Айрис Йохансен
В неизвестност (6)

Глава 6

Франки гледаше конете с блеснали очи.

— Кой е най-красив? — обърна се тя към майка си. — На мен ми харесва сивият.

— Красив е, но още не е обязден. Ще почакаш, докато се справя с него.

— Няма нищо. Всичките ми харесват.

Тя вдигна предпазливо ръка, за да погали червеникавокафявия. При докосването на Франки кобилата наведе глава и изпръхтя тихо.

— Тя ме харесва.

— Тогава трябва да се погрижим да се запознаете по-добре.

— Как се казва тя?

— Килмър не знае. Затова ще дадем на конете наши имена. Какво име й подхожда според теб?

Франки наклони глава.

— Тя има благи и мъдри очи. Като онази циганка, която видяхме на карнавала.

— Тогава нека да е циганка? — предложи майка й.

Франки кимна.

— Добре, Циганка — съгласи се тя.

— Искаш ли да започнеш да се грижиш за нея още утре сутринта?

— Да, това ще е първото, което ще направя. А може ли да я яздя?

— Когато аз съм тук, за да те наблюдавам.

— Извинете ме, дами — към тях се приближаваше Дилън. — Няма вие да се грижите за конете. Килмър се смили над мен и ще доведе хора, които са запознати с тези наши четириноги приятели — той се усмихна щастливо. — Слава Богу.

— Франки ще се грижи за конете, които избере.

Франки кимна сериозно.

— Така трябва. Конят ти се отплаща, като ти позволява да го яздиш, а ти му се отплащаш с грижите. Циганка ще трябва да свикне с мен и да знае, че я обичам.

— Извинявам се — каза Дилън. — Не разбирам от тези неща. А ще могат ли момчетата да се грижат за другите коне?

— Докато мама обязди сивия — Франки потупа за последен път Циганка. — Даде ли име на сивия, мамо?

— Все още мисля. Може би ще можеш да ми помогнеш. Голяма отговорност е да дадеш име на кон… Какво е това? — чу се груб и остър звук и погледът на Грейс се насочи към последната клетка в редицата. — Това не е кон.

— Не — каза Дилън. — Магаре е. То трябва да осигурява спокойствие на конете, но те като че ли не го осъзнават. Доколкото можах да видя днес следобед, не му обръщат никакво внимание.

Тя замръзна на мястото си.

— Магаре — повтори.

И тръгна бавно по пътеката между редиците клетки. Може би не беше Козмо. Магарешкият рев обикновено звучи по един и същи начин.

— Килмър не спомена за никакво магаре. Дали го е взел под наем заедно с останалите животни в ранчото?

— Предполагам. Или може би не. Той говореше само за коне. Може би магарето е нова придобивка.

— Не се съмнявам в това — тя стоеше пред малкото сиво магаре. — Въпросът е доколко е нова.

Магарето я гледаше втренчено и войнствено. Оголи зъби и нададе рев като я изпръска със слюнка. По дяволите! Това беше Козмо. Тя се завъртя на пети.

— Трябва да се видя с Килмър. Ти остани с Франки и я прибери в къщата, когато е готова. Ще се видим вътре, Франки.

— Окей — тя отново се обърна към Циганка. — Мисля, че има мигли като на филмова звезда. Може би като на Джулия Робъртс. Ти какво мислиш, Дилън?

— Хм, аз не виждам приликата — каза Дилън. — Но пък аз съм страхотен почитател на Джулия Робъртс и не искам да я сравнявам с конска муцуна.

— Само миглите — каза Франки. — И може би зъбите. Тя също има големи, красиви зъби.

Това бяха последните думи, които Грейс чу, преди да излезе от конюшнята и да тръгне към къщата. Дяволите да го вземат Килмър. Беше й обещал и ето че Козмо беше в конюшнята. Тя се затича по стъпалата, нямаше търпение да стигне до входната врата.

— Мога ли да ти помогна?

Грейс се обърна рязко. Килмър стоеше в далечния край на верандата — неясна фигура в мрака.

— Козмо, по дяволите! Мислеше ли, че няма да го позная?

— Не, знаех, че веднага ще го познаеш. Точно затова те чакам тук.

— Кога го залови?

— Освободих го преди шест месеца.

— Как?

