Айрис Йохансен
В неизвестност (3)

Глава 3

Франки се изскубна от Робърт и се хвърли в прегръдките на Грейс, веднага щом тя отвори вратата на колата. И по нейните бузи се стичаха сълзи.

— Не искат да ме пуснат. Кажи им, че трябва да видя Чарли.

— Не, бейби — Грейс я притисна до себе си и зарови лице в косите й. — Не можеш да видиш Чарли сега.

Всъщност никога вече нямаше да го види. Но как би могла да й каже това?

— Ти плачеш.

Франки се отдръпна от нея и я погледна право в лицето. Протегна колебливо ръка и я докосна по бузата.

— Защо?

Грейс си пое накъсано, болезнено, дъх и попита:

— Защо плачеш?

— Защото съм уплашена, а те не ми позволяват да сляза долу…

— А аз плача, защото ми позволиха да отида при Чарли… — тя взе лицето на Франки в шепите си. — И узнах, че ще трябва да ти кажа нещо ужасно.

— Ужасно! — прошепна Франки. — И става въпрос за Чарли?

— Него вече го няма, бейби — гласът й изневери и тя трябваше да направи пауза, за да овладее чувствата си. Опита отново. — Чарли вече няма да бъде с нас.

— Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Да.

Дъщеря й я гледаше, сякаш не вярваше.

— Вярно е!

— Не! — Франки зарови глава на гърдите й и дребното й телце се разтърси в ридания. — Не! Не! Не!

— Влез в колата с нея — каза Килмър и отвори вратата откъм шофьора. — Ще ви закарам до мотела и ще ви настаня.

— Може би аз трябваше да й кажа, Грейс — каза Робърт. — Но реших, че ще искаш да го сториш сама.

— Правилно.

Тя седна и взе Франки в прегръдките си. Залюля я напред и назад, като че ли така предложеното съчувствие можеше да я успокои.

— Мое задължение беше да й кажа. Шшш, бейби, знам, че не виждаш смисъла, знам, че боли. Боли… Но аз съм с теб и всичко ще се оправи. Обещавам.

— Чарли…

Ако я оставеше да се наплаче, тя щеше да се почувства по-добре. Не знаеше какво друго да направи. Господи, чувстваше се безпомощна. И тя изпитваше болка. Светът като че ли беше пълен с болка.

Болка за нея, болка за Франки. Болка и съжаление, че животът на Чарли е прекъснат така брутално.

— Съжалявам — Франки беше вдигнала поглед към нея, сълзите продължаваха да се стичат по бузите й. — Теб също те боли. Правя ли нещата по-трудни за теб?

Господи, кой би могъл да очаква, че Франки ще помисли и за някого другиго в такъв момент? Грейс поклати глава.

— Не, напротив — правиш ги по-лесни. Споделянето винаги намалява болката — притисна главата на Франки към рамото си. — Ще преживеем и това заедно. Както правим винаги.

— В „Холидей Ин“, нали? — запита Килмър, обърна колата и пое обратно по пътя.

— Да, няма значение къде ще отидем.

— Можете да останете у нас — намеси се Робърт.

Грейс поклати глава.

— Благодаря, може би по-късно — отпусна се тежко назад в седалката. — Не и тази вечер.

— Страхуваш се, че моят апартамент може би не е… — той погледна Франки. — Може би си права. Ще взема съседната стая.

— Аз ще се погрижа за нея, Блокмън — каза Килмър.

Робърт поклати глава.

— Недей въобще да оставаш близо до нея, докато не направя проверка във Вашингтон.

Килмър сви рамене и не продължи темата. Грейс обаче знаеше, че той няма да позволи на Робърт да го спре да постъпи, както желае, а просто щеше да заобиколи препятствието и да опита по друг начин. Килмър беше безмилостен и никога не се отказваше.

— Всичко е наред, Грейс — Килмър гледаше отражението й в огледалото за обратно виждане. — Няма да ти създавам проблеми.

— Сигурна съм — тя прегърна още по-здраво Франки. — В момента имам само един въпрос. Съществува ли някаква непосредствена опасност за Франки?

Той поклати глава.

— Разполагаме с няколко дни.

Тя въздъхна от облекчение. Щом Килмър казваше, че няма опасност, значи е така.

— Добре. Обаче няма да отидеш никъде, докато не говоря с теб.

Той кимна.

— Съгласен съм — погледна момичето. — След като й помогнеш да преживее това.

Да, трябваше първо да успокои Франки, а после щеше да се заеме с него.

