Айрис Йохансен
В неизвестност (17)

Глава 17

— Чарли се опитва да счупи оградата — каза Франки, дотичала в палатката. — А жребчето е много уплашено, мамо.

— Идвам веднага!

Грейс се втурна навън. Чарли цвилеше високо, гневно и възбудено и удряше силно с копита по дървените греди. Една вече беше счупена и кобилата беше много неспокойна. След миг щеше да се присъедини към Чарли в разрушението.

— Спри го! — Марвът крачеше с широки крачки към тях. — Ще се нарани. Не съм си направил целия този труд, за да си счупи някой крак.

— Твоята загриженост стопля сърцето — Грейс вече отваряше портата. — Ще го спра. Нека хората ти стоят далеч от него. Вероятно мисли, че е предаден. Познава това място. Разбрах го още когато слезе от ремаркето.

Втора дъска се счупи, когато Чарли я ритна силно.

„Престани. Не ни помагаш, Чарли. Не е това, което си мислиш. Никой няма да причини нищо лошо нито на теб, нито на Надежда и жребчето. Трябва да се преструваме, че играем по техните правила. За известно време. За последен път, обещавам.“

Трета греда се разцепи на две.

„Чарли…“

Грейс влезе в ограденото място и тръгна към него. Той риташе, очите му мятаха мълнии. В следващия миг препускаше към нея. Тя спря и зачака. Конят зави точно навреме, за да не я събори на земята.

„Обещавам, Чарли. Само ми дай шанс. Ще преживеем всичко това заедно.“

Конят се затича към оградата — към мястото, където беше застанал Марвът. Той направи неволно крачка назад, когато Чарли се закова точно пред него. Грейс едва потисна усмивката си.

„Браво на теб. Поне знаеш кой е целта. А сега се успокой и си почини. Може би всички имаме нужда от почивка.“

Той ритна силно оградата, после затича към далечния край.

„Добре. И недей да убиваш нито един от хората, които ще влязат тук, за да поправят оградата. Не искам да се опитат да си отмъстят на когото и да било от вас. Ти си силен, но жребчето е още слабо.“

Обърна се и излезе от заграденото място.

— Утре ще трябва да се справиш по-добре от днес — каза Марвът. — Не демонстрираш особен контрол над него.

— Не си мъртъв, нали? Той просто си играеше с теб — Грейс затвори портата и попита: — Утре? Ще потеглим още сутринта ли?

— Няма причина да чакаме.

— Конете имат нужда от почивка. Те също изпадат в стрес.

— Ще го преживеят.

Марвът се извърна и тръгна към караваната.

— Мамо, може ли да отида до навеса да видя Маестро? — запита Франки.

Грейс кимна разсеяно.

— Стой обаче далеч от Чарли.

— Добре. Той не ме харесва.

— Ще се научи. Но сега не е подходящият момент за това. Нервен е.

Франки каза сухо:

— Да, вижда се от начина, по който риташе гредите. Аз също съм малко нервна.

Грейс я загледа как внимателно заобикаля района, в който беснееше Чарли, и бърза към навеса, където се бяха сгушили Надежда и жребчето. Ясно беше, че на Франки няма да се случи нищо лошо, докато е с тях. Надежда вече не се страхуваше от нея, а жребчето я приемаше като своя втора майка.

Грейс се обърна и влезе отново в палатката. Изведнъж се чуха звънци, викове, удари на метал в метал. Какво ли ставаше, по дяволите? Пред нея застана един от охраната и й препречи пътя.

— Остани в палатката си! — заповяда мъжът.

— Какво има?

— Каравана търговци — той я избута вътре в палатката. — Ще останеш тук, докато си тръгнат.

Тя хвърли поглед през рамо и зърна модерна каравана с климатична инсталация, няколко ездача и камили. Охраната дръпна надолу платнището на палатката и тя остана в полумрак. Каравана? Прекалено голямо съвпадение. Марвът със сигурност ще заподозре нещо… Изведнъж някой застана зад нея и сложи ръце на раменете й.

