Айрис Йохансен
В неизвестност (18)

Глава 18

— Къде е проклетата пясъчна буря? — изръмжа Килмър и избърса потта от челото си. — Тя е в пустинята от часове, а ние не можем нищо да предприемем.

Адам сви рамене.

— Скоро. Бъди търпелив.

— Кажи го на Марвът. Очевидно е, че конете не се отправят в определена посока. Те просто се разхождат. Ако реши, че няма полза от Грейс, ще я убие, без да му мигне окото.

— Може би ще й даде още един ден.

— Още един ден? Каза, че бурята ще се разрази днес.

— Хасан може и да сгреши. Казах ти, че е точен до деветдесет процента.

Килмър изруга.

— Адам, това е…

— Чакай — Шейхът повдигна глава. — Усещаш ли?

— Какво?

— Вятър.

— Не усещам нищо.

— Тогава, може би греша. И аз не го усещам вече…

 

— Вървиш в кръг, Чарли — Грейс отпи глътка вода от манерката. — Видяхме това пресъхнало речно корито и преди.

През последните два часа жребецът се разхождаше близо до планината Атлас. По дяволите, може би търсеше вода.

— Жаден ли си? — слезе от гърба му и наля вода в съда, който беше взела със себе си. — Не трябва да се оплаквам. Ти вървиш, а нали това исках от теб. Жалко, че може би е за нищо. Мисля, че онзи гуру от племето на шейха не познава времето. Изглежда, ще трябва да се опитаме да убедим Марвът…

Чарли вдигна толкова рязко глава, че разля водата от съда. Зацвили и зарита със задните си крака.

— Какво, по дяволите?

Надежда също риташе, очите й диво блестяха. Бяха много уплашени. Чарли гледаше на запад. Тя също погледна натам — към хоризонта. Мрак. А само преди миг небето беше ясно.

Пясъчната буря.

Стълбът пясък се простираше, докъдето поглед стига, и се движеше бързо. Щеше да я удари след минута. И да я скрие от погледите на Марвът и хората му.

— Хайде, Килмър! — прошепна тя. — Ела да ни вземеш.

Бързо свали ризата, която беше облякла над тениската си, и шалчето, с което беше вързала косата си. Ако имаше късмет, Килмър и хората му щяха да са тук след минути, но нито тя, нито конете щяха да могат да дишат през пясъка. Разкъса ризата на две и намокри парчетата плат.

— Това няма да ви хареса — пристъпи към Чарли. — Но трябва да ми имате доверие. Мисля, че Надежда ще ми позволи да се погрижа за нея, ако види теб. Ако искаш да я спасиш, ще ме оставиш да направя каквото трябва.

Пясъкът вече щипеше лицето й, а бурята дори не ги беше връхлетяла още. Чарли изви глава встрани.

— Трябва да ме оставиш да ти помогна — в гласа й се долавяше отчаяна нотка. — Имай ми доверие.

Той отстъпи назад. Тя спря и си пое дълбоко дъх.

— Не мога да те накарам насила. Но никога не съм те лъгала. Никога не съм те наранявала. Няма да го направя и сега.

Той спря и втренчи поглед в нея. Вятърът развяваше гривата му, мускулите му бяха напрегнати. Тя направи крачка към него.

— Моля те. Ще сложа превръзка на очите и носа ти, за да можеш да дишаш. И ще останем заедно, докато дойде помощта. Окей?

Той я остави да се приближи. Тя бавно постави парчето плат на очите и носа му и го завърза.

— Ти си добро момче — каза му тя успокояващо. — Няма от какво да се страхуваш. Сега ще се погрижа за Надежда и ще я доведа при теб. Ще преметна въжето през гърбовете ви, за да не се изгубите. И ще го държа, за да не се омотаете в него. Стой спокойно, не мърдай.

Той затропа неспокойно, но не побягна. Само след секунда беше сложила превръзка над очите и носа на Надежда, след това застана между тях двамата. Не можеше да диша. Пясъкът се вихреше навсякъде около тях, усещането върху голата й кожа беше като от малки остри ножове. Завърза шала, така че да предпази лицето си, и хвана конете за гривите.

