Айрис Йохансен
В неизвестност (4)

Глава 4

— Искам да прескоча бариерата, мамо — каза Франки. Яздеше Дарлинг от известно време, а сега го насочваше към Грейс, която държеше своята кобила за юздите. — Може ли?

Грейс се вгледа внимателно в лицето й.

— Защо?

— Просто искам да го направя. Окей?

Грейс бавно кимна.

— Щом искаш. Но внимавай.

— Той няма да ме хвърли — Франки обърна Дарлинг и започна нова обиколка на ринга. — После можем веднага да го приберем в конюшнята.

Искаше по този начин да се сбогува с коня? Не, Грейс мислеше, че е повече от това. Франки искаше да контролира нещо, независимо какво, в живота си, който се беше обърнал с краката нагоре. Грейс можеше да разбере това чувство. Тя самата имаше това усещане за неадекватност. Само че нямаше да й помогне да насочи някой жребец към бариерата и да я прескочи.

— Хайде, Дарлинг — прошепна тя. — Дай на Франки онова, от което има нужда.

Никакво колебание този път. Дарлинг прескочи бариерата уверено, доста високо, и изглеждаше наистина много доволен от себе си.

— Добро момче!

Тя гледаше как Франки язди обратно към нея. Нямаше радост и въодушевление този път. Просто тихо задоволство и решителност.

— Много добре, Франки.

Дъщеря й повдигна леко рамене.

— Дарлинг е този, който скочи. Аз просто го насочих.

— Да, но язди изключително добре.

Франки обърна Дарлинг към конюшнята.

— Кой от хората от „Бейкърс Фарм“ ще язди Дарлинг?

— Ти кой искаш да бъде?

— Много харесвам едно от момичетата. Мисля, че името й е Мария. Видях я да язди в шоуто на Комптън. Беше много мила с конете.

— Тогава Мария ще се грижи за Дарлинг. Обещавам — добави тя нежно. — Но само за известно време, Франки. Ти ще се върнеш.

— Да — тя гледаше право напред. — Но няма да е същото, нали? Чарли няма да е тук. И не знам дали някога ще мога… Не мога да гледам на всичко това по същия начин. Винаги ще виждам… онези мъже.

Грейс почувства как гневът я изпълва. Господи, толкова много неща бяха отнети на Франки в онази нощ. Грейс беше положила неимоверни усилия да й осигури златно детство, а ето че сега то беше опетнено.

— Ще трябва да ги забравиш и да мислиш за Чарли. Той би искал да постъпиш така. Това ще бъде твоят подарък за него.

Франки поклати глава със съмнение.

— Ще се опитам, мамо — слезе от коня и го поведе към конюшнята. — Ей сега ще се сбогувам с Дарлинг и ще се върна при теб — хвърли поглед през рамо. — Това може отново да се случи, нали? Затова искаш да избягаме оттук.

Какво трябваше да й каже?

Истината. Не трябваше да лъже Франки. Винаги беше искрена с нея и сега нямаше да позволи доверието й да бъде предадено.

— Да, може отново да се случи.

Франки се спря и се обърна с лице към нея.

— Защо?

Грейс знаеше, че все някога ще дойде времето и на този въпрос. И ето. Почти изпита облекчение.

— Много отдавна работех за една правителствена агенция и с това си спечелих омразата на доста влиятелен престъпник. Направих нещо, което силно противоречеше на неговите желания. И сега трябва да се крия, за да не ме намери и убие.

— Нещо като във филмите — каза Франки.

— Не и като в онези, които не бива да гледаш — опита се да се усмихне Грейс. — Непрекъснато повтарях на Чарли да не ти позволява да гледаш екшъни.

— Не може ли полицията или някой друг да те защити?

— Опитват се. Но възникват проблеми. Човекът, който иска живота ми, е много важен.

— Не разбирам.

„И как би могла?“, помисли си Грейс. Дъщеря й все още не знаеше нищо за подкупите, мръсните сделки и корупцията.

— Понякога и аз самата не разбирам. Но основното е, че трябва да бягаме и да се крием.

— Но ти не си направила нищо нередно — Франки беше смръщила силно вежди. — Не можем ли да се борим с тях?