— Не викай, Грейс.

Килмър! Тя се изскубна от хватката му и се обърна с лице към него.

— Ти, идиот такъв! Тъкмо мислех колко подозрително е това. Марвът ще те хване и ще те обеси.

— Ти също много ми липсваше.

Тя се хвърли в прегръдките му.

— Изчезвай оттук. В момента не можеш да ни помогнеш. Охраната е прекалено многобройна и…

— Ще те измъкна от ръцете на Марвът — прегръдката му беше силна. — Ако млъкнеш и ме оставиш аз да говоря.

Тя зарови глава в рамото му. Не искаше още да се отдели от него. Господи, колко много й беше липсвал! Докато той не я докосна, не осъзнаваше колко самотна се чувства. Той миришеше странно. На нещо като лосион за тяло, нещо сладко…

— Говори! — вдигна поглед тя към него.

— Кога ще започнете да търсите двигателя с помощта на Двойката? — попита Килмър.

— Утре. Ако Чарли не си счупи някой крак в опитите си да събори оградата — усмихна се Грейс.

— Чарли? — естествено беше да недоумява.

— Франки даде това име на жребеца. А кобилата е Надежда.

— Трябва да протакаш. Трябва ни още един ден! — повтори настойчиво Килмър.

— Мога ли да отбележа, че нямам кой знае какъв избор? Защо се налага.

— Ще има пясъчна буря вдругиден. Тя ще ни помогне да ви освободим.

— Разбирам. Но откъде, по дяволите, знаеш, че ще има пясъчна буря? Няма нищо по-непредсказуемо от сироко в пустинята. То просто се образува изведнъж от нищото.

— Така казах и аз. Но Адам има нещо средно между синоптик и гуру в племето си. Според него, щом Хасан казва, значи ще има пясъчна буря.

— Кога? По кое време?

— Ето, това не е много сигурно. Според Хасан, бурята ще се разрази следобед.

— Ако е сутринта, няма да успеем дори да излезем от лагера.

— Тогава ще измислим нещо друго — той направи пауза. — Как е Франки?

— Чудесно. Би се гордял с нея.

— Гордея се и с двете ви — пусна я и направи крачка назад. — Трябва да изчезвам оттук. Адам каза, че няма да разполагам с повече от две минути.

Тя не искаше той да си тръгне. Господи, страхуваше се за него!

— Някаква идея как да забавя Марвът?

— Да — Килмър бръкна в джоба си и й подаде малко пакетче. — Това ще те разболее. Ще ти бъде ужасно лошо цели дванайсет часа. Ще повръщаш. Ще имаш диария. Стомашни болки. Дори за Марвът ще бъде ясно, че не си добре.

— Господи, благодаря! — каза тя саркастично, но взе пакетчето. — Предполагам, че е по-силно и от хапче цианид.

— Може би утре няма да мислиш така — стисна устни той. — На мен този начин също не ми харесва. Ако измислиш нещо друго, не вземай праха.

— Добре — за първи път забеляза, че е облечен като местните и че кожата му е по-тъмна. — Приличаш на герой от „Али Баба и четирийсетте разбойника“ — сбърчи нос. — И миришеш.

— Да, но изглеждам съвсем автентично — тръгна към другия край на палатката, където беше разхлабил въжетата, за да влезе. Хвърли поглед назад, към нея — всичко ще бъде наред, Грейс. Просто се опитай да го убедиш, че Франки трябва да е с теб. За да можем да отвлечем едновременно и двете ви.

— А ако той не се съгласи?

— Ще трябва да изпратим друга група за нея. Тъй като няма да знае със сигурност, че сме успели да отвлечем теб, ще бъде по-лесно.

— При положение че наистина има пясъчна буря.

— Ще има — Килмър повдигна платнището. — Мисля, че заслужаваме да се случи чудо.

Изведнъж я обзе страх.