— Моля ви, не изпадайте в паника — прошепна. — Всичко ще е наред. Дръжте се на крака и не се страхувайте.

Опита се да ги обърне, така че да не бъдат с лице към силния вятър. Трябваше да се държи отчаяно за тях, за да не падне. Трябваше да им говори. Каквото и да е. Да ги предпази да не се втурнат в бурята и да си счупят крак.

Говори им. Пя им песни. Рецитира им детски стихчета.

„Килмър, къде си?“

 

 

— По дяволите, къде е тя? — Марвът стисна здраво бинокъла. — Не виждам проклетата кучка!

— Заради пясъчната буря е — каза Ханли.

— Знам! — сряза го саркастично Марвът. — Искам да знам кога ще свърши.

Ханли сви рамене.

— Час. Ден. Седмица. Доколкото знам, няма начин да се предскаже.

— По дяволите. Кажи на Каприано да я доведе.

— Ако успее да я намери. Конете ще изпаднат в паника и…

— Доведете ми я!

Ханли кимна и опита да отвори вратата на караваната. Вятърът отново я затвори.

— По дяволите! — той със сила отвори отново вратата. — Ще трябва да…

Звънна мобилният му телефон и той отговори:

— Ханли е — заслуша се. — Кучи син! Ако им позволиш да вземат детето, си мъртъв — сложи край на разговора. — Нападнали са основния ни лагер при оазиса.

— Килмър?

— И аз мисля така — каза Ханли. — Може би не знае, че Арчър не е там.

— А може би знае. Може да е при нея в пустинята сега — Марвът седна и се замисли. — Кучката се опитва да ме изиграе като последен глупак. Тръгваме веднага обратно към оазиса. Кажи на мъжете да забравят за нея и да се върнат в базата.

— Ще я изоставиш?

— Мислиш ли, че тя няма да се върне за детето? Ще съсредоточим всичките си сили, за да запазим контрол над базата. А после ще трябва само да изчакаме двамата с Килмър да дойдат за детето.

— Ще използваме детето като заложник?

— О, да! Никой няма да ме прави на глупак — запали двигателя на караваната. — Чака я изненада, като се върне в оазиса. Ще видим дали ще й хареса да завари дъщеря си без няколко пръста на ръцете.

 

 

Стрелба! Франки се сгуши по-близо до Маестро в ъгъла на навеса.

— Всичко е наред, момчето ми! — прошепна тя и го прегърна силно през врата. — Няма да позволя на никого да те нарани.

Жребчето изцвили тихо, неспокойно. Дали той идваше?

„Ще убия жребчето.“

Франки осъзна, че той ще го направи, и изпита силна мъка. После реши, че тя ще му попречи. Отново изстрели. Какво ли ставаше?

Мамо… Небето потъмняваше, видя отвън сянка на мъж. Марвът ли беше?

„Хайде, мамо. Хайде, мамо. Моля те, ела.“

 

 

Пясъчната буря набираше сила. Чарли отново зацвили и едва не събори Грейс.

— Моля те, потрай още малко — гласът й трепереше. — Обещавам, всичко…

— Пусни го! — чу тя глас много близо до себе си.

Беше Килмър. Обзе я огромно облекчение. Свали шалчето от очите си и го видя сред вихрушката пясък. Беше само сянка, изглеждаше като същество от друга планета. Носеше маска за дишане. Зад него стояха няколко мъже, но бяха прекалено далеч, за да може да ги разпознае в бурята. Които и да бяха, обаче, те силно безпокояха Чарли и Надежда.

— Кажи им да отстъпят! — извика тя. — Ти също.

Килмър им даде знак с ръка и мъжете направиха няколко крачки назад.

— Аз ще се махна от пътя ти след малко — той й подаваше маската за дишане.

— Какво стана с Франки. Отвлече ли я? — трескаво изрече Грейс.

