Айрис Йохансен
В неизвестност (9)

Глава 9

— Добре ли прекара нощта, Донован? — тя отвори с усмивка вратата на следващата сутрин. Хвърли поглед на доктор Кралон, който побърза да стане от стола си. — Лош пациент ли е той?

— Ужасен — поклати глава лекарят. — Ругае ме и отказва да ми се подчинява. Никак не е благодарен.

— Държи ме на подлога, Грейс — поклати глава Донован. — Не ми позволява да стана, дори за да отида до тоалетната. Това е унизително.

— И практично — тя седна на освободения от лекаря стол.

— Отиди да закусиш, докторе. Аз ще остана при него.

— С радост — лекарят тръгна към вратата. — И ако по пътя успея да му простя, ще му донеса закуска, когато се върна.

Донован се усмихна, когато лекарят затвори вратата след себе си.

— Той е много мил човек. И упорит, дяволски упорит.

— Тогава, престани да го измъчваш. Знаеш, че все още не можеш да ставаш от леглото, дори за да отидеш до тоалетната. Дай си два дни.

— Но мъжът е длъжен достойно да се възпротиви.

— Не, човек трябва да бъде разумен и да престане да създава проблеми — тя изучаваше лицето му. — Тази сутрин не си толкова блед. Снощи се тревожех за теб, но днес виждам, че си съвсем същият.

— Разбира се. Просто исках да предизвикам съчувствие у теб, когато ме свалиха от хеликоптера. Отново въпрос на чест и достойнство. Килмър се върна като герой, а аз лежах върху носилката, слаб като новородено котенце. И трябваше да получа всичко, което успея.

Тя повдигна вежди.

— Нима онова беше преструвка?

— Е, може би не съвсем. Пътуването беше истински кошмар — погледна я внимателно. — Изглеждаш по-възрастна, Грейс.

— Много благодаря.

— Не, отива ти. Винаги си била интересна, но сега излъчваш и… някаква дълбочина. Искам да продължа да те гледам, за да видя какво се крие под повърхността.

— Нищо не се крие. Аз съм толкова просто устроена, колкото винаги съм била.

Той поклати глава.

— Просто устроена, друг път. Ти беше кълбо от противоречия още от мига, в който слезе от самолета преди девет години. Обичаше родината си, таеше патриотични чувства, но беше видяла прекалено много, за да имаш доверие на което и да е правителство. Беше смела, но и толкова уплашена, че не смееше да си признаеш. Искаше да имаш приятели, но се страхуваше да протегнеш ръка към хората, за да не ги изгубиш после.

— Мили Боже, Донован. Откога си станал психолог?

— Това е само един от по-незначителните ми таланти — усмихна се той. — Но го използвам само по отношение на хората, които обичам. И не изразявам мнението си, докато не ми го поискат.

— Аз не съм те молила за него.

— И когато искам да си пъхна носа в нещо, което не е моя работа.

Тя замръзна.

— За какво говориш?

— Мислех, че ще умра в онази река.

— И?

— Килмър ми спаси живота. И то не за първи път. Няма много неща, които аз да мога да направя за него, затова реших да взема всичко в ръцете си.

— И по-точно?

— Той наистина те обича, Грейс. Не иска да говори за това, но знам, че е луд по теб.

— Обича само секса с мен.

— Да, знам, че това е много важно. Но има и още.

Тя поклати глава.

— Виждаш ли, ти винаги представяш нещата такива, каквито искаш да ги видиш — продължи Донован.

— Уморен си. Ще те оставя да си почиваш — тя понечи да се изправи.

— Да не си се осмелила да помръднеш — той се закашля. — Ще ме накараш да получа криза.

— Този път номерът ти няма да мине.

— Тогава, остани на мястото си, за да мога да изкажа дълбоките си мисли. Имам нужда от публика.

Тя бавно седна.

— Ти се възползваш от състоянието си.

Той кимна.

— И защо не? Адски боли. Трябва да извлека и нещо положително от това.

— Ще говорим по-късно — тя понечи да си тръгне.

— А какво, ако получа кръвоизлив и умра? И това се случва. Не, ще говорим сега. Моментът е подходящ. Аз предизвиквам съжаление и няма да се опиташ да ме обориш. А докато се възстановя, ти вече ще си имала време да го преодолееш.

— Да преодолея — какво?