 

 

Килмър стискаше силно кормилото, докато гледаше как Блокмън въвежда Грейс и Франки във фоайето на мотела. Господи, как му се искаше да отиде с тях! Обаче нямаше никакво значение какви са неговите желания. Възможно най-лошият ход щеше да бъде да настоява за вниманието на Грейс сега, когато тя беше подвластна на мъката и тревогата. Тя трябваше да приеме смъртта на Чарли, да се примири с нея, преди да може да понесе нови сътресения. Набра номера на Донован и попита:

— Някакви новини?

— Освен че хората на Марвът се въртят наоколо като стършели, готови да жилят? Не, няма нищо ново. Какво е положението там?

— По дяволите! Грейс и Франки са добре — направи пауза. — Момчетата на Керсов я откриха. Те вършат точно толкова работа, за колкото им е платено, затова мисля, че имам още ден или два, преди някой друг да се втурне да я преследва. Но ще дойдат. Сигурно е изтекла информация.

— Ти ми каза, че компанията е „погребала завинаги“ сведенията.

— Ако достатъчно на брой хора търсят информацията, шансовете тя да бъде купена нарастват астрономически — направи пауза. — Трябва да я измъкна оттук. Няма да е лесно.

— Мисля, че и тя ще иска да се измъкне.

— Не и с мен. Никога с мен. Аз обаче не мога да й предоставя избор, ако тя не иска да види причината.

— Грейс е умна и няма да рискува живота на малкото си момиченце.

— Но кой начин ще избере, за да я спаси? — Килмър гледаше втренчено вратата, през която беше изчезнала Грейс. — У всекиго тя вижда стаен тигър. И най-вече у мене. Дръж ме в течение.

Сложи край на разговора. Би трябвало да си вземе стая и да поспи няколко часа. Блокмън беше с тях и те бяха в безопасност. Блокмън правеше впечатление на способен, действен, а и очевидно беше загрижен за Грейс и Франки.

Щеше да остане на мястото си и да наблюдава. Беше придобил навика да вярва само на собствените си хора, а Блокмън беше човек на компанията. Можеше да включи и Кам Дилън, единствения от своите хора, който беше довел в града. Плановете му бяха да го изпрати във фермата, за да държи под око нещата там. Компанията вероятно щеше веднага да изпрати „чистачи“, които да приведат всичко в нормален ред, но ако не, Дилън щеше да се погрижи за това.

Не, той самият щеше да остане тук, за да е сигурен, че Грейс и Франки са в безопасност. Мрачно си помисли, че вероятно е време да излезе на сцената.

 

 

Грейс внимателно притвори вратата, която съединяваше стаите, така че да чуе Франки, ако тя се размърда в съня си.

— Спи ли? — запита Робърт.

Грейс уморено кимна.

— Мисля, че заспа така бързо, защото не може да понесе мисълта да остане будна. Видях те, че накуцваш. Добре ли е кракът ти?

Той кимна.

— Изкълчих го, докато се опитвах да измъкна Чарли от камиона.

Тя трепна.

— И какво направи по въпроса? Обади ли се на шерифа?

— Не, повиках няколко от хората си от Бирмингам, за да се погрижат за него, както и за труповете, които двамата с Килмър сте оставали във фермата. Мястото вероятно вече е разчистено. Във Вашингтон мислят, че така е най-добре.

— Пет пари не давам какво ще стане с труповете на онези копелета. Вероятно един от тях е убил Чарли. Но останките на Чарли са ми скъпи. Защо включват и Чарли в „разчистването“? Защото не искат никой да знае, че е бил убит? — сви ръце в юмруци. — Чарли няма как просто да изчезне. Прекарал е целия си живот тук, в тази общност. Има приятели. И сигурно е искал да се сбогува с тях.

— Да, бъди спокойна, той няма просто да изчезне. Ще бъде записан като удавник, а ЦРУ ще осигури надеждни свидетели, които ще потвърдят, че са видели тялото — без раната от куршума. А после ние ще действаме бързо, за да изпълним завещанието на Чарли. Той искаше да бъде кремиран и прахът му да бъде разпръснат по хълмовете в района на неговата собственост. Ще направим онова, което искаше той, после ще отслужим литургия.

— Колко удобно за ЦРУ! Откъде знаеш, че е искал да бъде кремиран?

— За Бога, Грейс! Харесвах стареца. Не бих те излъгал.

— Откъде знаеш какво пише в завещанието му? — запита тя отново.

— Защото бях свидетел, когато преди три години той го промени — отговори рязко, с дрезгав глас, Робърт. — Той ми имаше доверие, за разлика от теб. Искаш ли да се обадиш на адвоката му?