— Донован и Блокмън получиха заповед да нападнат лагера в минутата, в която се разрази бурята. Ремаркето за конете е на около трийсет метра от дясната ти страна. Ако успееш да качиш Двойката, хората на шейха ще се погрижат да ги вземат в лагера си.

— Отстъпи! — тя пое голяма глътка кислород и подръпна леко въжето. „Ще вървите със завързани очи, Чарли. Само за малко. А след това всичко ще приключи.“

Дали щеше да тръгне с нея, или щеше да се освободи и да избяга? Чарли се изправи на задните си крака. Надежда също. По дяволите. Тя отново подръпна въжето, след това го захвърли, вплете пръсти в гривите им и ги дръпна. Чарли направи крачка напред.

„Още една, Чарли. Бавно, крачка по крачка.“

Вероятно не бяха изминали повече от няколко минути, но това бяха най-дългите трийсет метра в живота й. Качи Чарли в ремаркето, после се върна и накара Надежда да стъпи на мостчето. Бурята все така вилнееше, затова трябваше да предпази очите и устите им. Потупа ги по гърбовете.

— Ще ви измъкнем от това и ще се погрижим за вас. Обещавам, че ще бъдете в безопасност…

Слезе от ремаркето и направи знак на двамата мъже, които стояха до мостчето, да го вдигнат и да затворят вратите. Килмър я хвана здраво за ръката.

— Хайде. Трябва да стигнем до Франки.

Обзе я силен страх и кръвта й се смръзна във вените.

— Нали каза, че Донован ще я спаси — затича редом с него към караваната. — Не се ли е обадил още?

— Не, но вероятно няма връзка заради бурята. Тя се разрази първо там. В оазиса беше все още спокойно, когато разговаряхме за последен път. Пясъкът е като одеяло, което покрива над триста метра. Знаеш колко е добър Донован. Ще я измъкне.

— Нищо не знам — тя скочи в караваната. — Както и ти. Така че, престани да ме успокояваш и да вървим при нея. Виждаш ли нещо в тази буря?

— Не, но покрих двигателя и съм задал на устройството за навигация посока оазиса — запали двигателя. — Не се съмнявах, че няма да изчакаш Донован да я доведе при нас.

— А ти би ли изчакал? Глупости. Щеше да отидеш без мен.

Той кимна.

— Дяволски си права.

 

 

Донован се свърза с Килмър, когато на него му оставаха само няколко километра до оазиса.

— Владеем лагера. Трябваше да отбием атаката на Марвът и хората, които беше взел със себе си, за да наблюдават Грейс. Но в момента позицията ни е силна.

— Намерихте ли Франки?

— Не е тук. Претърсихме всички палатки, но не я намерихме.

— Не е възможно? Трябва да е там — той направи пауза. — Освен ако Марвът не я е завел някъде другаде.

— Няма ли я? — прошепна Грейс.

Килмър кимна.

— А някаква следа от Марвът? — запита той Донован.

— Не, той тръгна, след като отбихме атаката му. Разпитах обаче няколко от хората му, като приложих сила. Казаха, че момиченцето било в палатката си.

— Не изпадай в паника — Килмър се опита да успокои Грейс. — Марвът не е там. Охраната казала, че Франки е в палатката си.

— Не ми казвай да не изпадам в паника! — Гласът й трепереше от страх. — Възможно е да се е обадил и да е дал заповед да я убият. Може вече и да е заровена някъде в пясъка.

— Донован и Блокмън са влезли в лагера веднага след разразяването на бурята. Нападението е приключило за минути. Просто е нямало време да го сторят.

Може би. Мисълта за това беше непоносима и тя се опита да мисли за другата алтернатива.

— Кажи на Донован да отиде при жребчето в навеса да види дали е живо. Марвът заплаши, че ще го убие.

— Добре.

Килмър предаде съобщението на Донован. Изминаха пет мъчителни минути, преди Донован да им се обади отново.

— Жребчето го няма. Огледах навсякъде.

— Мили Боже! — възкликна Грейс. — Тя е отвела жребчето.

— Какво е станало? — не разбра Килмър.

— Франки се страхуваше, че ще убият новороденото. Изстрелите са я уплашили и тя е избягала с него.