— Желанието си да се защитиш, когато ти кажа, че си тесногръда кучка, когато става въпрос за Килмър.

Тя застина.

— Не се налага да преглътна това, Донован.

— Напротив, налага се — той отново се закашля. — Виждаш ли, тревожиш ме, причиняваш ми страдание. Почти чувствам как ще получа кръвоизлив.

— Лъжец.

— Можеш да ме оставиш сам. Но лекарят може да ме намери мъртъв, когато се върне.

— Блъфираш.

— Но дава резултат — той лукаво добави: — Омекнала си с годините. Вероятно майчинството е помогнало.

— Продължавай да говориш! — процеди тя през зъби.

— Ти измами Килмър. Между вас ставаше нещо специално. Никога не съм го виждал такъв с която и да е жена. Килмър никога не лъже. Защо, по дяволите, не му се довери, вместо да бягаш?

— Знаеш защо. Той не ми позволи да помогна на баща си — тя стисна здраво страничните облегала. — Имаше късмет, че не го удуших.

— Той ти попречи да се озовеш в ръцете на Марвът.

— Не можеш да знаеш това със сигурност — държеше на своето Грейс.

— Напротив, знам го. Килмър ме изпрати в Танжер онази нощ, за да се свържа с баща ти. Милият ти татко не искаше да тръгне. Каза ми, че ще е по-добре да работиш с Марвът, че ще натрупаш много пари, ако напуснеш агенцията и се концентрираш в обяздването на Двойката. Затова сключил сделка с Марвът и му е подшушнал информацията за набега.

— Не! — тя го изгледа гневно. — Лъжеш!

— Не вярвам, че е искал да те нарани. Каза, че са му дали гаранция, че няма да те убият. Той искрено вярваше, че онова, което е най-добро за него, е най-добро и за теб.

— Трима души загинаха в онзи набег. Искаш да кажеш, че той все едно ги е убил!

Той замълча.

— Не ти вярвам.

— Защо да те лъжа? Няма да спечеля нищо.

— Как е можел да очаква от мен да работя за Марвът? Никога не бих го направила.

— Дори ако вярваше, че държи баща ти като заложник?

— Но ти щеше да ми кажеш истината.

— Ако бях жив. Отървах се на косъм, след като той извика един от хората на Марвът от съседната стая. Получих куршум в крака и се крих цели два дни. Но успях да се обадя на Килмър и да му кажа да те държи далеч от Танжер.

— Баща ми беше убит от Марвът.

— Защото Марвът очевидно е решил, че капанът няма да проработи и баща ти не му е нужен повече. Но е възможно също да е убил баща ти като наказание за твоето участие в набега. Можел е да го използва като предупреждение, когато те залови.

Тя поклати глава.

— Не съм съгласна.

— Но е така.

— Ако е вярно, защо Килмър не ми го е казал по-рано? — не отстъпваше Грейс.

— Той ти е казал, че баща ти е предал информацията на Марвът, но в нощта, в която баща ти е умрял. Трябвало ли е в онзи момент да ти разкрие напълно какъв негодник е бил баща ти и да ти каже, че дори разполага с доказателства за това? Ти го обичаше. Имаше му доверие. Той беше единственият човек на света, когото ти имаше. Мисля, че Килмър искаше да разговаря с теб по-късно, само че моментът така и не настъпи. Ти избяга. Килмър научи, че Марвът те преследва, и трябваше да намери начин да те защити. И тогава Норт му каза, че си бременна. Това го постави натясно. Не можеше да бъде при теб, за да те защити, а не искаше да те лиши и от малкото удобство, на което можеше да разчиташ.

— Баща ми ме обичаше — гласът й трепереше. — Наистина ме обичаше, Донован.

— Може би. Но не те е обичал достатъчно, за да те държи далеч от Марвът. Парите са се оказали по-съблазнителни за него. Бях там, Грейс. Ти беше предадена — той срещна погледа й. — Знаеш, че не лъжа. Имам белег на лявото бедро от онази нощ. Искаш ли да го видиш?

Тя поклати глава отрицателно.

— Вярваш ли ми? — погледна я с надежда Донован.

— Не знам. О, Боже, не ми се иска да ти вярвам, Донован — изстена Грейс.

Той кимна.