Робърт очевидно беше наранен и за първи път тя си спомни, че Чарли беше приятел и на Робърт. Поклати глава.

— Не, съжалявам. Но ти работиш за компанията, а те са известни с това, че подреждат всичко така, както е удобно за тях.

— Не и този път. Както и да е, той ме помоли да се погрижа за изпълнението на завещанието му и да улесня нещата за теб и Франки.

— Не можеш да го направиш — сълзите отново бликнаха в очите й. — Те го убиха, Робърт. А той въобще не беше замесен в това. Той просто се случи там и те го убиха. Човек не трябва да умира поради такава причина.

— Така е — той направи пауза. — Какво ще правиш сега, Грейс?

— Не знам. Прекалено скоро е. Винаги правя планове, разигравам различни сценарии, но никога не съм планирала това, което се случи с Чарли. Или може би просто съм го блокирала, защото не съм могла да понеса мисълта, че може да съм отговорна за нечия смърт.

— Не си отговорна.

— По дяволите, знаеш, че е така!

— Защото фермата, в която работеше, беше негова? Ти не можеш да живееш във вакуум. В живота ти има и други хора. Все се докосваш до някого. А в този случай, Чарли беше доста голяма част от твоя живот — по-голяма, отколкото ти би искала. Тези последни години вероятно бяха най-хубавите от живота му.

Тя поклати глава.

— Грейс, знам какво говоря — направи пауза. — Той остави фермата на Франки, а теб посочи като попечител.

Тя замръзна.

— Какво?

— Той обичаше това малко момиченце. Обичаше и теб. Нямаше семейство, близки роднини. Мислеше за теб като за своето семейство.

— О, по дяволите! — сълзите, напълнили очите й, започнаха да се стичат по бузите й. — Ти също го обичаше, Робърт. Какво, за Бога, ще правим без него?

— Онова, което винаги казваш на Франки след падане. Стани от земята и се качи отново на коня — той се усмихна леко. — А когато се съвземеш, ще ме намразиш за това, че съм ти казал нещо, което и бездруго знаеш.

Тя поклати глава.

— В момента в главата ми е истинска каша. Благодарна съм за всяка помощ, която получавам.

— Мога ли да направя нещо друго за теб?

Тя се опита да помисли.

— Искам утре сутринта да ме чака взета под наем кола. Моята остана във фермата.

— Ще те закарам, където и да пожелаеш да отидеш.

— Просто ми осигури кола — тя се усмихна невесело. — Не се тревожи. Няма да избягам веднага. Килмър каза, че имам малко време.

— Добре — той не проговори цяла минута. — Защото, когато се обадих във Вашингтон, Лес Норт ми каза, че ще доведе тук шефа си, Бил Крейн, да разговаря с теб — хвърли поглед към часовника на китката си. — Сега е 03:40 след полунощ. Ще бъде тук утре най-късно до обяд.

— Не искам да говоря с никого.

— Не можеш да му кажеш това. Аз нямам думата, положението ми е твърде ниско.

— Нека разговаря с Килмър.

— Сигурен съм, че нямат търпение и по отношение на това. Норт буквално наостри уши, когато споменах името на Килмър. Ще си направиш ли труда да ми кажеш как той е замесен във всичко това? Наистина се уморих да играя ролята на бодигард, без да знам кого защитавам и срещу кого. Имам нужда да узная поне основното.

Тя разтри слепоочията си.

— Не сега.

— Но не се ли чувстваш заплашена от Килмър?

Да, чувстваше се заплашена. От мига, в който го беше видяла отново, всеки неин инстинкт се беше събудил.

— Не, не се страхувам от него.

Това не беше точно отговор на въпроса, зададен от Робърт, но беше единственото, което би си позволила да признае.

— Къде е той?

Робърт сви рамене.

— Предполагам, че е заминал, след като ни е оставил тук — направи пауза. — Когато казах на Норт, че Килмър е елиминирал онези три копелета във фермата, той отговори, че не е изненадан. Наистина ли Килмър е толкова добър, Грейс?

— Да — тя се обърна и тихо отвори вратата между двете стаи. — Той е много, много добър. Лека нощ, Робърт.

Миг по-късно Грейс гледаше втренчено надолу към Франки. Тя все още спеше, слава Богу. Лицето й беше подпухнало от плача, къдриците й бяха разрошена коприна върху възглавницата. Беше прекалено изтощена и измъчена, за да зададе каквито и да било въпроси, когато Грейс я слагаше да си легне, но те щяха да излязат от устата й веднага, щом се събудеше. И Грейс трябваше да е готова за тях.

