Айрис Йохансен
В неизвестност (2)

Глава 2

Камионът на Чарли се качи на стария дървен мост, за да прекоси реката, и хлабавите греди затракаха и се залюляха под гумите му. Отдавна се канеше да ги затегне, да поправи моста… Беше си почти у дома. Чарли усили звука на радиото, защото излъчваха песен на Реба Макинтайър. Винаги я беше харесвал. Хубава дама. Хубав глас. Кънтри музиката може и да не беше толкова дълбока и сложна, колкото нещата, които композираше Франки, но с нея той се чувстваше удобно. Нямаше причина да не харесва и двата вида музика.

Дъждът се стичаше на потоци по предното стъкло и той включи чистачките на пълна скорост. Дъждът не му създаваше толкова затруднения, колкото пиенето. Старостта не беше нещо приятно и лесно поносимо. Две питиета бяха достатъчни да му замаят главата. А някога можеше да пие, докато всичките му приятели паднат под масата, и главата му пак да е достатъчно бистра, за да…

Звънна мобилният му телефон и му беше необходима цяла минута, за да го извади от джоба си. Робърт. Поклати глава и се усмихна, докато натискаше копчето за приемане на разговора.

— Добре съм. Почти съм пристигнал у дома и ще съм ти много благодарен, ако не се отнасяш с мен като с малко дете… Имаше нещо на пътя точно пред него. Светлина!

Грейс още не спеше, когато звънна мобилният й телефон. Чарли? Не беше чула камиона му, а и той понякога оставаше при Робърт, ако беше прекалил с пиенето.

— Мамо? — прошепна сънено Франки.

— Шшш, тихо, бейби. Всичко е наред — протегна ръка над дъщеря си и вдигна слушалката на телефона. — Чарли?

— Изчезвай оттам, Грейс.

Беше Робърт. Тя седна с изправен гръб.

— Какво има?

— Не знам. И нямам време за обяснения. Норт ми каза да дойда там и съм на път. Но е възможно и да закъснея. Изчезвай оттам.

— Робърт, какво точно става? — запита тя с тревога.

Той не отговори веднага.

— Говорих с Чарли, преди няколко минути пътуваше към фермата. Но го изгубих. Мисля, че се е случило нещо.

— Какво? Значи трябва да го намеря…

— Аз ще го намеря. А вие двете с Франки просто изчезвайте оттам.

— Какво има, мамо? — Франки също седна в леглото. — Чарли добре ли е?

О, Господи, надяваше се да е така, но трябваше да вярва на Робърт. Трябваше и да се грижи за Франки.

— Добре, ти го намери, Робърт. А ако плашиш мен и Франки без никаква причина, ще те удуша.

— Надявам се да няма причина. Ще поддържаме връзка — и Робърт затвори.

— Какво се е случило с Чарли? — прошепна Франки.

— Не знам, бейби — тя отметна завивките. — Отиди в стаята си и донеси маратонките си. Не пали лампата и не си прави труд да се обличаш. Ще вземем по един дъждобран от стаичката долу.

— Но защо…

— Не задавай въпроси, Франки. Нямаме време. Просто ми имай доверие и прави това, което кажа. Окей?

Франки се поколеба.

— Окей — скочи от леглото и изтича вън от стаята. — Ще побързам.

Господ да я благослови! Повечето деца, ако бъдат изтръгнати от сън посред нощ, ще бъдат прекалено уплашени, за да направят каквото и да било. Грейс отиде до гардероба и взе раницата си от най-горната лавица. Беше приготвена, заедно с багажа в нея, още преди осем години, но тя периодично осъвременяваше, така да се каже, съдържанието й. Надяваше се дрехите, които беше приготвила за Франки, да са й все още по мярка… Тъкмо се канеше да отвори заключената кутия, която беше поставила в раницата, когато Франки се втурна обратно в стаята.

— Добре, наистина беше много бърза. Отиди до прозореца и виж дали все още вали така силно.

Докато Франки прекосяваше стаята, Грейс извади пистолета и камата. Бързо ги напъха, както и документите, поставени там преди осем години, в предния джоб на раницата, където щеше да й бъде по-лесно да ги достигне.

— Дъждът като че ли е понамалял малко. Но е толкова тъмно, че ми е трудно да видя… О, някой с фенерче в ръка прекосява двора. Мислиш ли, че е Чарли?