— Не беше лесно. Трябваше да изчакам да заведат конете и Козмо в Сахара за годишния излет. Оставиха го да пасе в един оазис, когато заведоха Двойката в пустинята. Трябваше да го отвлека и да го накарам да мълчи, докато се отдалечим. По дяволите, той има най-мощното гърло на планетата.

— Възможно е било да те убият.

— Прецених, че рискът си струва. Не бях готов да отвлека Двойката, но можех да взема техния другар. Единственото успокояващо въздействие, което Двойката позволява, е това на Козмо. Като се изключи твоето. Без него, сигурен съм, че на всички им е много трудно с Двойката.

Тя също беше сигурна в това.

— Шест месеца. Това означава, че не си наел това ранчо заради Франки. Ти си се подготвил за Двойката.

— Надявах се никога да не се нуждая от скривалище за вас двете — каза той. — Но щеше да е глупаво от моя страна да не се възползвам от мястото, където Двойката ще е в безопасност.

— Няма място, където Двойката ще е в безопасност — тя поклати разочаровано глава. — Не мога да повярвам, че ще се опиташ да ги отвлечеш. Марвът очевидно знае, че приближаваш. Ще те чака. Няма да се справиш.

— Ще се справя, само не трябва да избързвам. Стъпка по стъпка.

— И Козмо е една от тези стъпки?

— Неприятна, при това — той се усмихна. — Но стъпка, въпреки всичко. Не се тревожи, няма да предприема други в момента. Ще бъде прекалено опасно за теб.

— И се предполага, че трябва да съм благодарна?

Той поклати глава.

— Аз съм този, който трябва да ти е благодарен. Исках просто да си спокойна за Козмо.

Да, беше спокойна. Козмо може и да беше малка стъпка, но беше показателна за безмилостната решителност на Килмър. Явно се готвеше за решителния сблъсък. Веднага щом тя и Франки излязат от общата картина, той щеше да предприеме действия. И вероятно щеше да бъде убит.

— Чудесно — обърна се и тръгна към вратата, но се спря. — Каза ми, че си откраднал нещо от Марвът, което ще го накара да ни търси навсякъде по света. За Козмо ли говореше?

— Не, за нещо, което е малко по-важно от Козмо. Част от информацията, която Донован откри за мен — усмихна се. — Не се налага обаче да я споделя с теб. Ти не се интересуваш от всичко това.

— Да, не се интересувам.

Нямаше да се тревожи за него. Той беше избрал да излезе от живота й и що се отнасяше до нея, това беше добре. Продължаваше да се занимава с рисковани дела и да попада в опасни ситуации. Нейният живот беше съвсем различен. Неговият център беше Франки. Тя се стремеше към живота, не към смъртта. Ако той все още фанатично желаеше Двойката, то тя му желаеше късмет. Щеше да има нужда от него.

 

 

Екипът на Килмър пристигна в ранчото с хеликоптер на следващата сутрин.

— Кои са тези хора? — прошепна Франки, когато Килмър излезе да ги посрещне на двора. — Изглеждат като… — тя смръщи вежди. — Не мисля, че са каубои.

— Сигурна съм, че няколко от тях са — каза Грейс. — Помниш ли? Дилън каза, че ще ни помагат с конете.

Тя познаваше само двама от екипа — Луис Васкес и Натан Солтър. Останалите й бяха непознати, но пък разпознаваше тихата и ненатрапчива увереност, която Килмър като че ли внушаваше на всеки от хората си.

— Онзи високият мъж в оранжевата риза е Луис. Той знае много за конете. Израснал е в ранчо в Аржентина. Беше вакерос. Помниш ли, разказах ти за вакеросите.

— Може ли да се запозная с него?

— Веднага щом Килмър приключи разговора си с тях.

А той вече почти беше приключил. Мъжете се разделяха, вървяха бързо и целенасочено — вероятно бяха получили заповедите си. Само след няколко минути на двора нямаше никого.

— Е, предполагам, че сега са заети.

— Не са каубои — повтори убедено Франки. — Не са и войници. Но приличат и на двете.

— Не, те са хора, които могат да ни защитят. Знаят как да се справят. Така изкарват прехраната си. Можеш да разчиташ на тях. Ще се запознаете по-късно днес.

Франки кимна.

— Но не сега. Трябва да поработя с пианото си.

— Аз ще отида в конюшнята, за да се уверя, че могат да се грижат за конете — вдигна ръка. — С изключение на Циганка. Двете с нея като че ли ще се разбирате великолепно.