Седна на стола до леглото. Не беше готова. Но и никога нямаше да е готова. Трябваше да реши кои факти да й каже и какво да остави за друг път, когато Франки ще е по-способна да ги приеме.

Нощта щеше да бъде дълга.

— Ще трябва да наемем кола оттук. Вече наредих да се погрижат за това — каза Лес Норт на Крейн, докато прекосяваха терминала на летището в Бирмингам. — В Таланвил няма летище. Той е просто малък южен град, точка на картата. Затова и изпратихме Грейс Арчър там преди осем години.

— Е, очевидно някой е открил тази точка — каза Крейн мрачно. — Защо не бях информиран за тази ситуация?

— След като Конгресът завърза ръцете му, твоят предшественик, Джим Фостър, се надяваше нещата просто да затихнат. Марвът държеше в джоба си някои от сенаторите и манипулира няколко лобиста, за да убеди повече членове на парламента да се стоварят отгоре ни като тонове тежки тухли — каза Норт, когато излязоха от терминала и тръгнаха към паркинга. — Фостър не беше инициативен — добави с неутрално изражение. — Сигурен съм, че ти никога нямаше да позволиш да стане така.

— Дяволски си прав. Щях да настоявам, да вървя напред, всичко щеше да бъде открито. Обожават да обвиняват агенцията за собствените си гафове. Само така могат да запазят задниците си от ритниците на онези политици — той зае седалката до шофьора на посочения от Норт „Буик“. — Аз твърдо вярвам в законите на Мърфи. Определено е какво ще се случи при останала неразрешена ситуация — отвори дипломатическото си куфарче и извади досието, приготвено му от неговия помощник. — Трябвало е да принудите Арчър да продължи да работи за нас. Въобще не е трябвало да й предоставяте възможност да избере да се оттегли.

— Лесно е да се каже. И как, според теб, трябваше да го направим?

— Да я заплашите, че ще й отнемете защитата.

— И да изгубим всякаква надежда да получим помощта й. Тя вече беше загубила много и чувството й за горчивина беше силно.

— Учудващо е как горчивината може да се стопи, когато е застрашен животът ти.

„Какъв кучи син!“, помисли си Норт.

— Трябва ли да ти напомня, че е работила за нас, Крейн?

— Според досието й, дори това е съмнително. Баща й е бил двоен агент, а тя е работила рамо до рамо с него — той преглеждаше досието. — Родена в Лос Анжелис, Калифорния, дете на Джийн Данкъл и Мартин Стилър. Майката умира, когато тя е тригодишна, баща й отива в Европа, като взема детето със себе си. Участва последователно в няколко криминални групировки и наистина здраво изцапва ръцете си. Прекосява Европа и Африка, пренася оръжие и каквито други боклуци намери за добре — поклати глава. — Взема детето навсякъде, където отиде, затова е чудно, че въобще е оживяла и пораснала. По някое време били в Руанда и тя била простреляна от бунтовниците, след което била оставена да умре. Служителката на „Червения кръст“, която я намерила, се опитала да я отнеме от баща й, но Грейс отказала и избягала веднага, щом й се удала възможност.

Норт кимна.

— Мартин Стилър бил голям чаровник, очевидно е обичал много дъщеря си и е бил изключително добър с нея — той добави саркастично: — Но не достатъчно, за да се откаже от нея и да я изпрати да живее при дядо си по майчина линия в Мелбърн, Австралия. Тя прекарвала лятото с него в неговата ферма, но всяка есен Стилър бил там, за да я вземе отново и да я заведе Господ знае къде.

— И как е привлякъл нашето внимание?

— Дошъл е при нас с информация за Хюсеин. Информацията се оказа точна и ние го използвахме през следващите няколко години. Подозирахме, че играе двойна игра, но не можехме да го докажем. Затова просто внимавахме каква информация му предоставяме.

— А жената?

— Тя беше дете по онова време. Агент Рейдър беше връзката ни с Мартин Стилър и казваше, че дъщерята е наистина много мило дете. Тя учеше в кореспондентска фирма и се оказа достатъчно умна, за да бъде приета в „Сорбоната“.

Крейн все още изучаваше досието.

— Тя няма криминално минало. Приехме да я обучаваме за агент, когато беше на двайсет и три — той вдигна поглед. — Защо въобще е била наета с такъв произход?