„Три милиона долари за главата на Франки.“

— Не, не можем. Но ще се опитам да измисля нещо, което да ни позволи да останем на едно място — тя отново поклати глава. — Съжалявам, че това се случи, Франки. Иска ми се да можех да го предотвратя.

Франки се обърна.

— Чарли би искал да се бориш. Той се е бил във Втората световна война. Каза, че ако не са се били срещу фашистите, щяло да се наложи да изоставят страната си. Дори тук, в Алабама…

Грейс я гледаше как прибира Дарлинг в конюшнята. Тя приемаше всичко това така, както майка й беше очаквала. Вероятно за нея това не беше реалност, както доказваше и забележката й за филмите. Но смъртта на Чарли беше съвсем реална, както и ужасът, който беше изпитала през изминалата вечер. Ако й се дадеше време, тя щеше да осъзнае, че историята, разказана й от Грейс, е истина. Слезе от коня и я последва.

— Грейс — към нея се приближаваше Робърт. — Аз ще се погрижа за коня ти. Норт и Крейн са тук. В колата са, близо до ограденото място. Искат да говорят с теб.

— Аз не искам…

Тя спря. Нямаше избор. Трябваше да разговаря с тях. Имаше нужда от защита, от ново местонахождение, от закрила за Франки. Хвърли на Робърт юздите на коня.

— Франки ще ти помогне. Остани при нея, докато се върна.

Той кимна и поведе коня към конюшнята. Грейс погледна към синия „Буик“, паркиран близо до ограденото място. Никой не беше слязъл от колата. Така я принуждаваха тя да отиде при тях. Психологически ход? Ако беше така, не беше особено сполучлив.

Тя тръгна през ограденото място към „Буика“.

— По дяволите, не! — Грейс отвори вратата на „Буика“ и слезе. — Трябва да сте откачени, ако мислите, че ще ви позволя да използвате мен или Франки за собствените си игри.

— Но ти ще бъдеш в безопасност — каза Крейн. — Ние ще се погрижим за защитата ти. Трябва да изкараме Марвът от скривалището му и може би ти си подходящата примамка.

— И да застраша още повече Франки? Няма начин. Намерете ни място, където да сме дълбоко скрити, докато Марвът забрави за нас.

Крейн поклати глава.

— За нещастие, не можем повече да ти осигурим защита. Все пак дадохме ти осем години.

— А баща ми ви даде живота си.

— Не знам нищо за това. Било е преди аз да започна да работя в агенцията. Длъжен съм да намеря разрешение на този проблем и очаквам от теб да ми помогнеш.

— Като ви позволя да ни направите мишени, лесна плячка?

— Или може би да приемеш по-активна роля. Разбрах, че би била способна…

— Върви на майната си! — прекъсна го рязко Грейс.

Крейн се изчерви.

— Трябва да ме разбереш: или ще ни сътрудничиш, или ще останеш сама. Получи достатъчно от нас. Заминавам за Вашингтон тази вечер и ще очаквам отговора ти.

Тя се обърна към Норт.

— Ти нищо не казваш. Нима Крейн говори от името и на двама ви?

Той сви рамене и отвърна уклончиво:

— Той ми е шеф, мис Арчър.

— И това е отговорът, който ще получа? — тя затръшна вратата на колата. — Омитайте задниците си от фермата! Това пък е отговорът, който вие ще получите — и тя започна да се отдалечава с твърда крачка.

— Говори много грубо с нея — каза Норт. — Тя не може да бъде притискана, сър.

— Всеки може да бъде притиснат — каза Крейн. — Просто трябва да се уцели правилното място, където да се натисне. Тя трябва да защитава детето си и накрая ще отстъпи. Запали колата и да се върнем в града. Искам да ни види как потегляме. Окончателността на решението ни ще я изплаши.

— Не разчитай на това.

Норт погледна след отдалечаващата се Грейс и запали колата. Грейс гледаше право напред, езикът на тялото й говореше за гняв и предизвикателство.

— Тя никак не изглежда уплашена.