— Трябва да ми вярваш. Обзалагам се, дълбоко в сърцето си си знаела, че Стилър ни е предал. Просто не си можела да го признаеш пред себе си, но се налага да го направиш. Примири се — затвори очи. — А сега трябва да си почина и да се преборя с кръвоизлива, за да мога да го използвам отново утре, когато реша да те изнудвам. Мислиш ли, че подобен номер може да мине и при Килмър?

— Не.

— Човек никога не знае. Той не е чак такъв задник, за какъвто го мислиш… — отвори очи. — Казах ти истината, Грейс. Господ ми е свидетел, всяка дума е вярна. А сега ми кажи, че ми вярваш.

— Не мога — прошепна тя.

— Кажи ми! — настоя той.

— Не мога! — очите й бяха плувнали в сълзи. — Боли.

— Кажи ми, моля те Грейс!

— Добре, по дяволите. Вярвам ти — сълзите потекоха по бузите й. — Доволен ли си?

— Да — той отново затвори очи. — Хайде, остави ме сега сам. Мъжете не обичат да гледат разплакани жени. Искам да се срещна с дъщеря ти, Грейс. Ще й позволиш ли да дойде да ме види?

Тя не отговори, а тръгна към вратата.

— Ще бъда добър приятел на дъщеря ти. Не позволявай на горчивината, която изпитваш, да нарани и нея.

— Това не бих направила — тя отвори вратата. — Ще я доведа да те види довечера — подпря леко глава на рамката. — И не съм… Не съм ти обидена. Ти постъпи така, както сметна за най-добре. Просто много ме боли. И знам, че Франки има нужда от приятели.

— Килмър също може да й бъде добър приятел.

— Не бъди толкова настоятелен, Донован.

— Просто помислих, че ще е добре да кова желязото, докато е горещо.

— Толкова е горещо, че мога да изгоря жива.

Вратата се затвори след нея. Беше й необходим миг, за да възвърне спокойствието си. Изтри очите си и си пое дълбоко дъх. Не би могла да закуси заедно с Франки в такова състояние. Беше очаквала, че ще се наложи тя да утешава Донован, и неговата атака я свари неподготвена.

Изпитваше болка. Дали Донован не беше прав? Дали тогава е знаел, че баща й ги е предал, но е отказал да го признае? И дали тя наистина се е държала така отчаяно за идеята, че има само един близък човек на света? Толкова ли слаба е била?

Истината.

Трябваше да помисли за това, да се примири, както й беше казал Донован. Да слезе долу, да закуси, да не позволи Франки да види тревогата й. А после да остане сама, докато възвърне спокойствието на мислите и чувствата си. В момента това й изглеждаше невъзможна задача. Трепереше, а трябваше да спре и тези проклети сълзи.

Гледаше втренчено стълбите, налагаше си да се усмихне.

Да не позволи на Франки да разбере…

 

 

Франки седеше на оградата до мястото за конете и гледаше планините. Чакаше. Килмър я гледа няколко секунди, преди да слезе от верандата и да прекоси двора.

— Какво правиш тук?

— Нищо — отвърна тя.

— Имаш ли нещо против да остана при теб? — и той седна на оградата до нея. — Бях доста зает напоследък, и искам да разбера дали не пропускам нещо.

Тя се усмихна.

— Нищо важно, но… — тя замълча, като че ли не знаеше как да продължи. — Мама я няма от доста време. Искам да съм тук, когато се върне.

Той застина.

— От колко време?

— Два часа. Язди Самсон.

— Ти видя ли я да тръгва?

Франки кимна.

— Държеше се… странно. Това ме обезпокои.

— Странно?

Франки сви рамене.

— Да, нещо такова — смръщи вежди. — Както когато има силно главоболие или настинка, но не иска да ме тревожи.

— Искаш да кажеш, когато изпитва болка.

— Не знам. Тревожа се.

— Тя най-вероятно е добре — направи пауза. — Искаш ли да отида след нея?

— Това няма да й хареса. Тя не иска да се тревожа за нея. Затова и не я последвах с Циганка.

— Аз обаче няма защо да се тревожа какво ще помисли за мен. Тя и без това ми е ядосана през повечето време. Така че мога да взема Циганка назаем от теб и да я последвам. Окей?

Тя кимна, изпитала огромно облекчение.