— Остави ли човек пред палатката да наблюдава?

Той се усмихна, разбрал тревогата й.

— Да, ще внимавам, разбира се.

И в следващия миг вече го нямаше. Тя се ослуша, забила нокти в дланите си. Искаше й се да изтича навън и да види какво става. Но не можеше. Остана на мястото си, напрегнала слух да долови и най-малкия шум, който да й подскаже дали Килмър е в беда. Проехтя изстрел! О, Господи! След това се чу, смях, звънчета. Сред шума се открои гласът на Марвът. Той не викаше, но звучеше така, сякаш беше много ядосан. Втори изстрел. Тя изтича до входа на палатката и вдигна платнището. Мъжът, който я беше избутал в палатката, държеше Франки, която се съпротивляваше.

— Мамо, кажи му! Трябва да се върна при жребчето. Изстрелите го изплашиха.

Грейс не й обърна внимание, а запита охраната:

— Какви бяха тези изстрели?

Той сви рамене.

— Опитват се да ни продадат оръжие. С много ниско качество. Част от него е толкова старо, че сигурно е от ирано-иракската война. Скоро ще си тръгнат. Позволиха им да останат, само защото оръжието ни заинтересува — бутна Франки към нея. — Тя няма никакво уважение. Ако зависеше от мен, щеше да бъде наказана така, че нямаше да може да стои на краката си.

— Сигурна съм в това — Грейс дръпна Франки в палатката. — Кажи ни, когато си тръгнат и ние можем да се върнем при конете — спусна платнището и вдигна ръка, защото Франки понечи да възрази. — Тихо. Не трябва да наглеждаш жребчето постоянно. Понякога не е нужно да сме пред погледите им.

— Защо? Жребчето е… — тя спря да говори и подуши въздуха. — Мирише… странно.

— Да, така е. И е твоя работа да се погрижиш тази миризма да изчезне веднага щом ни позволят да вдигнем платнището. Използвай каквото се сетиш.

— Но какво… — тя ококори очи. — Джейк ще се погрижи за нас?

Още един изстрел. По дяволите, защо мъжете бяха като децата, когато станеше въпрос за оръжие?

— Да, Джейк — Грейс кръстоса ръце на гърди, за да спре треперенето им. — Но все още не може да ни помогне. Трябва да изчакаме.

— Колко време?

— Това няма да ти кажа. Не защото ти нямам доверие. Просто искам реакциите ти да са естествени, независимо какво ще се случи. Разбираш ли какво ти казвам?

Франки бавно кимна.

— Предполагам. И какво трябва да правя?

— Да се грижиш за жребчето и Надежда — направи пауза. — А може да се наложи да се грижиш и за Чарли.

— Защо? Казах ти, той не ме харесва.

— Не искам нищо да му се случи. Нямам доверие на охраната, че ще се грижи добре за него.

— Но нали ти ще бъдеш тук…

— Ще бъда много болна за известно време. И може да не съм в състояние да ти помогна.

— Искаш да кажеш, че ще се престориш на болна?

Грейс поклати глава.

— Няма да се преструвам — коленичи пред Франки и взе ръцете й в своите. — Ще се разболея, бейби. Но ще ми бъде зле само един ден и после ще се възстановя.

— Защо? — тя я стисна здраво. — Не искам да ти е зле. Ами ако не се оправиш?

— Ще се оправя.

— Откъде знаеш?

— Джейк ми даде прах, който ще предизвика временно неразположение, а аз му имам доверие. Ти също трябва да му имаш доверие.

Франки поклати глава.

— Не, не и ако ти е зле заради него.

— Той не би ме наранил нарочно, Франки. Не повече, отколкото би наранил и теб.

Думите й не стигаха до нея. Франки беше ужасена и кой би могъл да я обвинява? Най-големият страх, което едно дете може да изпита, е, че ще изгуби родителя си.

— Той много ни обича, Франки — о, какво, по дяволите, май трябваше да й каже. — И знаеш ли защо трябва да му имаме доверие?