— В тази буря? — не вярваше той.

Грейс кимна рязко.

— Тя много обича жребчето. Кажи на Донован да се опита да проследи… — прокара пръсти през косата си. — Господи, няма да са останали никакви следи! Не и в тази буря. Тя може да загине сред пясъците.

— Ще я намерим, Грейс.

— Да — не би могла да понесе някаква друга мисъл. — Тя е умно момиче. Не би излязла в бурята, ако не е подготвена, дори да е силно уплашена. Просто трябва разберем къде е.

— Веднага щом условията позволят, ще издигнем хеликоптера и ще претърсим района…

В този момент предното стъкло се пръсна на парчета и един куршум се заби в кожената седалка.

— По дяволите! Наведи се! — той натисна рязко спирачките и се претърколи навън. — Остани тук.

Друг куршум разпръсна пясъка около него. Изстрелът беше много точен. Който и да беше стрелецът, беше в защитено място, откъдето можеше да вижда ясно — каравана или някакво друго превозно средство. А и хората на Марвът не биха стреляли, ако той не е издал заповед.

— Мислиш ли, че можеш да ме победиш, Килмър? — гласът принадлежеше на Марвът. — Отстъпих само временно. Знаех, че ще дойдеш да спасиш детето. Трябваше само да изчакам. Чу ме, Арчър, все още можем да постигнем споразумение. Мислиш ли, че ти или детето сте в безопасност? Никога няма да си в безопасност. Дай ми каквото искам и детето ще живее. Ако не работиш за мен, и двете ще умрете. Заклел съм се в това над гроба на баща си. Просто въпрос на време е.

— Времето изтече! — промълви Грейс.

Тя лежеше до Килмър на земята, в ръцете си държеше карабина. Това не го изненада. Грейс не би се крила в караваната.

— Нищо не виждам, а ти?

— И аз — после, когато вятърът промени посоката си, видя луксозната каравана. — Ето я нашата цел. Не виждам той да разполага с някакви подкрепления. Ще му създам доста работа. А ти заобиколи и направи дупка в резервоара. Искам да видя как това копеле ще се изпече.

Той не изчака отговора й, а затича на зигзаг през дюните. Около него заваляха куршуми. Близо, дори прекалено близо.

 

 

Трябваше да стигне зад караваната. Грейс запълзя на длани и колене, а надолу по дюните се плъзгаше по корем. Чуваше свистенето на куршумите. „Бягай, Килмър.“ Но как би могъл да бяга в този пясък?! Тя едва пълзеше. Непрекъснато затъваше…

— Уцелих го, Ханли!

Гласът на Марвът — дрезгав, триумфален. Обзе я ужас. Беше сигурна, че говорят за Килмър. Някой от куршумите сигурно го беше уцелил. Тези думи на Марвът бяха последвани от неприлични ругатни.

— Не, още е жив. Отново стана — още един изстрел. — Как, по дяволите…? Къде е жената?

„Зад теб, копеле.“

Тя внимателно се прицели в резервоара на караваната. „Зад теб, кучи сине!“

Натисна спусъка. Караваната избухна и наоколо се посипаха метални отломъци! Парчетата се разлетяха във всички посоки.

Когато вдигна поглед, пламъците от експлозията вече бяха задушени от липсата на кислород, причинена от пясъчната буря. Нямаше съмнение обаче, че Марвът и хората му са намерили смъртта си. Никой не би могъл да преживее подобен ад.

— Хубав изстрел — Килмър куцукаше към нея. — Искаше ми се обаче малко по-бързо да заемеш позиция.

Обзе я облекчение.

— Страхувах се… Трябваше… — спря насред изречението. — Марвът е мъртъв.

— Добре. Жалко, че не се е случило малко по-рано. Например, преди трийсет или четирийсет години.

Тя затвори очи, най-после осъзнала, че е сложен край на всичките тези години на криене и страх. Край, постигнат само в няколкото секунди на експлозията.

Не, ужасът не беше приключил. Защото злото, посято от Марвът щеше да продължи. Заради него Франки се скиташе някъде из бурята. Което можеше да коства живота й.