 

 

Бюрократични копелета. Нямаше съмнение, че Крейн искаше да я уплаши. Как се осмеляваше да използва безопасността на Франки за сключване на сделка! Изпитваше желание да го удуши. Не, това беше прекалено добро за него. Трябваше да го изпече на бавен огън…

— Приемам, че срещата не е минала добре — Робърт стоеше пред конюшнята. — Крейн е истински задник.

— По-добре ще е да им се обадиш и да им кажеш да дойдат да те вземат — каза тя, като подчерта всяка дума. — Аз им наредих да изчезнат от фермата.

— Аз разполагам със собствена кола. Не искам да бъда по-близо до Крейн, отколкото се налага — той изкриви устни. — Добре си постъпила с него. Той не иска да има работа с нас, обикновените хора.

— Той не е човек! И щеше да заложи не само моя живот, но и този на Франки. Франки!

— По дяволите! — Робърт смръщи вежди. — Господ ми е свидетел, не знаех нищо за това, Грейс. Предполагам, че трябваше да заподозра нещо, когато на сцената се появи Норт. Само че той не е лош човек. Не знаех, че след него ще дойде и…

— Е, но така стана — прекъсна го тя. — Вероятно и ти си вън от назначение. Направи ми услуга и се сбогувай с Франки, преди да тръгнеш. Тя вече претърпя достатъчно загуби, така че нека поне ти да не изчезнеш без дума за сбогом.

— Няма да те изоставя. Би трябвало да ме познаваш по-добре. Аз съм привързан към теб и детето — думите му прозвучаха топло.

Част от гнева й се стопи, когато го погледна. Това беше Робърт, нейният приятел. Не можеше да обвинява него за решенията на Крейн.

— Знам — каза тя. — Но ти си агент и трябва да се съобразяваш с тях. Трудно ми е да го забравя.

— Поработи по въпроса. Сега с какво мога да ти помогна?

— Не знам. Трябва да помисля. Къде е Франки?

— Все още в конюшнята с Килмър.

Тя замръзна.

— Какво?

— Той дойде в конюшнята веднага след като ти си тръгна и каза, че ще се погрижи за коня ти — Робърт направи гримаса. — Аз възразих, но всъщност не умея да се грижа за конете. Бях сигурен, че Франки ще е в безопасност с него, а и той като че ли разбираше какво прави.

Тя кимна.

— Да, той познава конете.

Но тя не искаше той да се приближава до Франки, по дяволите! Знаеше колко чаровен може да бъде, как умееше да привлича хората и не искаше да влияе на Франки по какъвто и да било начин. Робърт изучаваше изражението на лицето й, докато й говореше:

— Всичко ми изглеждаше наред. Тя е в безопасност, нали? Обадих се на един от колегите си във Вашингтон, за да проверят Килмър. Не разполагаха с много данни, но Шолц каза, че дочул клюки, според които той не се разбирал особено с шефовете си от агенцията.

Тя го погледна изпитателно:

— „Не се разбирал“? Минало време?

— Скъсал връзките си с ЦРУ преди осем години — поясни той.

— Не е възможно? — изненадата й беше очевидна.

— Ти не знаеше ли?

— Не, не исках да знам нищо за него. Исках само да изчезне от живота ми. ЦРУ се погрижи за това. Дадоха ми нова самоличност и теб.

Тя погледна с копнеж към вратата на конюшнята. Искаше да се втурне нататък, но трябваше да възвърне спокойствието си, преди отново да се изправи лице в лице с Франки. Все още беше силно ядосана на Крейн, освен това не искаше Франки да усети желанието й да стои далеч от Килмър. Щеше да остане в компанията на Робърт, докато се успокоеше малко затова продължи разговора:

— И какво прави Килмър в момента?

— Изненадваш ме. Ти го познаваш достатъчно добре. Можеш да направиш различни предположения. Какво е квалифициран да прави?

Би могъл да се справи с всичко, с което пожелае. Никога през живота си не беше срещала човек, по-способен да манипулира която и да е ситуация за собствена изгода. Той беше водач по природа и хората му бяха фанатично предани.

— Когато го срещнах, той ръководеше специален отряд от командоси за ЦРУ. Беше специалист по набезите на бунтовниците и сложните операции. ЦРУ го изпращаше, когато положението ставаше особено напечено за обикновените екипи.