— Защото е добър?

Грейс си пое дълбоко дъх.

— Защото е твой баща, Франки.

— Какво?

Шокът, изписан по лицето на дъщеря й, накара кръвта на Грейс да замръзне. Дали беше направила грешка? Дали не трябваше да изчака? И дали въобще трябваше да й каже?

— Това е истината.

— И той… не ме иска.

— Не, това не е вярно — побърза да каже Грейс. — Но се грижи за твоята безопасност. Иска и двете да сме добре.

Погледът на Франки изучаваше лицето й.

— Вярно ли е всичко това?

— Абсолютно — до тази минута не беше осъзнала, че вярва на казаното й от Килмър. — И трябва да имаш доверие на Джейк, защото той много, много те обича — Грейс притисна Франки до себе си, после я отдалечи, за да се взре в очите й. — И никога нямаше да ми даде нещо, което да ме разболее истински.

— Като в онзи филм, който гледахме. Онзи, с гробницата.

Отначало Грейс не разбра, но после се сети и се засмя:

— О, „Ромео и Жулиета“. Да, определено ще се върна към живот след двайсет и четири часа. А ти ще трябва да се грижиш за всичко, докато това стане.

Франки кимна.

— И ще трябва да се престоря на уплашена, когато се разболееш?

— Не мисля, че ще се наложи да се преструваш — целуна я по челото. — Но не се страхувай прекалено много, защото това ще ме накара да се почувствам още по-зле. Окей?

— Окей — навлажни устни. — Кога ще започне всичко?

— Ще взема праха посред нощ, за да ми е зле през по-голямата част от деня утре — приглади косата на Франки назад от лицето й. — Не можеш да направиш нищо за мен, освен да се грижиш за конете. Ще те боли да ме гледаш така, трябва да си смела.

— Може би прахът няма да подейства…

— Ще подейства. Защото Джейк каза така. А сега да хапнем малко и да видим дали ще ни позволят да се върнем при конете. Не чух повече изстрели, а ти?

— И аз — Франки трепереше. — Това не ми харесва, мамо.

— И на мен. А утре ще ми харесва още по-малко. Но това ще бъде нашият шанс, Франки. А ние трябва да се възползваме от всяка възможност, която ни се разкрива — изправи се. — Да отидем да успокоим Маестро.

 

 

Грейс внимателно зави с одеялото Франки, която беше заспала, и бързо излезе от палатката. Охраната незабавно я спря.

— Не се опитвам да избягам — каза тя внимателно. — Но трябва да видя как са конете. Марвът не би имал нищо против, уверявам ви.

— Три часът сутринта е — каза мъжът подозрително. — Върни се в палатката.

— Виж, не се чувствам добре и не ми се спори. Искаш ли да събудиш Марвът и да му обясниш, че ми пречиш да си върша работата? Няма да е доволен.

Мъжът се поколеба, после отстъпи встрани.

— Виждам добре ограденото място оттук. Искам да останеш в полезрението ми. Ще ти дам десет минути.

— Няма да ми е необходимо толкова много време.

Чарли стоеше в далечния край, но вдигна глава, когато тя приближи.

„Не съм тук, за да те тревожа. Трябва да ти кажа, че няма да те видя утре. Франки ще бъде тук, ще бъде уплашена и разтревожена и ще оценя твоето добро поведение. Ще се опитам да дойда утре вечер, а на следващия ден ще излезем в пустинята. Няма да е, както е било преди. Нямам нищо против да ме заведеш до двигателя. Ако искаш да се разхождаме през целия ден, и това ще е чудесно. Но трябва да ми помогнете, ти и Надежда, да се отървем от врага. Окей?“

Той я погледна втренчено, след това извърна глава.