— Не мисля, че е ранена или в опасност. Не съм видяла Самсон да я хвърля, а и той вече е привързан към нея. Просто…

— Ще се почувстваш по-добре, когато тя се върне — Килмър слезе от оградата и тръгна към конюшнята. — В коя посока пое?

Франки посочи на запад.

— Към подножието на планините.

— Моите хора наблюдават и подножието на планините, Франки. Ако нещо се беше случило с нея, вече щяхме да знаем. Но, за всеки случай, ще отида да видя.

— И няма да й кажеш, че съм се тревожила?

— Не, няма, обещавам. Понякога е утеха да знаеш, че някой те обича достатъчно, та да се тревожи. Майка ти вероятно се чувства ужасно самотна след смъртта на добрия ви приятел Чарли. Може би затова не се е чувствала особено щастлива днес — той се усмихна. — Във всеки случай, ще се опитаме да поправим нещата. Така е най-добре. Много по-добре, отколкото да не обръщаме внимание. Защо не влезеш в къщата да посвириш на пианото, докато се върна? Обзалагам се, че на нея ще й е по-приятно да те чуе да свириш, отколкото да те види кацнала на оградата.

Франки кимна и скочи на земята.

— Ще се опитам. Но ми е трудно да се концентрирам, когато нещо не е наред с мама.

— Аз ще оправя нещата, Франки.

Момичето го гледа няколко секунди право в очите, после бавно кимна.

— Добре — усмихна се тя. — Вярвам ти — затича към къщата. — Циганка не обича да бъде в близост до ограда. Отдръпва се. Бъди внимателен.

Килмър загледа как тя се скрива в къщата.

„Вярвам ти.“

„Бъди внимателен.“

Господи, чувстваше се като средновековен рицар, напътстван от своята кралица. Горд и пълен с надежда, готов да води битка с драконите. Дали повечето бащи се чувстват така по отношение на децата си? Вероятно. Но за него това беше нещо ново и го караше да си спомня времето, преди да се превърне в циничния кучи син, който беше сега. И преди колко време беше това? Може би е бил по-малък дори от дъщеря си.

Когато си само на осем като Франки, всичко ти се струва възможно.

А когато имаш дете като Франки, се опитваш да превърнеш дори невъзможното във възможно.

— Не мислиш ли, че е време да се върнеш?

Грейс беше спряла до един поток да напои Самсон. Обърна се рязко и видя Килмър върху гърба на Циганка само на няколко метра от себе си. Помисли си, ядосана и огорчена, че той е последният човек, когото иска да види в момента. Все още беше прекалено разтревожена, емоционално нестабилна заради разговора си с Донован.

— Не и без да има причина. Да не би това място да е опасно за здравето ми?

— Не, тук си в безопасност — той слезе от Циганка и я поведе към потока. — Само че Франки не е особено щастлива. Мисли, че нещо не е наред с теб.

— О, по дяволите!

Погледът му обходи лицето й.

— Има ли проблем?

Тя не отговори.

— Има ли проблем? — повтори въпроса си Килмър.

— Нищо, което би могло да засегне Франки.

— Всичко, което правиш, засяга Франки. Обещах й да поправя нещата. И как бих могъл да го направя, ако не ми помогнеш.

— Не бива да даваш обещания, които не можеш да спазиш.

— Ще спазя това — той се усмихна горчиво. — Не мога да направя нищо друго. Никога досега не съм давал обещание на дете. Това е огромна отговорност. Ти вече го знаеш, но аз току-що го откривам. Така че, кажи ми как мога да я накарам да спре да се тревожи.

— Остави това на мен.

Усмивката му изчезна.

— Оставил съм прекалено много неща на теб. Няма да го направя отново.

Тя извърна поглед.

— Докато двете с Франки не останем далеч от очите ти, което означава и от ума ти.

— Винаги съм мислил за теб. А и никога вече няма да ти позволя да се отдалечиш от мен.

— Не ти вярвам.

— Ще повярваш, ако престанеш да гледаш накъдето и да било, освен към мен.

Тя обаче не отдели поглед от боровете пред себе си.

— Не искам да те гледам.

— Защото си прекалено добър съдник на човешките характери и знаеш, че никога не бих те излъгал. Дори когато ти казах за баща ти, ти…

— Млъкни! — погледът й се стрелна към лицето му. — Защо двамата с Донован не ме последвахте и не ме накарахте да ви чуя? Защо ми позволихте да продължавам да лъжа сама себе си?