— Да — отговорът на Франки прозвуча разсеяно. — Ще се видим по-късно, мамо.

— Точно така.

Франки не можеше да мисли за нищо в момента. Тя се концентрираше върху музиката. Грейс виждаше, че тя вече мислено подрежда нотите.

— По-късно, да.

Килмър изкачваше стъпалата на къщата.

— Донован не дойде ли? — запита Грейс.

— Казах ти, че той наблюдава Марвът.

— Чувал ли си се с него напоследък?

— Не и откакто сме тук. Което може би е добър знак. Ще му се обадя тази вечер, ако дотогава не се чуем — той изучаваше лицето й с поглед. — Тревожиш се за него.

— Винаги съм харесвала Донован. Той ми спаси живота в Либия — Грейс извърна поглед.

— Така ли? — повдигна вежди той. — Никога не ми го е казвал.

— Не беше твоя работа. Остана между нас двамата.

— Било е моя работа, ако е застрашавало мисията. Нали? — настоя Килмър.

— Върви по дяволите!

Той се усмихна.

— Предполагам, това означава, че си съгласна с мен. Ще трябва да поговоря с Донован.

— За Бога, това беше преди девет години.

— Донован също винаги те е харесвал.

Приятелските връзки не биваха окуражавани в екипа на Килмър, но беше трудно за хората да не се привързват, след като животът им зависеше един от друг.

— Не че това се забелязваше. Ти ме научи да не давам изява на чувствата си.

— Да, ти бавно, но сигурно ставаше все по-силна и по-корава. И аз се гордеех с теб — в очите му играеха весели пламъчета.

А тогава само това имаше значение за нея. Беше готова да направи всичко, да изтощи докрай тялото си, за да получи одобрението му. Господи, колко наивна е била.

— Бях млада и глупава. Мислех, че ако се справям добре, ще означавам нещо за теб. Обожавах те и те боготворях като герой.

— Знам — усмихна се той многозначително.

Бузите й пламнаха.

— Самодоволно копеле.

— Защо, мислиш, наредих на Донован да работи с теб? Щяхме да се озовем в леглото още на втората нощ, ако с обучението ти се бях заел аз. Господи, нямах търпение да те докосна от мига, в който те видях. И реших да бъда олицетворение на морала и етиката. Но това нямаше значение. Нещата се развиха по същия начин и получиха същия завършек след седмица. Не съм от хората, които дълго могат да устояват на изкушения от този род — каза тихо и се извърна. Тръгна с едри крачки през двора.

Тя го гледаше как се отдалечава. Винаги беше харесвала начина, по който той се движеше, всеки негов мускул излъчваше грация. И сега не можеше да откъсне погледа си от него. Господи, това се случваше отново! Чувстваше същата гъделичкаща топлина в дланите си, същия недостиг на въздух, усещаше импулса да тръгне след него, да го докосне. Той погледна назад през рамо.

Тя понечи да каже нещо, но размисли. Завъртя се на пети и влезе в къщата.

Като влезе, се спря до вратата, за да успокои дъха си. Нямаше нужда от вълнения, а от добър, спокоен и щастлив живот с Франки. Не искаше отново да се гмурне в онзи океан от чувственост, който й беше дал един, макар и благословен, подарък. Останалото беше просто лудост, животинска нужда, която я караше да поставя под въпрос волята и силата си. Тогава искаше да даде всичко, да вземе всичко, без да мисли за последиците.

Но сега точно те имаха значение за нея. Трябваше да бъде майка на Франки, трябваше да намери сили да се бори със слабостта, благодарение на която я беше заченала. А не беше сигурна, че ще успее да го направи, ако останеше близо до Килмър. Имаше нужда от време, за да изгради защитата си.

„Господи, колко ли време ще ми е необходимо?“, запита се тя с отвращение. Беше имала на разположение девет години, а преградите, които беше издигнала, бяха разрушени само за няколко дни. Тогава, трябваше да започне отново изграждането им, да не мисли за Килмър и за начина, по който той се движи…

Да, трябваше да е непрекъснато заета. Можеше да се заеме с обяздването на сивия жребец. Така щеше да има още нещо, на което да обръща внимание, освен на чувствата и усещанията си.

Защото, ако не обръщаше внимание, това можеше да й коства живота.