„Това е окуражаващо.“

Тя се обърна и тръгна към палатката. Чарли изцвили. Тя хвърли поглед назад, към него. Той не я гледаше. Какво, по дяволите? Нима можеше да очаква той да бърбори като мистър Ед от онзи стар телевизионен сериал? Грейс дори не знаеше до каква степен я разбира той. Ако въобще я разбираше. Още от детството си вярваше, че понякога се разбира с конете. Между хората и тези животни можеше да се зароди много силна връзка, ако човек се постараеше. Но в момента беше така обезкуражена, че се питаше дали не заблуждава сама себе си. Е, трябваше да престане да мисли за това. Не би могла да направи нищо повече.

Чарли отново изцвили. Тя погледна назад и видя, че той беше отишъл до мястото, където преди стоеше тя, и я гледаше втренчено.

„Ако си ме разбрал, искам просто да бъдеш добър с Франки. Помогни й.“

Забърза към палатката и мина край охраната, без дори да го погледне. Франки продължаваше да спи спокойно. Беше толкова красива. Не биваше да я буди, освен ако не беше наистина необходимо. Погледна часовника си, 3:45 сутринта. Време беше. Взе прахчето и напълни чаша вода от кофата до леглото. Не трябваше да мисли прекалено много. Просто трябваше да го направи.

Глътна праха, после водата. Разкъса пакетчето на малки части и ги сложи в дъното на раницата си. Не знаеше след колко време ще подейства прахът. Остави металната чаша отново до кофата с водата, легна и се зави с одеялото. Беше направила всичко, което зависеше от нея. Беше подготвила охраната, като му беше казала, че не се чувства добре. Беше взела праха в определеното време. Ако, както беше казал Килмър, се чувстваше зле в продължение на дванайсет часа, нямаше да може да стане до късно на следващия ден.

Не се почувства зле веднага. Може би Килмър беше объркал лекарството… Беше казала на Франки, че трябва да му имат доверие. Усмихна се горчиво. Колко странно, че трябваше да му се довери за правилната доза…

Ахна и се сви от болка. Стомахът й се беше свил на възел. Едва стигна до кофата с водата, преди да повърне.

 

 

— Изглеждаш ужасно — Марвът я гледаше намръщено. — Охраната каза, че повръщаш от час. Какво ти има?

— Откъде да знам? — тя затвори очи, защото отново и отново й се повдигаше. — Да не си ме отровил?

— Не ставай идиотка! — каза гневно той. — Имам нужда от теб.

— Да, това е от значение. Тогава, може би е хранително натравяне или грип, или… Може да ме е ухапало някакво насекомо. Не знам — тя отново отиде, със залитане, до кофата. — Аз съм заета.

Стомахът я болеше ужасно, но беше абсолютно празен и нямаше какво повече да повърне. Мили боже, чувстваше се наистина ужасно!

— Чувствам се малко по-добре, отколкото преди час. Може би най-лошото е минало.

— Изглеждаш отвратително — той сви презрително устни. — И цялата палатка мирише на повръщано — тръгна към изхода. — Тази работа не ми харесва.

— И на мен.

Беше й студено, трепереше. Килмър, наистина ли се налагаше всичко да е толкова автентично? Да, защото в противен случай нямаше да е убедително.

— Да извикаме ли лекар?

— Не, по дяволите, не искам външна намеса — той погледна свилата се в ъгъла Франки. — Може би ще се възстановиш по-бързо, ако ти напомня, че без теб нямам никаква полза от нея.

— Дай ми малко време — тя отново се наведе над кофата, защото я заля нова вълна на прилошаване. — Само няколко часа…

Когато вдигна глава, него вече го нямаше.

— Не мислех, че ще е чак така, мамо — прошепна Франки. Очите й изглеждаха огромни на пребледнялото лице. — Ще умреш ли?

— Не, казах ти… — трябваше отново да затвори очи. — Ще мине след около дванайсет часа. Ще се чувствам прекрасно.

— Джейк не биваше да постъпи така с теб.