Не беше Чарли. Той познаваше всеки сантиметър от фермата и не би имал нужда от електрическо фенерче.

— Хайде, бейби — сграбчи я за ръката и я задърпа по коридора. — Ще излезем през кухненската врата. Искам да бъдеш много тиха.

Чу шум от допиране на метал в метал откъм входната врата. Пое си рязко дъх. Тя самата беше насилила достатъчно ключалки и познаваше този звук. Беше сменила и разнебитените ключалки на Чарли след идването си тук, но те пак можеха да бъдат разбити. А ако не успееше да се справи с тях, непознатият щеше да намери друг начин.

— Бързо навън! — прошепна тя и побутна дъщеря си към кухнята.

Франки затича по коридора и отвори вратата на кухнята. Погледна назад към Грейс с широко отворени очи.

— Крадци ли са? — прошепна тя.

Грейс кимна и взе един дъждобран за Франки от куката, хвърли й го, после взе един и за себе си.

— Може и да са повече от един. Тръгни към заграденото място до конюшнята, а после към гората. Ако не дойда скоро, не ме чакай. Ще те настигна.

Франки клатеше глава.

— Не ми казвай „не“ — каза Грейс. — На какво съм те учила? Човек трябва да може да се грижи за себе си, преди да се грижи за другите. Прави каквото ти казвам.

Франки се поколеба. Исусе! Грейс чу скърцането на входната врата при отварянето й.

— Бягай!

Франки затича, прекоси двора и наближи ограденото пространство. Грейс я гледа около секунда, чакаше. Почти винаги оставяха навън и човек, който да наблюдава. Не се наложи да чака дълго. Висок мъж се появи иззад ъгъла на къщата и се затича към Франки. Тя затича след него. Никакво оръжие. Не искаше онези, които нахлуваха в къщата, да чуят и да се втурнат насам. Можеше да тича с всички сили — гръмотевиците и трополенето на дъжда щяха да заглушат стъпките й.

Настигна мъжа, когато той навлизаше в гората. Сигурно беше чул дишането й. Обърна се към нея с пистолет в ръка. Тя скочи и удари с ръба на китката си ръката, която държеше оръжието. След това камата се стрелна към гърлото му. Не остана да го гледа как пада на земята. Обърна се и погледът й започна да претърсва сенките.

— Франки?

Чу тих хленч. Франки се беше сгушила до ствола на едно дърво недалеч оттам.

— Всичко е наред, бейби. Сега той не може да те нарани — Грейс коленичи до нея. — Но трябва да напуснем фермата. Трябва да бягаме. Преследват ни.

Франки протегна ръка и докосна петното на дъждобрана на Грейс.

— Кръв. По теб има… кръв.

— Да. Той щеше да те нарани. Щеше да нарани и двете ни. Трябваше да го спра.

— Кръв…

— Франки…

Застина, защото чу вик от другата страна на заграденото пространство. Изправи се и дръпна Франки за ръката.

— Ще говорим за това по-късно. Те идват. А сега направи каквото ти казвам — бягай. Да вървим.

Тя задърпа Франки по-навътре в гората, в сенките. Само след няколко крачки Франки затича, като понякога се препъваше. Къде да се скрият? Още преди години беше огледала горите наоколо и беше планирала две възможни скривалища. Трябваше да избере едното.

Не можеше да разчита, че Франки ще тича още дълго с тази скорост. Тя беше дете, а и беше почти в шок. Грейс трябваше да намери по-близко скривалище и да изчака те да си тръгнат, а и Робърт беше на път.

Или трябваше да намери начин да скрие поне Франки. А после, след като узнаеше колко на брой са те, щеше да реши дали не би могла да се справи със ситуацията и сама. Трябваше да се добере до скривалището. Чарли имаше ловно скривалище в едно от дърветата, недалеч оттук. Не го беше използвал от години, твърдеше, че е прекалено стар, за да се катери. Е, тя можеше. А Франки беше ловка като маймунка.

— Скривалището — прошепна й тя. — Тръгни към скривалището, Франки, нали помниш къде те водеше Чарли, когато ходехте на лов? Скрий се там.

— Не и без теб.

— Идвам. Няма да те оставя сама.