— На основание на така наречения „специалния случай“. Говореше свободно осем езика, беше изключително умна, психически много устойчива, патриотизмът й беше съвсем искрен. Освен това, притежаваше качество, от което много се нуждаехме тогава. Беше удивително добра с конете, вероятно заради годините, прекарани във фермата на дядо й. Трябваше ни за определена работа, а мислехме, че ще можем да се отървем от нея по-късно, ако нещата не се получат — направи пауза. — Но тя се оказа полезна. Оценките й на предварителната подготовка бяха едни от възможно най-високите. Тя обаче трябваше да узрее бързо за онази задача. Затова я изпратихме при Килмър.

— Помощникът ми не можа да намери досието на този Килмър — той смръщи вежди. — Но успях да намеря един от старите служители в офиса, който беше чувал за него. Изказа се доста неясно.

Стар? Господи, Норт беше на петдесет и имаше само няколко сиви косъма. Но вероятно беше стар за Крейн, който беше навлязъл в трийсетте и беше строен и загорял като професионален тенисист. Опита се да сдържи раздразнението си, за да не проличи в гласа му.

— Килмър беше много ценна придобивка за ЦРУ и всичко, с което се занимаваше, беше свръхсекретно. Някои от неговите мисии вероятно биха били под въпрос за администрацията и Фостър реши, че ако няма досие и записки, няма да има и изтичане на информацията. Хората, които трябваше, знаеха кой е той и как могат да се свържат с него.

— Това е абсурдно. Фостър трябва да е бил идиот. Нищо чудно, че в агенцията е царял такъв хаос. Да се процедира по този начин… Това наистина ще доведе до масови обърквания.

— О, вярвам, че успявахме да сведем объркването до минимум — добави: — А и Килмър не намери смъртта си във водата, както се казва.

— Кой е този Килмър? Агентът, който беше чувал за него, го представяше като истинска легенда.

— Легенда? — повтори Норт докато извеждаше колата от паркинга. — Да, предполагам, че и това описание е добро, колкото и всяко друго.

— Легендите са нещо като вълшебни приказки. Искам друго.

Той сви рамене.

— Ще ти кажа, каквото знам. Роден е в Мюнхен, Германия. Баща му е бил полковник в американската армия, майка му — преводачка. Родителите му се развели, когато бил на десет, и за настойник бил определен баща му. Той вярвал в управлението на желязната ръка и отгледал Килмър според това правило. Записал се в „Уест Пойнт“ и се справял добре, но напуснал в третата си година. Бил брилянтен стратег и учителите му съжалявали за него. Известно време обикалял по света и независимо къде бил, все попадал в някаква бунтовническа група. Накрая сформирал своя военна група и назначавал самия себе си за изпълнение на специалните задачи. Заслужил си определена репутация. Години след като сформирал собствения си екип, ние започнахме да го наемаме за особено трудни мисии и открихме, че е незаменим.

— До работата с Марвът.

Норт кимна.

— Да.

 

 

— Събуди се, бейби! — Грейс разтърси нежно Франки. — Време е за ставане.

— Още е много рано — отговори сънено Франки. — Още само десет минути, мамо. Ще свърша моите… — тя отвори очи. — Чарли! — сълзите й бликнаха. — Чарли…

Грейс кимна.

— Вярно е. И нито една от нас не може да направи каквото и да било, за да го промени — тя изтри собствените си сълзи. — Иска ми се да можехме. Но трябва да продължим да живеем, Франки — отметна завивките. — Отиди да измиеш лицето и зъбите си. Има чисти дрехи за теб в раницата. Да, трябва да вървим.

Франки я погледна, очевидно объркана.

— Къде ще отидем?

— Ще се върнем във фермата. Вече е почти десет часа. Трябва да нахраним и напоим добитъка. Чарли не би искал те да страдат, нали?

Франки поклати глава със съжаление.

— Забравих за тях.

— Чарли не би забравил. Трябва да постъпваме така, както би желал той — тя целуна леко Франки по носа. — Знам, че искаш да ми зададеш ред въпроси, да говориш. Да, ще разговаряме, но първо трябва да се заемем със задълженията си.

Франки кимна.

— Трябва да се погрижа за Дарлинг — тръгна към банята, движенията й бяха уверени. — Няма да се бавя, мамо.

— Знам. Ще хапнем по кифла долу в барчето и ще тръгнем към фермата.