 

 

— Какво красиво момче си ти! — каза тихо Грейс и погали нежно коня. — Животът ти е приятен, нали? Бягаш, риташ с копита и никой не може да те докосне. Иска ми се да можех да позволя това да продължава. Няма нищо по-красиво от див кон на свобода. Сърцето ми ще се пълни с радост само като те гледам. Но животът на конете невинаги е толкова добър. Ще си в по-голяма безопасност, ако се научиш да се разбираш с нас. Можеш да се преструваш, че това е игра. Всеки ден, за кратко, ще правиш онова, което искаме от теб. Мислиш ли, че е справедливо?

Сивият се отдалечи леко от нея.

— Може би не е толкова справедливо. Но така трябва да бъде. А аз ще се погрижа да си в безопасност и да си щастлив. Дали да те нарека Самсон? Той също е бил силен и не е искал да се подчинява на никого. Ти обаче ще си по-умен от него — тя пристъпи по-близо и го погали по муцуната. — Сега, чуй ме и аз ще ти кажа какво ще направим заедно. Не чувстваш ли колко много искам да си щастлив? И ще бъдеш, Самсон. Ще бъдеш…

— Мислех, че се кани да обязди коня — Робърт се приближи и застана до Килмър. — Гледах от верандата. Тя обаче не направи нищо. Само стоеше до него и го гледаше.

Килмър почувства лек пристъп на раздразнение. Присъствието на Блокмън тук може би се налагаше, но не трябваше той да го харесва. И не го искаше край себе си, когато се опитваше да се концентрира върху Грейс и жребеца.

— Това е част от нещата — той не откъсна поглед от Грейс, която продължаваше да стои пред коня и да мърда устни, да произнася думи, които те не можеха да чуят от такова разстояние. — Никога ли преди не си я виждал да обяздва жребец?

Робърт поклати глава.

— Аз не съм от хората, които обичат селския начин на живот. Никога не съм ходил във ферма, с изключение на случаите, когато съм бил канен на вечеря. Но знам, че Чарли я смяташе за истинска магьосница по отношение на конете.

— Умен човек!

Килмър се покачи на оградата и преметна крак от другата страна. Търпение. Негово беше решението Блокмън да е с тях и сега трябваше да приеме последиците от него, затова каза повече от учтивост:

— Виждал съм я по време на едно-две наистина удивителни обяздвания. Конете, изглежда, я разбират.

— Това означава ли, че няма да се опитат да я хвърлят от седлото? — попита Робърт.

Килмър поклати глава.

— Тя казва, че това се случва много рядко. Няма кон, който да понася опасността от накърняване на независимостта. Но трудностите по обяздването се съкращават значително, ако се породи разбирателство, преди тя да се е качила на седлото.

— Но как го постига?

Килмър сви рамене.

— Питай нея.

— Щом няма да видим нещо необичайно, защо си тук? — продължаваше Робърт.

Килмър мълча един миг.

— Защото, ако има нещо необичайно, сивият е опасен. И трябва да съм тук — той хвърли предизвикателен поглед на Робърт. — А ти защо си тук?

— Поради същата причина — сви устни Робърт. — Не бях сигурен обаче, че сивият представлява заплаха. Грейс винаги изглежда толкова уверена по отношение на конете.

— Всеки кон представлява опасност. Грейс не би го приела по друг начин. Тя казва, че кон, който не притежава дух, няма и сърце.

— Ти, изглежда, я познаваш много добре — каза бавно Робърт. — Колко време беше в екипа ти?

— Шест месеца.

— Не е много.

Килмър отново изпита раздразнение. Изгледа го студено.

— Достатъчно.

Робърт изучаваше изражението му.

— Виж, не знам какво е имало между двама ви, но няма и да се опитвам да разбера или да се намеся. Предполагам, че нещата между вас винаги са били сериозни. Ако мислех, че имам шанс с Грейс, вече щях да съм спал с нея. Тя е специална. Но нямам шанс, иначе вече да съм опитал. Мога да се състезавам с теб, но не и с Франки. Тя е прекалено силен противник… — след кратка пауза добави: — Твое дете ли е Франки?

Погледът на Килмър проблесна предупредително.

— Защо мислиш така?

— Възрастта отговаря. Осем години. А и сте били заедно в месеците, преди тя да дойде в Таланвил. Започнах да събирам две и две и възможностите сами излязоха на бял свят. А след това огледах внимателно Франки. Тя прилича на Грейс, но има нещо и от теб. Особено във формата на очите.