Франки се обърна и я изгледа втренчено.

— Сега.

— Добре, сега.

Грейс я хвана за ръката и двете тръгнаха през храстите. Мократа зеленина ги зашлевяваше през лицата, а маратонките им затъваха все по-дълбоко в калта с всяка следваща стъпка. Ослуша се. Чуваше ли ги? Да, но не можеше да определи местонахождението им.

Светлини от джобни фенерчета. Исусе! Скривалището беше право пред тях. Тръгнаха по-бързо и скоро стигнаха до дървото.

— Нагоре! — прошепна тя и побутна Франки.

Франки беше стигнала средата, когато Грейс започна да се катери. Дъщеря й възседна клона, който скриваше скривалището. Грейс стигна при нея само след секунди и я накара да легне по корем върху равната платформа.

— Тихо. При лов като този хората не очакват да си някъде над тях. Вниманието им е фокусирано право напред.

Дъждовните капки падаха шумно по прикриващото ги платно. Тя осъзна, че звукът е различен от този, който издаваше дъждът, падащ по листата на дърветата. Това щеше да ги издаде. Тя дръпна платнището. Надяваше се да е казала истината и те наистина да не поглеждат нагоре. Това не беше обичайна практика, но кой можеше да каже колко опитен е водачът на тази група?

— Легни долу! — повтори тя.

Усещаше как Франки трепери от страх. По дяволите! Грейс притисна Франки към себе си и извади пистолета от джоба на дъждобрана си.

Мъжете си подвикваха, докато претърсваха храстите. Не се страхуваха, че тя може да ги чуе. Двете с Франки бяха плячката, преследваните. Ослуша се и долови поне три различни гласа. Ако бяха само трима, нямаше да е невъзможно да им се изплъзнат. Тя познаваше тази гора, а те — не. Не биха могли да очакват…

Обаче не можеше да изостави Франки. А в момента един от тримата беше точно под дървото, на което беше скривалището. Грейс сдържа дъха си. Дланта й покри устата на Франки. Лъчът на фенерчето беше насочен към земята, търсеше отпечатъците от стъпките им.

Тя се прицели в главата на мъжа. Той беше от другата страна на дървото, но ако направеше няколко крачки вляво, щеше да види мястото, където се бяха покатерили…

Земята беше разтърсена от експлозия.

— Какво, по дяволите?!… — мъжът под дървото се обърна по посока на фермата. — Какво, дявол да го вземе, беше това?!

— Колата. Мисля, че беше колата, Керсов — друг мъж дотича до този под дървото. — Видях нещо като светкавица, а после — огън. Откъм шосето, на мястото, където оставихме колата. Може би резервоарът.

— Тази кучка! Как е излязла от гората?

— А как е убила Дженет? — запита другият. — Ти ни предупреди, че с нея няма да е лесно. А на шефа никак няма да му се хареса…

— Млъкни! — Керсов се обърна и тръгна към ограденото място. — Щом е взривила колата, не може да е далеч. Вероятно се опитва да стигне до собствения си автомобил. Ще блокираме шосето и ще я причакаме. Лок! Къде си? Виждал ли си Лок?

— Не и през последните две минути. Да го потърся ли?…

— Не, трябва да стигнем до шосето. Мърдай!

Миг след това стъпките им заглъхнаха. Франки извърна глава, за да не може дланта на Грейс да затиска устата й. Грейс прибра ръката си до тялото, но прошепна:

— Все още не сме в безопасност. Не знаем къде е третият, бейби.

Тя се ослуша внимателно. Нито звук, освен шума от падането на дъждовните капки по листата на дърветата. Когато не ги намереха във фермата, щяха да се върнат и отново да претърсят гората.

— Ще сляза долу, за да огледам. Ти ще останеш тук и ще изчакаш да дойда да те взема.

Франки започна силно, отчаяно, да клати глава.

— Да! — каза Грейс твърдо. — Не можеш нищо да направиш. Ще ми пречиш. Хайде, остани тук и бъди много, много тиха — тя вече се спускаше по дървото. — Няма да се бавя.

Чу потиснато, приглушено ридание. Франки обаче не се опита да я последва и тя изпита облекчение. Започна да напредва, изключително тихо, през храстите. Не беше лесно, тъй като клоните и листата бяха мокри, а калта залепваше по обувките. Но ако Лок, за когото говореха другите двама, я чуеше, тя също щеше да го чуе. Спря и се ослуша, после продължи напред. След две минути го видя.