Робърт подсвирна тихо.

— Впечатлен съм.

Да, и тя си беше помислила това, когато беше срещнала Килмър за първи път. Той беше спокоен и тих, стараеше се да не се натрапва на вниманието, но присъствието му беше доминиращо. При това, без той да полага особени усилия.

— Понякога Норт му изпращаше агент, когото да обучи и закали, така да се каже — продължи тя.

— И изпрати теб? — не беше въпрос, а констатация.

— Да.

— И как беше?

— Така ми се виеше свят, сякаш бях прекалила с чисто уиски. И толкова ме беше страх, все едно вървях по тънко въже, опънато над Големия каньон. Бях само на двайсет и три, а той имаше богат опит. Когато бях край него, бях така заслепена, както и всички други от екипа.

— Но си се справила. Преодоляла си го — усмихна се Робърт.

— О, да, преодолях го! — каза повече като на себе си Грейс.

Не можеше да чака повече. Трябваше да отстрани Франки от влиянието на Килмър.

— Ще отида да взема Франки — тя тръгна към конюшнята. — Остани тук, а аз ще я доведа да се сбогува с теб.

— Не бързай толкова. Ще трябва да приложат сила, за да ме отдалечат от вас двете.

— Ти имаш работа, Робърт. Не я рискувай. Мога да разбера това — тя подхвърли горчиво през рамо: — Когато не съм полудяла от гняв.

Чу гласа на Франки още с влизането си в конюшнята.

— Дарлинг наистина ми е любимец. Не изглежда честно да имаш любимци, но Чарли ми даде Дарлинг, а мама казва, че някои от конете имат специално разбиране за нещата от живота и за хората.

— Сигурен съм, че е права — каза Килмър. — Майка ти знае много за конете. Този е истински красавец.

— Обичам светлокафявите коне. Дарлинг ми напомня Тригър, коня на Рой Роджърс. Знаеш ли, че Тригър можеше да изпълни петдесет номера?

— Не. Чух, че е умен, но това е удивително — възхити се Килмър.

Сега Грейс беше достатъчно близо да види Килмър и Франки, застанали близо до Дарлинг. Лицето на дъщеря й беше оживено, тя гледаше нагоре към Килмър, а той й се усмихваше. Удивително беше, че Килмър беше успял да извади Франки от отчаянието и депресията й, макар и само за миг.

— Франки! — повика я тя.

Момичето кимна и погледна Грейс.

— Тъкмо привършваме, мамо. Трябваше да помогна на мистър Килмър. Той не знаеше къде стоят необходимите неща.

— Джейк — каза той на Франки. — Не можем да се грижим за конете заедно и да продължаваме да си говорим официално.

Тя се усмихна.

— Да, предполагам, че е така.

— Робърт те чака, Франки — каза Грейс. — Би искал да се сбогува с теб.

Лицето на Франки помръкна.

— Точно така. Ще трябва да се разделим и с Робърт. Не бях помислила за това — каза тя с тъга.

— Той тъгува толкова, колкото и ти, Франки. Но това не е завинаги. Добрите приятели остават такива за цял живот.

— Да, предполагам, че е така — тя избърса ръцете си в хавлията, която висеше от гвоздея във вратата на клетката. — Но като че ли всички… си тръгват.

Момичето не изчака отговора й, а се затича към вратата. Грейс погледна след нея.

— По дяволите!

— Блокмън няма ли да е прикрепен към теб отсега нататък? — запита Килмър. — Не можеш ли да го помолиш?

— Не.

Килмър я изгледа с присвити очи.

— Защо не?

Тя замълча.

— Защо не? — настоя той.

— Защото казах на Норт и на Крейн да вървят по дяволите.

— Интересно — той стоеше напълно неподвижно, но тя усещаше бурята, която бушуваше под привидното му спокойствие. — Може ли да запитам защо?

— Крейн искаше да се съглася да заложи двете ни с Франки като стръв и така да платя цената за защитата. Отговорих, че няма да стане.

Той замълча за миг.