Той застина.

— Донован е разговарял с теб.

— Тази сутрин — каза тя, като произнесе подчертано и двете думи. — Не можа да изчака.

— Съжалявам. Мислех, че ще успея първо да поговоря с него. Не се налагаше да се справяш и с това сега.

— И кога имаше намерение да ми кажеш? След още девет години?

Той поклати глава.

— Не съм мазохист. Просто щях да ти дам още малко време.

— За Бога, не съм някой безпомощен идиот — тя се опита да добие контрол над гласа си. — Вярвала съм в нещо, което не е било истина. Боли ме и се чувствам празна. Но ще се справя.

— Знам, че ще се справиш — той направи пауза. — Но не съм сигурен за себе си. Може би ще ми дадеш съвет.

— Нямаш нужда от съвет — хвана юздите и се приготви да се качи на гърба на коня. — Както казах на Франки, ти знаеш всички стъпки.

— По дяволите, но не е така — той я хвана за рамото и я обърна към себе си. — Като слепец съм от момента, в който те срещнах — очите му я изгаряха. — Сякаш нещо ме връхлетя, а не знаех какво.

— Това беше сексът, Джейк.

— По дяволите, да. Но имаше и нещо друго. Сексът беше просто едно от нещата. Нямахме време да открием дали имаме шанс за нещо и вината за това беше моя. Трябваше да… Но всеки път, когато започвах разговор с теб за… — той сви рамене. — Може би ако имахме още няколко месеца. Не можех да държа ръцете си далеч от теб. Това беше единственото, което ми се виждаше важно. Основното.

И тя се беше чувствала по същия начин.

— Може би наистина сексът е бил всичко.

— Нямахме шанс да разберем — той изкриви устни. — А когато разбрах, че си бременна, се почувствах разгневен и измамен. Дори не помислих за детето. Признавам. Просто помислих, че няма надежда за мен. Ти ми беше ядосана заради баща си, а ето че те бях натоварил и с дете, което не искаше. Причинявах само злини.

— Исках Франки.

— Кога го разбра?

Грейс поклати глава.

— Всичко това е в миналото — тя се опита да се отдалечи от него. — Не искам да говоря за това сега.

— Знам. Боли те — дланите му се движеха бавно, почти с копнеж, по раменете й. — Ще те оставя сама. Скоро.

Тя осъзна, че дишането й беше станало плитко. Докосването му предизвикваше странни усещания в тялото й. Преглътна мъчително.

— Сега ли?

— Да — той не я пусна. — Обаче дори ти знаеш, че няма полза. Ще трябва да разберем. Тогава всичко свърши прекалено бързо. Не беше справедливо… Трябваше да имаме своя шанс.

— Аз открих това преди осем години, когато се роди Франки. Приключило е.

— Лъжкиня. Тогава, защо сърцето ти бие толкова силно, че виждам туптенето на пулса ти в падинката на шията?

Тя си пое дълбоко дъх, отскубна се и се отдалечи от него. Качи се бързо върху гърба на коня.

— Бъди честна със себе си и с мен — каза той тихо. — Така ще бъде най-безопасно за теб. Изборът е твой. Аз няма да те притисна в ъгъла — той се усмихна. — Макар да ми се иска да те притисна към най-близкото легло, ако имам такава възможност. Няма да е толкова лошо. Знаеш, че ще ти хареса.

Да, щеше да й хареса. Вероятно щеше да полудее, ако по някакъв начин издадеше чувствата и усещанията си.

— В момента не мога да се справя с това.

Той кимна.

— Да, не постъпвам справедливо. Ако бях мъж от типа на Блокмън, дори нямаше да спомена за това. Току-що си преживяла шок и си разтревожена. Но аз не съм като Блокмън. Ще трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм.

— Въобще не се налага да те приема.

— Напротив. Аз няма да изляза от живота ти отново, поне не доброволно. И ще трябва да ми избереш някаква роля в него.

Тя го гледаше втренчено, а в сърцето й бушуваше буря от емоции. Не биваше да се чувства по този начин. Беше дошла тук, за да проясни главата си, а ето че сега, повече от всякога, й се виеше свят.

— Франки те чака — каза той тихо.