Вратата се затръшна след Франки и Грейс си пое облекчено дъх. Дотук всичко беше минало добре. Ако осигуряваше на Франки непрекъсната заетост, това нямаше да намали болката й, но щеше да й помогне да не си спомня всеки мъчителен момент. Същото лекарство би предписала на себе си. Да, но нямаше и съмнение, че тя щеше да е много заета. Беше отново попаднала в ужаса, от който мислеше, че е избягала преди девет години. Да, беше избягала, но всъщност не мислеше, че с него е свършено. Защо иначе би се приготвила, опаковала раница, опознала гората? Знаеше, че не е приключено.

— Различно е — погледът на Франки беше прикован в конюшнята. — Непрекъснато очаквам да видя Чарли да излиза от хамбара и да ме укорява шеговито, че съм се успала.

— Аз също — Грейс слезе от колата. — Само че той вече няма да го прави, бейби. И трябва да свикваме с това. Защо не се заемеш със задълженията си? Аз трябва да свърша някои неща вътре в къщата.

Погледът на Франки се премести към лицето й.

— Какви неща? Имат ли нещо общо с Чарли?

— Отчасти. Трябва да събера важните документи и да ги изпратя на адвоката му.

— И какво друго?

— Трябва да опаковам дрехите ни.

Франки мълча един миг.

— Точно така, няма да можем повече да живеем тук. Това място принадлежеше на Чарли. И на мен ще ми липсва.

— Ще се върнем. Чарли би искал да се върнем.

Франки клатеше глава недоверчиво.

— Чуй ме, Франки. Нещата ще се променят за известно време, но ти обещавам, че ще продължаваш да имаш фермата и животните. Вярваш ли ми?

Франки кимна.

— Ти никога не ме лъжеш — тръгна към конюшнята. — Трябва да видя Дарлинг. Той е умен, но може би също не разбира.

Също. Франки не разбираше, но се доверяваше на Грейс. И Грейс не можеше да я разочарова.

— Ще дойда след час и ще започнем да упражняваме конете.

Франки вдигна ръка, за да покаже, че е разбрала, и влезе в конюшнята. Грейс стана след нея секунда преди тя да се обърне и да започне да изкачва входните стъпала. Беше и обещала да бъде там след час, но времето едва щеше да й стигне. А не искаше Франки да остава сама повече от необходимото.

— Грейс.

Тя замръзна на място, обърна се и видя Килмър, който вървеше по пътя към къщата.

— Не искам да идваш тук.

— Но ти имаш нужда от мен.

— Не, по дяволите!

— Тогава, Франки има нужда от мен — той стигна до верандата. — Можеш да бъдеш толкова независима, колкото искаш, но не можеш да поставяш Франки в опасност.

— Не ми казвай как да се грижа за дъщеря си.

Тя стисна ръце в юмруци и ги отпусна край тялото си. Исусе, той беше останал съвсем същият! Не само на външен вид, но и по характер. Сигурно вече беше към края на трийсетте, но годините не му се бяха отразили. Висок, строен и мускулест. Всъщност видът му можеше лесно да заблуди, защото Грейс знаеше колко сила и издръжливост крие слабото му тяло. Но лицето му беше онова, което я беше привлякло преди толкова много години. Чертите му всъщност не бяха особено привлекателни. Тъмните му очи, скулите му високи, устните му — тънки, винаги здраво стиснати. Онова, което тя винаги намираше за очарователно. Това беше изражението му. Или по-скоро — липсата на такова. У него се забелязваше спокойствие, предпазливост и бдителност, сдържаност. И всичко това беше огромно предизвикателство от мига, в който го беше видяла.

— Не мога да споря — усмихна се той. — Не и когато си свършила такава отлична работа. Тя е просто прекрасна, Грейс.

— Да, така е.

— Аз просто предлагам да се възползваш от помощта ми, за да я извадим от това затруднение. Все пак имаш право да предявяваш известни искания към мен.

— Тя не е в затруднение, от което да не мога да я извадя. И нямам намерение да предявявам каквито и да било претенции. Не искам да се намесваш в живота й.

— Тогава, ще се наложи да настоявам — говореше тихо, но в гласа му се долавяше стоманена нотка. — Оставих те сама възможно най-дълго, защото така беше най-безопасно и за двете ви. Обаче ситуацията се промени. И трябва да се намеся.

— Настоявай, колкото искаш. Но нямаш право да…

— Аз съм бащата на Франки. А това ми дава много права.

Думите я зашлевиха като плесница през лицето.

— Не знаеш със сигурност. А аз ще се закълна във всеки съд по света, че това не е вярно.

— ДНК, Грейс. Магията на ДНК — той я изгледа с присвити очи. — И моментът е съвсем подходящ. Не предполагам, че си имала време да си намериш друг любовник и да заченеш в краткото време от нашата раздяла до нейното раждане.