— Мисля, че ще се наложи да се видя с Крейн при първа възможност — почувства, че трябва да поясни, и добави: — Макар че неговата глупост може би работи в моя полза, ако ще те накара да се обърнеш към мен. Така ли е?

— Не — отговори кратко Джейк.

— Кажи ми го, след като си имала време да обмислиш всички възможни последици — той се обърна и тръгна към вратата. — Ще оставя Дилън тук, за да те пази през нощта, а и да се грижи за конете до утре сутрин, когато ще дойдат хората на Бейкър. Ще се върнеш ли в мотела?

— Само за тази вечер — тя потупа Дарлинг за последен път и го последва. — След това ще трябва да изчезна. Веднага след като си изработя ясен план, ще отида до банката и ще изтегля пари. Каза, че разполагам с около два дни. Все още ли е така?

— Доколкото знам. Донован държи под око Марвът в Ел Тарик и би трябвало да забележа всяко раздвижване — направи пауза. — Аз вече имам план, Грейс. И разполагам с добър екип, който ще може да те защити.

— Робърт ми каза, че вече не работиш за ЦРУ.

— Знаеше, че половината от хората ми не са от ЦРУ още когато работеше с мен. Не е трудно да бъдат заместени държавните агенти. А и много от тях избраха да останат с мен.

Тя лесно можеше да му повярва. Килмър вдъхновяваше хората си и те му бяха предани без ни най-малко усилие от негова страна.

— За да правят какво?

Той сви рамене.

— Да правят онова, за което мен ме наемат. В този свят винаги се намира работа за добре смазана военна машина. Изпълнявал съм какви ли не задачи — от спасяването на отвлечени изпълнителни директори на нефтена компания в Колумбия до спасяването на войници от американската армия от терористи, въоръжени със снайпери, в Афганистан. Почти нищо не се промени, след като напуснах ЦРУ.

— Защо напусна тогава?

Той срещна погледа й.

— По същата причина, поради която го направи и ти. Защото всичко се обърка.

— И ти не помогна! — укори го тя.

— Няма да се оправдавам — каза той тихо. — Направих онова, което трябваше, но не съм способен на чудеса. Трябваше да направя своя избор.

— Избора ти не го биваше! — тя извърна поглед. — Можеше да струва живота на баща ми.

— Слава богу, не стана така, но да, съществуваше такава вероятност. Трябваше да действам бързо, за да спася останалите четирима от екипа, а те трябваше да напуснат Ел Тарик в онази нощ. Баща ти беше в Танжер. Нямаше да имам време да стигна до него, преди Марвът да е заложил капана си.

— Но не позволи и на мен да отида при него — тя сви длани в юмруци. — Удари ме, за да изпадна в безсъзнание, и ме заключи в онова проклето мазе. Не бях искала помощта ти. Нямах нужда от теб. Можех и сама да стигна до баща си.

— Марвът щеше да те чака. Изпратих предупреждение на баща ти, просто в случай че бях сгрешил, но той не напусна Танжер. Това говори ли ти нещо?

— Може би не е получил предупреждението — предположи тя.

— Получи го — поклати глава Килмър, — но нямаше нужда от него. Знаеше какво се е случило в Ел Тарик.

— Не знаеше. Той беше този, който информира ЦРУ за Марвът. Той получи назначението в Ел Тарик. Не беше негова вината за това, че Марвът се оказа подкупен.

— Казах ти и преди. Баща ти го подкупи, Грейс — каза тихо Килмър.

— Не, това е лъжа! Той не би направил това. Знаеше, че съм там. Обичаше ме.

Килмър не отговори.

— Обичаше ме — повтори тя.

— Може би беше решил, че ще успее да те измъкне, преди небесата да се стоварят отгоре ни. Ние обаче много бързо отивахме към края на мисията — сви рамене. — Водили сме този разговор и преди. Тогава ти не ми повярва. Не искаш да ми повярваш и сега. Затова да оставим темата и да се съсредоточим върху настоящето. Имаш нужда от мен, за да защитиш Франки, а аз имам желанието и средствата да го направя. Остави ме да ти помогна.

Тя се опита да контролира гнева и обидата от предателството, предизвикани от спомените. Поклати рязко глава.