— Напротив, налагаше се — беше й трудно да спори, след като цялото й тяло беше съгласно с нея. — А ти не трябва да си тук с мен. Не можеш да ми помогнеш. Излез навън и се погрижи за конете.

— Не искам да те оставя сама.

— Излез навън, Франки. За мен е по-трудно, като седиш непрекъснато тук и се тревожиш.

Франки бавно стана.

— Може ли да се върна скоро?

— След четири часа. Но само за да видиш дали не съм малко по-добре. После пак ще отидеш при конете.

— Не искам… — тя не довърши изречението, а се извърна. — Не искам да се чувстваш зле. Трябваше да… Не ми харесва.

Но излезе от палатката и Грейс й беше благодарна. Беше й достатъчно зле и без да се налага да успокоява Франки. Макар да я беше предупредила, знаеше, че Франки няма да може да понесе състоянието й спокойно. Защото връзката им беше силна, а Франки беше обичлива по природа.

О, Господи, щеше отново да повърне!

Трябваше да премине през това. Щяха да минат часове и болката и неразположението щяха да утихнат.

„Обаче ако пясъчната буря не се разрази утре, ще те убия със собствените си ръце, Килмър.“

 

 

По обяд повръщането и разстройството на Грейс бяха престанали, но продължаваха да я полазват студени тръпки. До три часа постепенно утихнаха и те, но тя беше слаба и напълно изтощена. В пет часа успя да пийне глътка вода. В пет и половина Марвът отново се отби в палатката й.

— Добре ли си?

— Не бих казала. Бих се зарадвала на още един ден почивка.

— Няма да я получиш — каза той кисело. — Прахоса твърде много от времето ми. Ще тръгнем в осем сутринта.

— Твърдеше, че имаш неизчерпаемо търпение.

— На свършване е. Защото съм прекалено близо до целта.

— Много добре, осем часът — тя направи пауза. — Искам да взема Франки със себе си.

— Не.

— Тя се разбира прекрасно с кобилата. Имам нужда от помощ.

— Тя не е яздила кобилата. Имаш жребеца и ще можеш да водиш кобилата.

— Ще имам по-голям шанс, ако…

— Не — той се усмихна мрачно. — Сигурен съм, че ще се посветиш с цялото си сърце на търсенето, ако детето е оставено на моите любящи грижи. Защото, ако не намерим двигателя или поне не узнаем района, в който се намира, ще застрелям жребчето пред малкото ти момиченце. Не мисля, че това ще ти хареса.

Грейс видя ужаса, изписан по лицето на Франки при тази заплаха. Копеле! Процеди през стиснати зъби:

— Ще направя всичко възможно да ти дам исканото от теб.

— Знам — каза той и тръгна към изхода на палатката. — Просто трябва да те държа в ръцете си.

Да убие жребчето. А може би и Франки!

— Няма да му позволя да го направи — каза Франки ожесточено. — Няма да му позволя да нарани Маестро.

— Това беше само заплаха, бейби.

— Но той ще я изпълни. Знам. Няма да му позволя.

Франки беше ядосана и уплашена, но страхът й не можеше да се мери с този на Грейс. Тя отчаяно искаше Марвът да й позволи да вземе дъщеря си със себе си в пустинята. Трябваше да остане спокойна. Килмър щеше да узнае, че Франки е останала в лагера, и щеше да промени плановете си. Щеше обаче да е по-лесно, ако детето беше с нея и тя беше сигурна, че то е в безопасност.

— Чуй ме, Франки, Джейк ще дойде за теб и ти не трябва да позволиш привързаността към жребчето да ти попречи да отидеш с него. Марвът няма да го застреля, освен ако не спечели нещо от това. А когато ти не си тук, той няма да може да ни причини болка с тази своя постъпка.

— Все пак е възможно да го направи — в очите й блестяха сълзи. — И вината ще бъде моя. Няма да тръгна без Маестро.

Грейс погледна дъщеря си. В очите й се четеше безпомощност.

— Франки, всичко ще бъде… Добре, ще намерим начин да отведем и Маестро. Просто бъди готова.