Да, Франки я чакаше. Франки беше важното нещо в живота й, а не това вътрешно безпокойство. Срита Самсон, за да поеме в галоп, и той запрепуска бясно към ранчото.

— Здравей, мамо — Франки я посрещна на стъпалата на верандата. Погледът й обходи лицето на Грейс и тя въздъхна облекчено. — Ти отново си добре нали?

— Винаги съм добре — прегърна я тя. — Защо си помислила, че не е така?

— Ами… не изглеждаше както обикновено — поклати глава Франки. — Не знам. Но Джейк май наистина се е справил. Каза, че ще помогне.

— О, така ли? И откъде знаеш, че той ми е помогнал?

— Изглеждаш така, както винаги след добра езда. Сияеш.

— Имаш богато въображение — целуна я по бузата. — Но ако отново се разтревожиш, ела при мен, за да поговорим. Не се обръщай към непознати.

— Не чувствам Джейк като непознат — каза Франки. — Сега трябва да отида до хамбара и да поработя с Робърт. Каза, че не съм се упражнявала достатъчно в бойните изкуства, откакто сме пристигнали тук. Искаш ли да дойдеш и да погледаш?

— Не бих го пропуснала за нищо на света. Ще дойда веднага, след като се отбия до банята и грабна бутилка вода.

— Добре — Франки затича надолу по стълбите, но се обърна да я погледне. — Наистина изглеждаш красива, мамо. По-млада…

— Благодаря ти.

Тя загледа как Франки прекосява тичешком двора към конюшнята, преди да влезе вътре и да тръгне към банята. Робърт постъпваше правилно, като настояваше Франки да бъде заета и да се фокусира върху задачите, които бяха нещо обикновено в живота й, преди той да се преобърне. Всички те трябваше да се концентрират върху…

Мили боже. Беше зърнала лицето си в огледалото на аптечката. Вдигна ръка и колебливо докосна зачервената си буза.

Франки беше казала, че сияе. Беше казала, че изглежда по-млада. Беше отново на двайсет и три, когато всяка минута живот беше вълнуваща.

Не, не искаше онова време да се върне. Не искаше отново да е толкова уязвима и пълна с надежди и мечти. Не искаше Килмър да има властта да осъществи тази метаморфоза. Беше прекарала кратко време с него, а ето че резултатът от чувствата, които той беше запалил, я гледаше от огледалото.

Господ да й е на помощ. Отново на двайсет и три.

— Не съм доволен, Ханли — каза Марвът. — Как е успял Килмър да го измъкне?

— Вниманието на часовоите беше отвлечено от друга група, разположена от него на запад. Докато разберем, че тревогата е фалшива, той беше…

— Накарали сте ме да изглеждам като глупак — дланите на Марвът, поставени върху бюрото, се свиха в юмруци. — Баща ми ме научи, че достойнството е всичко, а вие позволихте Килмър да ме унижи цели три пъти. Първо открадна торбичката, после проклетото магаре, а сега успя да измъкне тежко ранен човек от района на Ел Тарик. А ти беше дежурен в два от тези случаи — говореше спокойно, но в гласа му се усещаше нескрита злоба. — Мисля, че е време да изкупиш грешките си, нали?

— Поемам цялата вина — каза Ханли. — Помислих… имах нещастието да…

— Нещастието? Не мога да приема тази дума. Кажи ми как ще попреча на хората си да мислят, че съм слаб и всеки може да проникне на моя територия?

— Ще намерим Килмър и Грейс Арчър.

— Кога?

— Преговорите с човека в Лангли напредват бавно. Той играе, преструва се — като видя изражението на Марвът, побърза да добави: — Обаче възнамерявам да летя до там утре вечер и да поема нещата в свои ръце, за да съм сигурен, че ще получим, каквото искаме. Няма да се върна, докато не науча къде се крие Килмър.

— Не, няма да се върнеш, докато не заловиш Килмър и Грейс Арчър. Ще ми трябва добър пример, за да изтрия петното от твоите провали. На никого няма да позволя да мисли, че аз съм по-слаб и по-недостоен от баща си. Няма да позволя сина ми да чуе да се говори, че съм глупак — стисна устни. — Ще ти дам седем дни, за да ми доведеш Килмър и Арчър, Ханли. Никакво забавяне, никакви извинения. Седем дни. След това ти самият ще се превърнеш в пример.