— Франки! Трябва да я открием, докато не е станало късно.

— Да, знам — Килмър куцукаше обратно към караваната. — Ще отидем до оазиса, а там ще се организираме така, че да претърсим района.

— Чакай — тя се изравни с него. — Седни и ми позволи да превържа крака ти. Кърви ли?

— Не много — продължи да върви. — Няма време.

— Ако кърви, трябва да бъде превързан. Ще ми е необходима само минута.

— Казах ти — стигна до караваната и непохватно се опита да седне зад кормилото. — Не е важно.

— Важно е — тя го побутна към другата врата. — Ще шофирам аз — седна зад кормилото и грабна комплекта за първа помощ от задната седалка. — Престани да се правиш на светец. Не ти отива.

Сряза крачола му и го разтвори, за да открие раната. Куршумът беше преминал през плътта, кървенето беше по-силно, отколкото той признаваше.

— Би се скарал на когото и да е от екипа си, ако не обърне внимание на раната си.

— Трябва да стигнем до Франки — изкриви устни. — Изненадан съм, че искаш да изхабиш дори минутка заради мен.

— Това не е губене на време — тя направи превръзката. — Ти си важен за мен, Килмър.

Той застина.

— Така ли?

Тя се обърна и запали двигателя.

— Да — кимна Грейс.

 

 

Донован излезе от палатката да ги посрещне, когато караваната спря в оазиса.

— Франки не е тук. Изпратих Васкес и Блокмън да потърсят следи. Нищо. Дори не знаем в каква посока е тръгнала — погледна Грейс. — Съжалявам. Господи, съжалявам! Ако само беше останала тук, щяхме да я спасим.

— Страхувала се е за жребчето — Грейс изскочи от караваната. — Трябва да я намерим, Донован.

— Вече организирах група за търсене — той вдигна поглед към небето. — Дадох на Блокмън едно от навигационните устройства. Ще узнаем веднага, ако той я намери. Бурята намаля, но все още не можем да използваме хеликоптер. По дяволите, каза ли човекът от племето на Адам колко ще продължи?

— Не — Килмър също слезе от караваната. — Ако не успеем да се справим, ще се наложи да се обадя на Адам и да го помоля да ми изпрати помощ — тръгна към палатката. — И ще го запитам дали е утихнала болката в зъбите на Хасан.

— Куцаш — отбеляза Донован. — Имахте ли проблеми?

— Да, Марвът и хората му ни обстрелваха — уточни Грейс. — Раната трябва да се почисти и превърже наново, преди той да се впусне в акция.

— Марвът… — повтори като ехо Донован. — Мога ли да се надявам, че сте премахнали копелето?

— Мъртъв е. Грейс вдигна царството му във въздуха — Килмър влезе в палатката.

— Отлично! — каза Донован на Грейс. — Поне една част от операцията е протекла, както трябва.

В момента обаче на нея нищо не й се струваше както трябва. Защо тази буря не спираше?

— Сигурен ли си, че нито един от хората на Марвът не е видял Франки да напуска лагера?

— Гарантирам, че щяха да ми кажат. Когато бурята позволи, ще издигнем хеликоптер и ще я намерим.

— Не можем да чакаме — Грейс сви длани в юмруци. — Тя е само едно малко момиченце. Може да загине в пустинята.

— Знам. Знам. Щом групата се върне в лагера, веднага ще я изпратим в друга посока.

„И те вероятно отново няма да намерят нищо“, помисли си тя в агонията на мъката. Пустинята беше огромна. Макар че в тази буря Франки и жребчето биха могли да бъдат само на няколко метра от тях и те пак да не ги видят. Трябваше да помислят. Сигурно имаше начин, трябва да имаше… Тръгна към палатката, в която беше влязъл Килмър.

— Кажи ми, щом групата за търсене се върне.

 

 

Групата се върна в лагера след двайсет минути. Франки не беше с тях. Грейс стоеше и гледаше как мъжете, които не можеше да разпознае, вървяха към оазиса. Резултатът беше такъв, какъвто очакваше, и това засили паниката й. Колко дълго би могла да оцелее Франки, попита тя.