— Няма да ми я отнемеш.

— Нямам такова намерение — последва кратка пауза. — Виж, обещах, че няма да се опитвам да ти я отнема. Дори няма да й кажа, че съм баща й. Просто искам да съм сигурен, че и двете сте в безопасност.

— Върви по дяволите! — тя се завъртя на пети и отвори входната врата. — Нямаме нужда от теб. Имаме Робърт и ЦРУ, които ще ни защитават.

— Те ще те защитават дотогава, докато имат полза от теб. А ти скоро ще се окажеш затруднение за тях.

— Защо?

— Защото аз развалих сделката си с тях — направи нетърпелив жест той. — Виж, важното е, че Марвът е пуснал кучетата си на свобода. Заложил е пет милиона долара за главата ти. И три милиона за тази на Франки.

— Какво?! — прошепна тя.

— Жива или мъртва — за Франки. Теб предпочита жива, защото можеш да се окажеш ценна. Но за Франки не дава пет пари.

Тя изправи рязко глава, като че ли не вярваше на ушите си, и го погледна втренчено:

— Не е вярно.

— Знаеш, че те търси още след нападението. Когато аз отново излязох на сцената и се превърнах в заплаха, той реши да забави малко темпото. Но разпространи новината за наградата преди месец и всички ловци на глави в Европа и Съединените щати се опитват да те намерят. Керсов сигурно е платил на някого в ЦРУ и така е ударил джакпота. Донован е получил информация от една от връзките си, че Керсов е извадил късмет и е на път към теб — сви устни. — И аз реших, че е време да се появя в Таланвил.

— Три милиона долара за Франки — ужасът май щеше да я завладее изцяло. — За малко момиченце…

— Знаеш, че това няма никакво значение за Марвът. Не си била далеч от действието чак толкова дълго.

— Достатъчно дълго — сви рамене тя. — Защо?

— Откраднах нещо, което беше много ценно за него. Той знаеше, че това е само началото, и поиска да ме накаже. Познаваш Марвът. Той вярва в чистотата на действията. Дори мафията няма нищо срещу него.

— Франки…

— Знам, че боли. Не знаех, че ви е намерил — каза той с дрезгав глас, почти грубо. — Предполагаше се, че компанията ви защитава успешно. Но явно са прецакали нещата.

— Вината, за което не е твоя — каза тя саркастично.

— Не съм казал това. Просто ти изброявам причините, поради които мисля, че имаш нужда от помощта ми. Сгрешил съм в началото и се налага сега да се поправя.

— Кажи го на Чарли. Поправи това, Килмър!

— Не мога — нова пауза. — Но мога да запазя живота и на двете ви, ако ми позволиш — той срещна и задържа погледа й. — Знаеш, че съм най-добрата ти възможност, Грейс. Ти може и да вярваш, че съм кучи син, но никой не е по-добър от мен в работата ми.

Тя поклати глава и отвори вратата.

— Да не се уплашиш, ако вътре налетиш на Дилън — каза Килмър.

Тя замръзна.

— Дилън?

— Никога не си срещала Кам Дилън, но той също е много добър. Накарах го да остави снимка на „Двойката“ в камиона на Блокмън, докато аз бързах насам.

— Защо? Колко мелодраматично! Нямаше ли да е по-просто Дилън да поговори с него?

— Не, нямаше време, знаех, че Блокмън няма да се свърже с Норт. Заповедите от шефовете идват по-скоро бързо, отколкото бавно, без много обяснения. Както и да е, Дилън наблюдава това място от снощи и когато те видях да потегляш в тази посока, му казах да започне да приготвя багажа ти.

— Какво?

— Нямаш много време и не би искала да лишаваш Франки от внимание. Казах му да опакова твоите вещи и тези на Франки! Трябва само да вземеш документите на Чарли и онези спомени, които желаеш. Дилън не би могъл да знае кое има стойност за теб. Вече сигурно е привършил. Ако искаш да направи нещо друго за теб, просто му кажи — последва пауза. — Той се подчинява само на заповеди, Грейс. Не прави нещата трудни за него — извърна се. — Обадих се на съседа ти, Ръсти Бейкър, тази сутрин и го помолих да изпрати двама от своите хора да се грижат за конете ти и да чистят конюшнята. Ще започнат работа от утре.

Тя отвори уста да каже нещо, но той вече се отдалечаваше. Хвърли поглед през рамо.

— Признай, така би постъпила и ти. Това би помогнало и на Франки, би намалило тъгата й, че си тръгва оттук.