— Мога да се справя и сама — погледна през двора към Франки и Робърт. — Трябва да отида при тях. Франки не изглежда прекалено разтревожена, Слава богу.

— Много ли е близка с него?

Тя вече прекосяваше двора.

— Да — отвърна през рамо.

— А той близък ли е с теб?

Тя му хвърли кос поглед.

— Какво — по-точно искаш да кажеш?

— Спиш ли с него?

Тя замръзна на мястото си.

— Не е твоя работа.

— Знам. Но това не променя нещата.

Говореше тихо, но с все същата настоятелност, която тя помнеше отпреди. О, мили Боже, дори тялото й отговаряше, сякаш бяха интимни от вчера и деветте години раздяла не съществуваха.

Не! Всичко беше приключило.

— Няма значение какво ще почувствам, Грейс — каза той. — Ти ще имаш пълния контрол, ако решиш да ми гласуваш доверие да се справя с проблема.

Тя никога не беше успявала да контролира каквото и да било, когато беше замесен той. Трябваше само да я докосне и тя щеше да се разтопи. Това сексуално привличане я объркваше и плашеше. В началото беше помислила, че е благоговение пред героя, но то се беше превърнало в нещо като наркотична зависимост през последвалите седмици. Беше нещо, което се изплъзваше от контрол.

Не можеше да е същото чувство. Сега тя беше по-възрастна и имаше причини да не изпитва каквото и да било, освен гняв и огорчение, към него. Усмивката му беше тъжна.

— Изглежда, и за теб няма значение. Така ли е? Не се чувствай зле. Хормоните нямат нищо общо със студената логика на ума — вече се обръщаше. — Тази вечер ще бъда близо до мотела. Оставих на Блокмън визитна картичка с телефонния си номер, за да ти я даде. Ако имаш нужда от мен, обади се.

И той се отдалечи надолу по пътя с широки крачки. Случилото се преди малко я разтърси силно и в момента тя не искаше да я занимават мисли за него. Вярваше, че е успяла завинаги да го изхвърли от живота си, но очевидно това не важеше за низките инстинкти на плътта.

Можеше и щеше да се справи. Може би връзката им беше приключила твърде внезапно, преди да е намерила естествения си край. И може би остатъчни емоции бяха нещо неизбежно в ситуации като тази. Може би следващия път, когато го видеше, въобще нямаше да усети сексуално напрежение. Трябваше да помни кой е той, какво беше направил и всичко щеше отново да е нормално.

Нормално?

Кое беше нормално в този свят, в който мили хора като Чарли можеха да бъдат убити без причина?

 

 

— Мистър Килмър ми харесва — каза Франки, след като се настани в леглото си за през нощта. — Искам да кажа Джейк. Той иска да го наричам така. Мисля дори, че е страхотен. Но ти не го харесваш, нали?

— Някога го харесвах — каза тя уж така, между другото. — Защо мислиш, че е страхотен?

— Защото умее да слуша. Повечето хора всъщност не слушат какво им говорят децата. Но не и той — тя се прозина. — Мисля още, че е умен. Не говори много, но личи, че е умен. Права ли съм, мамо?

— Много умен — каза на себе си Грейс.

— И си работила с него, когато си била супер шпионин? — продължаваше да любопитства дъщеря й.

— Не съм била шпионин, още по-малко — супер. Просто такава ми беше работата — тя я целуна по челото. — Чувстваш ли се вече по-добре, бейби?

— Не знам. В хамбара отново се разплаках.

— Това е естествено. Човек мисли, че е добре, а после нещо се случва и той отново се разплаква.

— Ти също ли?

— Аз също. Но важното е, че днес направихме онова, което Чарли би искал от нас. И че ще си го спомняме всеки ден с любов. А това можем, нали?

— Разбира се — Франки погали леко майка си по затворените клепачи. — Мокри са — и изведнъж тя зарови лице в гърдите на Грейс. — И мен ме боли, когато ти изпитваш болка. Какво мога да направя?

Гърлото на Грейс се беше свило, тя прегърна дъщеря си и я притисна към себе си.

