помоля само за разузнавателен отряд и убежище, ако имам нужда от такова?

— Няма да бързам с решението си.

Килмър рязко кимна.

— Съжалявам.

Излезе от палатката и остана отпред, опитвайки се да преодолее обзелото го разочарование. Не можеше да обвинява шейха, че не иска да поеме риск. Трябваше да остане спокоен. Не беше получил и отрицателен отговор. Шейхът може би щеше да му осигури помощта, от която се нуждаеше. Майката на Адам Бен Харун беше наполовина англичанка и той беше получил образованието си в Англия. А това несъмнено оказваше влияние върху начина му на мислене. Той и цялото племе бяха необичайни. Те бяха едно от малкото племена, наследници на арабите по тези места.

Килмър гледаше тъжно към златистите дюни, които ограждаха лагера. Преди година се радваше на престоя си сред племето. Според него те бяха любезни и интелигентни хора. Но беше разбрал това, след като беше успял да пробие стената на резервираността и недоверието им. Не искаше да ги постави в опасност, но, Господи, имаше нужда от помощ. Да отвлече Грейс и Франки от Марвът, беше само първата стъпка. Килмър беше сигурен, че те ще бъдат убити, дори Грейс да дадеше на Марвът онова, което той искаше.

Това беше само въпрос на време.