— Така ли? — Килмър беше така изненадан, че се скова. — Не съм забелязал.

— Но аз съм — той се усмихна. — Мили боже, мисля, че те сварих неподготвен.

Килмър си каза, че наистина беше така. Много внимаваше да не мисли за Франки като за някой, който му принадлежи. Беше се отказал от тази привилегия, когато беше оставил майка й да я отгледа сама, макар да не беше успял да потисне собственическото чувство, което все още изпитваше по отношение на Грейс. А то се равняваше на страстта, която тя пораждаше у него. Но накрая изборът все пак щеше да е неин. Докато с Франки… беше различно.

— Тя наистина ли прилича на мен?

Робърт кимна.

— Наистина.

— По дяволите! — измърмори Килмър. — Не че това променя нещо.

— Не, не променя — Робърт погледна Грейс. — Мисля, че се кани да възседне жребеца.

Килмър също погледна Грейс. Тя беше поставила крак в стремето, но продължаваше да говори на коня. Сивият се отдръпна, с което едва не я събори на земята. Тя освободи крака си точно навреме, като клатеше глава и се смееше. А конят я гледаше втренчено, с възмущение. Тя отново се приближи към него. Три пъти се опита да го възседне. И три пъти той се отдръпна. Тя продължи да му говори. После опита отново — два пъти. Той отново не й позволи. А следващия път просто леко се отстрани — като че ли беше отегчен от играта. И накрая й позволи леко, извънредно внимателно, да се намести на седлото. Килмър сдържа дъха си. Жребецът не помръдваше, но Килмър видя как мускулите му се напрегнаха. Грейс се беше навела над шията му и му говореше, оставяше го да свикне с тежестта й.

— Погледни очите му. Той ще се възпротиви — прошепна Килмър. — Внимавай, Грейс.

Тя като че ли не беше разтревожена, по дяволите! Милваше го нежно и изглеждаше напълно спокойна. Килмър се напрегна. Беше готов да слезе от оградата и да отиде при нея. Не, така само щеше да уплаши коня и да ядоса Грейс. По-добре беше да я остави сама да се справи. Тя знае какво…

Гневът на жребеца избухна! Той започна да подскача, да мята задните си крака, да се върти бясно, а стройното тяло на Грейс беше подхвърляно насам-натам с невероятна сила и тя приличаше на кукла на конци.

— Исусе! — възкликна Робърт. — Дръж се, Грейс!

И тя се задържа на седлото. В продължение на няколко минути Килмър беше сигурен, че жребецът ще я хвърли на земята.

— Не можем ли да й помогнем да слезе… — думите на Робърт заглъхнаха. — Глупаво. Разбира се, че не можем. Това… Той спира.

Жребецът стоеше неподвижно, трепереше. Грейс се наведе над него и прошепна нещо в ухото му. После нежно го срита. Той не помръдна. Тя отново го побутна с ботуша си. Той направи крачка напред, после — още една. Грейс го накара да обиколи ограденото място, като винаги го побутваше нежно, без да упражнява силен натиск. Накрая го спря и слезе от седлото.

Килмър си позволи отново да диша свободно. Господи, дори не беше осъзнал, че сдържа дъха си.

— По дяволите! — Робърт прескочи оградата и тръгна към Грейс и жребеца. — Страхувах се.

Килмър понечи да го последва, после се спря. Така само щеше да притесни Грейс, която вероятно не би го искала близо до себе си в този момент. Гледаше как Блокмън се смее и клати глава с горчивина, докато върви редом с нея. А тя водеше коня за юздата обратно към конюшнята.

Това не му харесваше. Изпитваше странно глождене. Дори болка.

Нямаше значение какво беше казал Блокмън. Килмър беше подвластен на същия примитивен инстинкт, на който се беше поддал още в мига, когато беше узнал каква голяма роля играе Робърт в живота на Грейс. Трябваше да го преодолее. Имаше и по-важни неща, с които трябваше да се справи…

Звънна мобилният му телефон. Беше Донован.

— Проблеми ли има?

— Може би — каза Донован. — Ханли напусна лагера снощи. Изпратих Тонино да го проследи. Отишъл е до Генуа, за да се види със съпругата на Керсов.

— Защо?

— Не знам. Не успяхме да сложим подслушвателни устройства преди пристигането му там. Ханли остана два часа, после се върна със самолет в лагера.