Дребен мъж, проснат по гръб на земята, тялото му полускрито под един от храстите. Очите му бяха отворени, дъждът падаше върху лицето, изкривено в смъртна гримаса. Дали беше Лок? Можеше само да предполага кой е той. Но не можеше да прави предположения относно самоличността на онзи, който беше отнел живота му и взривил колата. Или може би можеше? Робърт й беше казал, че е на път, и беше обещал да й помогне. Трябваше да се възползва от предоставената от него възможност и да отведе Франки далеч от фермата.

Но къде?

„Бейкърс Хорс Фарм“ беше на пет мили оттук. Щяха да изминат една-две мили през гората, после щяха да излязат на шосето. Можеше да се крие в хамбара на фермата докато успее да се свърже с Робърт. Обърна се и затича обратно към скривалището.

Тя успя да зърне горящата кола, докато двете с Франки тичаха през гората. Нито следа от копелетата, които са били в нея.

— Мамо — дъхът на Франки излизаше на пресекулки. — Защо трябва да бягаме?

Защо животът се беше обърнал с краката нагоре? Защо беше принудена да гледа как майка й убива човек? Защо ги преследваха като животни?

— Ще говорим по-късно… Сега не мога, бейби, съжалявам. Ще се опитам да ти обясня.

Стигнаха завоя на пътя, който не се виждаше от фермата. Грейс погледна и в двете посоки. Не видя никого.

— Хайде. По пътя ще вървим по-бързо. А наистина трябва да побързаме…

Изведнъж бяха осветени от фарове на автомобил. Тя извади пистолета и избута Франки встрани. После я последва, притисна я към земята, вдигна пистолета и се опита да погледне зад заслепяващата я светлина, за да се прицели добре.

Колата намали скорост, почти спря.

— Всичко е наред, Грейс.

Тя замръзна. Не виждаше шофьора, но Господ да й е на помощ, познаваше този глас. Килмър.

— Качвай се. Ще се погрижа за твоята безопасност.

Тя затвори очи. Трябваше да преодолее шока. Сякаш винаги беше знаела, че това ще се случи.

— Върви по дяволите!

Отвори очи и видя, че е коленичил до нея. Светлината на фаровете идваше откъм гърба му и тя не можеше да различи нищо, освен очертанията му. Нямаше нужда да го види обаче, защото познаваше всяка линия на тялото му, всяка черта на лицето му.

— Всичко това се случва по твоя вина, нали?

— Влез в колата. Трябва да те измъкна оттук — обърна се към Франки. — Здравей, аз съм Джейк Килмър. Тук съм, за да ви помогна, и никой няма да те нарани.

Франки се притисна плътно в Грейс. Килмър отново се обърна към нея.

— Ще я оставиш тук, в калта, или ще ми позволиш да се погрижа за нея? Не аз съм заплахата.

Не, не той беше опасността. Не той беше и непосредствената заплаха. Но Килмър беше по-опасен от…

Той се изправи.

— Аз ще вляза обратно в колата. Ще изчакам две минути и ще потегля. А ти трябва да решиш.

И щеше да го направи. Килмър винаги постъпваше според думите си. Това беше едно от нещата, които я бяха привлекли… Той вече сядаше зад волана. Две минути. Трябваше да вземе решение. Изправи се.

— Хайде, Франки. Седни на задната седалка. Той няма да ни направи нищо лошо.

— Ти го познаваш? — прошепна Франки.

— Да, познавам го — тя хвана дъщеря си за ръката и я поведе към колата. — Познавам го вече доста дълго време.

— На седалката има одеяло, Франки — каза Килмър и натисна педала на газта. — Свали дъждобрана си и се завий в него.

— Мамо? — момичето очакваше съгласието на майка си, която тъкмо сядаше до нея.

Грейс кимна.

— Прогизнала си — тя я загърна в одеялото. — Трябва да те подсушим, скъпа — след това се бърна към Килмър. — Закарай ни в града и ни остави в някой мотел.

— Ще ви закарам до града — погледна я той. — Но не съм сигурен, че ще получите стая в който и да е мотел. Изглеждате така, сякаш сте лежали в калта поне месец.