— Обичай ме. И аз ще те обичам. Обичта е най-доброто лекарство — тя я побутна, за да легне отново на възглавницата. — Хайде, заспивай.

— Всичко ще е наред, нали? — прошепна Франки. — Вече няма да ни се случи нищо лошо?

Грейс кимна.

— На теб нищо няма да ти се случи, обещавам.

— А на теб? — настоя Франки.

— И на мен — тя я загърна плътно в одеялото. — Трябва да се грижа и за себе си, за да мога да бъда полезна и за теб. Лека нощ, бейби.

— Лека нощ, мамо.

Грейс загаси нощната лампа и отметна завивките на съседното легло. Съмняваше се, че ще може да заспи, но искаше Франки да чувства утехата от присъствието на друг човек в стаята, ако се събуди през нощта. Дъщеря й беше преживяла достатъчно ужас през последните няколко дни — ужас, който щеше да й стигне за цял живот.

Франки вече спеше. Чуваше равномерното й дишане. Грейс отиде до прозореца и погледна към паркинга, два етажа по-надолу. Какво очакваше да види? Елитни полицейски части да нахлуват в малкия градец? Може би. Марвът би могъл да си позволи елитни части с парите, които плащаше на хората си. Нито един негов екип обаче не би могъл да бъде толкова добър, колкото екип на Килмър.

Ръката й стисна здраво завесата. Липсата на шок при тази мисъл показваше, че умът й продължава да обмисля вариантите. Независимо колко упорито се опитваше да не мисли за предложението му, то все се въртеше в ума й. Възможностите на Килмър да защити Франки бяха такива, че никой не можеше да се мери с него. Ако останеше сама, Грейс щеше непрекъснато да бяга, а и щеше да е милион пъти по-уязвима. Беше обмислила различни варианти, но нито един от тях нямаше да й осигури такава закрила, каквато би имала при Килмър.

Франки промърмори нещо. Дали сънуваше? И дали този сън нямаше да се превърне в кошмар? Грейс й беше обещала сигурност. Дали имаше право да откаже предложението на Килмър, щом то гарантираше най-добър шанс на Франки?

Да, по дяволите! Грейс беше интелигентна и способна и не искаше намеса от… Не. Нямаше значение какви са желанията на Грейс, важни бяха нуждите на Франки. Можеше да позволи на Килмър да защити дъщеря си. Защото тя заслужаваше всичко, което той можеше да й даде. Извади мобилния си телефон и набра номера на Килмър, написан на визитната картичка, дадена й от Робърт. И веднага щом той отговори, каза:

— Нямам избор, по дяволите! Тя трябва да бъде в безопасност.

— Бъди по-конкретна.

— Отговорът е „да“, но ще бъде по мои правила и ако не ми харесват някои от твоите подходи, ще се оттегля. Ясна ли съм?

— Да. Нека тя е готова да тръгне още в пет сутринта.

— И не искам да се втурнеш тук, сякаш ще я спасяваш от пожар, за да не я уплашиш.

— Ще я обградя с грижите, с които е свикнала. Ти обаче ще бъдеш решаващият фактор. Ти си центърът на нейния живот и ще трябва да й вдъхнеш увереност в онова, което правим.

— Ти вече успя да се вмъкнеш в сърцето й — каза Грейс саркастично. — Тя мисли, че си страхотен.

Той замълча за миг.

— Така ли е?

— Тя е дете, а и не те познава напълно.

— Да, това значително намали ефекта от нейните думи — направи пауза. — Тя е необикновена, Грейс. Свършила си наистина забележителна работа.

— Направих и продължавам да правя всичко, на което съм способна. Тя е много специална — добави с дрезгав глас: — И нищо няма да й се случи. Затова е по-добре много внимателно да планираш и изпълниш нещата — и тя рязко затвори.

Свърши се. Тя отстъпи. Върна се до леглото на Франки и сведе поглед към нея. Беше красива. В съня си тя изглеждаше много по-уязвима — като съвсем малко дете.

— Играта вече започна, бейби — прошепна тя. — Не е това, което исках, но мисля, че е най-доброто за теб. Господи, надявам се да е най-доброто за теб.