— Вероятно е получил информация.

— Готов съм да се обзаложа.

— Можеш ли да накараш Тонино да провери? Ако Марвът има възможност да намери информатора на Керсов, ние ще трябва да стигнем до него първи.

— Вече го изпратих обратно в Генуа. Исках да съм сигурен, че Ханли няма да спре и някъде другаде, преди да се върне при Марвът — направи пауза. — Как е Грейс?

— Чудесно. Току-що гледах как обяздва един буен жребец.

— А детето?

— Децата са си деца.

Само че това приличаше на него…

— Да, няма нищо специално по отношение на която и да е от тях двете — засмя се тихо Донован. — Кажи на Грейс, че нямам търпение да я видя — направи пауза. — А това може да стане и доста скоро. Имам предчувствие…

— Нищо друго ли не се е случило в лагера?

— Не. Може би ги наблюдавам прекалено дълго. Не ми обръщай внимание.

— Внимавай — каза Килмър. — Ако видиш и най-малкия знак за опасност, измъквай задника си оттам.

— Така ще направя. Искам да остана жив, за да видя детето ти — добави той не без известна доза лукавство. — Макар тя да не е нищо специално, а само още дете — и той затвори.

Копеле. Килмър се усмихваше, докато натискаше бутона за край на разговора.

Усмивката му изчезна. Това същото копеле притежаваше инстинкти, които неведнъж бяха спасявали вратовете и на двамата. Щом той мислеше, че нещо се готви, шансовете да се окаже прав бяха големи. А Килмър не беше готов за започването на играта. Не и с Грейс и Франки, които му връзваха ръцете.

Беше възможно и Донован да греши. Може би дебненето сред хълмовете и безпределната самота го бяха направили нервен и склонен към грешки. Хм, това беше много малко вероятно. Ситуациите, които можеха да повлияят на Донован, се брояха на пръсти. Той изчакваше обстановката да назрее, да експлодира, а после действаше със смъртоносни умения и бързина и винаги успяваше да я постави под контрол.

Килмър обаче се надяваше Донован да греши този път.

 

 

Генуа, Италия

Изабел Керсов живееше на виеща се тясна уличка на две пресечки от брега. Докато чукаше на входната врата, Марк Тонино си помисли, че къщата е съвсем прилична. Чиста и прясно боядисана, с червена врата, която й придаваше стил.

Никой не отговори. Той отново почука. Възможно беше Ханли да й е дал пари и тя бързо да е напуснала тази малка къща. Отново никой не отговори. Дори тя да не си беше у дома, това все още не означаваше, че не би могъл да получи информация. Може да беше оставила документи, визитни картички, телефонни номера.

Извади връзката с ключове и опита два, преди вратата да се отвори.

Влезе във всекидневната и включи джобното си фенерче. До стената беше поставено малко бюро. Той внимателно прегледа съдържанието му. Нищо, освен неплатени сметки и брошури за морски пътешествия. Керсов очевидно имаше големи мечти, а не разполагаше със средства.

А и съпругата му може би не държеше ценната информация в чекмеджетата на бюрото. Тонино знаеше от опит, че жените имат по-силно въображение, особено що се касаеше до укриването на разни съкровища. Те използваха фризерите или кухите релси за пердета.

Щеше да претърси първо спалнята. Там имаше повече възможни скривалища…

О, по дяволите! Нямаше да се наложи.

Протегна ръка към мобилния си телефон и набра номер.

— Донован, тя е мъртва.

— Сигурен ли си?

— Първо са я завързали, после са прерязали гърлото й — той насочи лъча на фенерчето към лицето й. — Има много порезни и прободни рани по лицето и горната половина на тялото й. Отвратително. Ханли дълго време се е трудил над нея. Очевидно не е искала да сътрудничи. Какво да правя?

— Изчезвай оттам.

— Не искаш ли да огледам къщата?

— Не, тя нямаше да е мъртва, ако не бяха получили каквото искат. Ханли щеше да я запази жива, ако му беше необходима — Донован направи пауза. — От колко време е мъртва?

— Не съм лекар, но предполагам, че около дванайсет часа, ако предположим, че е бил Ханли.

— Това означава, че Марвът знае каква информация продава съпругата на Керсов от почти цял ден. Което не е добре. Изтрий отпечатъците си, отърви се от всякакви доказателства, че си бил там, и се върни тук. Ще трябва да се обадя на Килмър.