— Адам е тук, Грейс — каза Килмър зад нея.

Тя се обърна с лице към него.

— Довел ли е хората си?

— Да — стисна той устни. — Това, което си намислила, е лудост. Няма да се получи.

— Може би. Но не мога да измисля нищо друго. Бурята отслабва, но промяната е колеблива. Не искам да чакам възможността за издигането на този проклет хеликоптер — тя тръгна към групата мъже, събрани около ограденото място за конете. — Кой е шейхът?

— Аз ще те представя — Килмър се беше изравнил с нея. — Грейс Арчър, шейх Адам Бен Харун.

Мъжът, който се обърна с лице към нея, беше висок и мургав, в края на трийсетте. Лицето му беше интересно — по-скоро на западен човек, отколкото на жител на Средния изток. Той се поклони.

— Очарован съм да се запозная с вас. Съжалявам, че е при такива тъжни обстоятелства. Моите хора ще направят всичко възможно да намерят момиченцето ви.

— Благодаря ви — погледът й се отправи край него, към ремаркето с конете. — Благодаря ви още, че сте докарали конете.

Той сви рамене.

— Хората ми се зарадваха да се отърват от тях. Не успяха да ги свалят от ремаркето. Не че не притежават умения, но тези коне са… различни.

— Аз ще ги сваля от ремаркето.

— И защо?

— Надявам се да ме отведат при Франки…

— В тази буря?

— Вече не е толкова лошо, вятърът утихва. Имате предпазни качулки за конете?

Шейхът кимна.

— Да. Тъй като живеем в пустинята, налага се понякога да използваме специални приспособления за конете. Макар да предпочитаме да не пътуваме в такова време.

Животът на номадските племена беше такъв, че трябваше да са готови за всякакви ситуации. И тя се надяваше точно на този отговор.

— И сте взели две със себе си?

— Да, само че конете не ги обичат, защото ги карат да се потят. Вероятно ще изпаднат в паника и ще ги изгубиш.

— Ще се справя.

Надяваше се думите й да отговарят на истината. Конете бяха много близо до паниката преди.

— Това е риск, който трябва да поема. Жребчето на кобилата е с дъщеря ми. Надявам се инстинктът й да ги поведе към рожбата й. Чувала съм, че се е случвало.

— Имаш намерение да вземеш и двата коня? Нужна ти е само кобилата — намеси се Килмър.

— И аз помислих така отначало, но са били заедно през целия си живот. Те са Двойката. Кобилата е нервна без него. Не мога да съм сигурна каква ще е реакцията й, ако я пусна сама — тя отвори вратичката на ремаркето и спусна мостчето. — Не мога просто да стоя и да говоря. Трябва да ги приготвя за тръгване. Слава Богу, пясъкът вече не щипе така остро.

— Ще дойда с теб — заяви Килмър.

— Не, няма. За тях ти си непознат. Казах ти, че конете и без това ще са нервни. Искам да фокусират вниманието си върху Франки и жребчето. Дай ми една от радиостанциите, излъчващи сигнали за насочване, и ще установиш местонахождението ни, когато ги намеря — тръгна по мостчето. — А междувременно, Донован и Робърт могат да излязат с друг екип, за да продължат издирването. Трябва да използваме всички възможности.

— А аз какво ще правя, да въртя палци ли? Няма начин.

— Прави каквото искаш. Но няма да дойдеш с мен. Дори кракът ти да не беше ранен, щеше да бъдеш пречка.

И тя влезе в ремаркето. Господи, колко много искаше той да е с нея! Беше уплашена, а той винаги я караше да се чувства силна. Беше уморена да бъде сама, да се бори сама. Беше се уморила да бъде без него.

Е, но беше абсолютно сама в това. Имаше само Чарли и Надежда. И трябваше да е доволна. Нежно погали жребеца по врата.

„Здравей, Чарли. Не очаквах да те видя толкова скоро, но имаме проблем…“