— Тогава, може би ще ни вземеш стая, преди да ни оставиш — тя вече протягаше ръка към телефона си. — Няма да имаме повече нужда от теб.

— Каниш се да се обадиш на Робърт Блокмън?

Нямаше време да се чуди откъде той познава Робърт.

— Трябва да се уверя, че той е добре. Беше във фермата и не съм сигурна…

— Не беше във фермата.

Тя го погледна.

— Откъде… — направи пауза. — Ти си вдигнал във въздуха онази кола.

— Това беше най-лесният начин да ги отклоня от теб. Не бяха кой знае колко опитни, но не можех да бъда сигурен, че няма да попаднат на теб. Елиминирах единия в гората, но нямах време да дебна другите двама, след като двете с Франки бяхте толкова наблизо. Затова ги накарах да се върнат във фермата.

— Тогава трябва да предупредя Робърт, че са още там. Той беше на път… — тя отново прекъсна изречението по средата, като видя Килмър да клати глава. — Случило ли се е нещо с Робърт?

— Не знам нищо със сигурност. Но реших проблема във фермата, преди да дойда да ви взема.

„Реших проблема.“ Беше чувала Килмър да казва тези думи толкова много пъти и преди…

— Сигурен ли си?

— Знаеш, че винаги съм сигурен — усмихна се той. — Не трябва да се тревожиш за своето куче-пазач.

— Но аз се тревожа — тя набра номера на Робърт. — Трябваше да се обади, щом не е стигнал до фермата. Канеше се да потърси Чарли.

Включи се гласовата поща на Робърт. Грейс затвори, без да остави съобщение.

— Не отговаря — обърна се към него. — Кажи ми какво става, по дяволите.

— По-късно — погледна Франки, която беше навела глава и подсушаваше косата си. — Мисля, че на нея й е достатъчно за една вечер. Не бива да я тревожим още повече.

Франки вдигна глава и изгледа Килмър.

— Това е глупаво. Как бих могла да престана да се тревожа за Чарли? А и мама също се тревожи.

Килмър премигна.

— Съжалявам, ако съм се отнесъл с теб без необходимото уважение. Очевидно не съм разбрал с кого си имам работа — направи пауза. — Аз също съм загрижен за приятеля ви Чарли. Знам, че вероятно сте уплашени и объркани, и мисля, че ще оставя майка ти да обсъди случая с теб. Трудно е да очертаеш пред някого пълната картина, ако той не знае основни неща — погледна Грейс. — Ти казвала ли си й въобще нещо?

— Не.

— И аз така реших — сега той погледна извънредно сериозно Франки. — Сигурен съм, че майка ти ще попълни този пропуск веднага, щом е възможно. А ти ще й повярваш и ще знаеш, че това е истината. Окей?

„Говори с Франки така, сякаш тя е възрастна“, помисли си Грейс. Това беше правилният начин да се общува с нея. Трябваше да признае, че Килмър притежаваше вроден усет към хората.

— Окей — отговори Франки, като кимаше бавно с глава. Тя се сви на седалката и се загърна плътно в одеялото.

Лицето й беше бледо, а ръката, която стискаше одеялото, трепереше. Беше преживяла истински кошмар тази вечер и Грейс изпитваше отчаяно желание да я прегърне, да я притисне към себе си, да я залюлее. Но не сега. Не и докато не е сигурна, че са в безопасност. Спокойствието и самообладанието на Франки бяха крехки и можеха да бъдат нарушени във всеки момент. Дори само едно докосване можеше да я разстрои.

— Умно дете — погледът на Килмър се беше спрял на отражението на Грейс в огледалото за обратно виждане. — Ще се справи.

— Откъде си толкова сигурен? Ти не знаеш нищо за нея.

Тя скръсти ръце на гърди. Странно беше, че й е студено в толкова топлата августовска нощ. Не чувстваше студ преди това, но сега, със затихването на адреналина, тя трепереше толкова силно, колкото и Франки.

— Включи отоплението.

— Включено е — отговори Килмър. — Скоро ще го почувствате. Помислих, че ще реагираш както обикновено. Просто се отпусни и позволи… По дяволите! — спирачките изскърцаха, когато спря рязко край шосето, до реката. — Остани тук — той скочи от колата и затича надолу по склона, към брега на реката. — Мисля, че видях камион там долу, във водата. Ще отида сам. Не искаш да оставиш Франки сама, нали?