Да, така би постъпила и Грейс и дори бе започнала да обмисля възможностите, когато беше разбрала, че не могат да останат тук. Той просто я беше изпреварил.

— Може би.

Той се усмихна леко.

— Знаеш го. Ще дойда да поговорим по-късно. Мисли кое е най-доброто за Франки. Три милиона долара са много пари, а по света има много копелета, на които парите все не достигат. Имаш нужда от мен, Грейс — и той тръгна към заграденото място.

Тя влезе в къщата с мисълта, че няма нужда от него. Не го искаше в живота си. В миналото не й беше донесъл нищо, освен беди и проблеми, а ето че сега й причиняваше друга трагедия. От ЦРУ щяха да открият местонахождението й и да я защитят. Бяха й длъжници и не биха оставили Марвът да я убие.

Три милиона долара.

Но ако имаше изтичане на информация от Лангли, станала причина копелетата да стигнат до фермата, кой би могъл да каже, че това няма да се случи отново? Ако Норт знаеше, че има изтичане, той щеше да го спре. А тя трябваше…

— Ти ли си мис Арчър? — към нея се приближаваше висок русокос мъж. — Аз съм Кам Дилън. Радвам се да се запозная с теб. Приготвих доста голям багаж за теб и дъщеря ти. Куфарите са в твоята стая — той се усмихна. — Не знаех обаче дали да сложа плюшеното мече на дъщеря ти или колекцията „Междузвездни войни“. Или и двете. Любимите играчки на децата се променят с годините. Не виждам сина си много често и винаги изоставам, когато става въпрос за това.

— Имаш син?

Той кимна.

— Но съм разведен. Жена ми получи настойничеството над Боби — огледа всекидневната. — Това място е доста приятно. Уютно. Създава усещане за дом. И се обзалагам, че дъщеря ти обича да се върти край конете.

— Да, така е — тя започна да изкачва стъпалата. — Аз ще привърша с приготвянето на багажа. Тя много обича плюшеното си мече, но няма нужда да го вземаме. Докато има пианото и книгите си, ще се чувства прекрасно.

— Мога да го събера в багажа. А малкото подобие на пиано вече е в един от куфарите. Има ли нещо друго, което бих могъл да донеса от някоя от другите стаи?

— Не, това е моя работа. Килмър не трябваше да те ангажира.

— Радвам се, че можах да помогна — усмивката му се стопи. — Видях снимката на стареца, поставена върху пианото. Съжалявам, че не стигнахме тук навреме. Килмър буквално полудя от гняв. Старецът наистина изглежда много мил човек.

— Беше много повече от мил — трябваше да успокои гласа си. — Сега, ако нямаш нищо против, имам работа. И трябва бързо да се върна при дъщеря си.

— Разбира се. Ще бъда на верандата, ако имаш нужда от мен. Просто ме извикай.

— Няма нужда да останеш по-дълго.

— Има, мадам. Подчинявам се на заповедите на Килмър — той тръгна към вратата. — А това означава, че ще остана.

Тя изкриви устни.

— Изглежда, дисциплината е на същото ниво, както когато аз работех за него.

Той направи гримаса.

— Да, той държи хората си изкъсо. Но си заслужава. Чувството, че си най-добрият, е приятно — тръгна към входната врата. — Ще занеса багажа ти до колата, когато приключиш.

„Чувството, че си най-добрият, е приятно.“

И тя се чувстваше така, когато работеше за Килмър. Той беше твърд, усърден, винаги стремящ се към съвършенство, успяваше да извлече всеки, дори най-малкия, талант на хората, с които работеше. Хората от екипа заблестяваха като диаманти, когато приключеше с обучението им. Човек винаги можеше да разчита на колегата си, независимо от пола му. А всичките те винаги можеха да разчитат на Килмър да ги преведе през каквато и да било ситуация. Никога не ги беше разочаровал.

С изключение на последната мисия в Ел Тарик.

„Не мисли за това.“ Беше получила уроците си от онази вечер и бе продължила да живее. Не й беше лесно. Години след това имаше моменти, изпълнени с гняв и желание да убие онзи кучи син Марвът. Но беше принудена да остави всичко това зад гърба си, когато откри, че е бременна. Не можеше да рискува нероденото си дете, а стана още по-трудно след появяването на Франки на бял свят. Надяваше се, че с времето ще успее да забрави и ще заживее нормален живот. Това не се случи. Ето че Килмър отново беше тук, а с него — и миналото.

А онова, което щеше да последва, сигурно щеше да е самият ад.