Само че Франки вече беше слязла от колата. Грейс я хвана, преди да е последвала Килмър.

— Не, Франки. Ние трябва да останем тук.

— Чарли има камион — Франки се бореше, за да се отскубне. — Може да е той. Трябва да му помогнем. Във водата е.

— Килмър ще ни каже дали можем да помогнем с нещо.

Грейс се измъчваше от чувство на безсилие. Погледът й проследи този на Франки. Водите на реката стигаха до средата на кабината, дъждът пречеше да се видят повече подробности. Възможно беше и да не е камионът на Чарли. Но кой по дяволите, можеше да е в тази част на пътя? Искаше да бъде там долу. Но нямаше начин да накара и Франки да отиде с нея, ако беше камионът на Чарли. Прегърна дъщеря си през раменете.

— Ще е по-добре да останем тук. Ако Чарли е в кабината, Килмър ще го измъкне.

— Но той не познава Чарли. Ти дори не го харесаш. Усещам го — настояваше Франки.

— Но е много добър в такива ситуации. Ако аз бях в онзи камион, не бих могла и да мечтая за по-подходящ спасител от Килмър.

— Това истината ли е?

— Да. А сега да се приближим, за да видим дали има нещо, което…

Килмър се изкачваше по склона, като влачеше някого със себе си. Тя застина на мястото си, сърцето й прескочи един удар — толкова силна беше надеждата й. Чарли?

— Чарли! — Франки се затича към тях. — Толкова се страхувах! Какво…

— Спокойно, Франки — беше Робърт, не Чарли. Беше прогизнал и влачеше левия си крак. — Внимавай, брегът е кален и хлъзгав.

Тя се спря рязко.

— Робърт? Мислех, че е…

— Не — Робърт срещна погледа на Грейс. — Господи, съжалявам! Гмурнах се и успях да го измъкна от кабината, но когато го довлякох до брега, видях… — той сви безпомощно рамене. — Съжалявам, Грейс.

— Не! Не ми казвай това!

Тя вече тичаше покрай него и надолу по склона. Не и Чарли. Робърт сигурно грешеше. Не и Чарли.

Той лежеше на брега. Абсолютно неподвижен. Грейс коленичи до него. Не трябваше да се предават. Жертвите на удавяния понякога можеха да бъдат върнати към живот. Потърси пулса. Нищо. Наведе се, за да приложи дишане уста в уста.

— Няма смисъл, Грейс — Килмър стоеше до нея. — Мъртъв е.

— Млъкни. Удавниците понякога…

— Не се е удавил. Погледни по-внимателно.

Как би могла да погледне по-внимателно, когато сълзите замъгляваха очите й?!

— Но той… е бил… в реката.

— Вгледай се.

Тя избърса сълзите от бузите си с опакото на дланта. И видя дупката в слепоочието на Чарли. Болката я прониза с такава сила, че тя се преви на две.

— Не! Не е възможно! Не и Чарли. Не е честно. Той беше…

— Шшш. Тихо — Килмър коленичи до нея. — Знам — взе я в прегръдките си. — Господи, бих искал…

— Пусни ме! — тя се изтръгна от ръцете му. — Ти не знаеш нищо за него.

— Познавам болката ти. Усещам я! — той се изправи. — Но ти няма да ми повярваш точно сега — сведе поглед към нея. — Ще те оставя насаме с него за няколко минути, но ще е по-добре да се върнеш в колата. Франки също е разтревожена, не е на себе си. Оставих Блокмън при нея, но тя има нужда от теб.

Той не изчака отговора й, а тръгна нагоре по склона. Да, Франки със сигурност имаше нужда от нея. Франки обичаше Чарли. И не би могла да проумее смъртта на любим човек.

Грейс също не я разбираше. Не и на този обичан от нея човек… Протегна ръка и нежно отстрани мократа коса, залепнала по челото на Чарли. Той винаги се грижеше за косата си. Тя често се закачаше с него по повод на това, колко често я сресва… Сълзите отново изпълниха очите й. Опита се да ги спре. Франки имаше нужда от нея.

Чарли… Него вече го нямаше.