Франки кимна.

— Ще подготвя и него.

И как, по дяволите, щяха да успеят да избягат от Марвът с все още неувереното в себе си жребче? След като не можеха да планират всичко в подробности, оставаше им само да импровизират.

— Да, ще направиш добре — седна и затвори очи, защото й се виеше свят. — Но в момента трябва да направиш нещо много по-просто. Ще помолиш ли охраната да ми донесе месен бульон? Ще трябва да възвърна силите си до утре сутринта.

— Разбира се — Франки скочи на крака. — Нещо друго?

Грейс поклати глава.

— По-късно ще опитам да хапна твърда храна — сбърчи нос. — След това ще почистим и измием всичко, което можем. Миризмата е ужасна. От нея отново ми прилошава.

— Добре — и Франки изтича навън.

Грейс се изправи с мъка на крака, излезе пред палатката и погледна небето. Бели облаци, синьо небе. Никакъв вятър. Бяха заложили всичко на пясъчната буря, а нямаше нито един признак за нейното приближаване. Е, Килмър сигурно разполагаше и с резервен план. Трябваше да има вяра в него.

Марвът ставаше нетърпелив. Заплахата му беше равносилна на оголването на зъбите при животните. Значи трябваше да се справи и с това. Да го спре поне докато не измислят друг план. По дяволите, как й се искаше да усети поне лек ветрец, раздвижване в пясъчните дюни — нещо, което да подскаже неспокойствие в природата.

Нищо.

 

 

Ремаркетата с конете и двете каравани напуснаха лагера в осем часа на следващата сутрин. След час стигнаха до изоставеното село Картал.

След още пет минути Блокмън се плъзна по дюната и се озова до Килмър и Адам, които го чакаха.

— Току-що конете слязоха от ремаркетата. Франки не е с нея.

— По дяволите! — Килмър се обърна към Адам. — Ще се наложи да се разделим на две групи. Ние ще отвлечем Грейс, а Донован ще изпратя за Франки.

Адам кимна.

— Ще трябва да действаме бързо — обърна се. — Сега ще отида да видя как Марвът ще разположи охраната си около Грейс. Ще трябва да знаем къде е той, когато бурята връхлети, за да не се натъкнем на него.

— Ако има буря.

— Ще се разрази днес. Хасан каза, че зъбите го болят. Това е сигурен знак.

— Чудесно — запълзя нагоре по дюната. — Нека се надяваме, че не е някой развален зъб.

 

 

— Отдалечете се! Всички! — Грейс направи още една крачка към Чарли. — Изнервяте го, Марвът.

— Тръгваме — Марвът се качи отново в караваната. — Всъщност той е удивително спокоен. Обикновено в такива моменти се опитва да прегази всеки, който е в радиус от десет метра около него. Впечатлен съм.

— Това не означава, че той ще поеме в тръс право към двигателя на Бъртън — постави длан на гривата на Чарли. Той беше напрегнат, но не направи опит да се отдръпне. — Той вероятно дори не съществува. Вероятно го е унищожил, за да не попадне в ръцете ти.

— Съществува. Егото на Бъртън беше не огромно, а гигантско. Той не би се лишил от шанса да стане световноизвестен. Двигателят е някъде в този район. Ако не бяхме принудени да убием копелето, то щеше да ни каже точното местонахождение — изгледа я право в очите, без да премигва. — Ти започни търсенето веднага, а ние ще се върнем след малко, за да сформираме база. Върни се в края на деня, за да те вземем. Охраната ми е навсякъде, от Килмър няма и следа. Ще бъдеш под непрекъснато наблюдение. Не се опитвай да избягаш или ще се върна в оазиса за дъщеря ти.

— Как бих могла да избягам с два диви коня през пустиня, която трябва да прекося?

Обърна се и отиде до Надежда. Тя изглеждаше много по-спокойна от Чарли. Беше много по-уравновесена след раждането на жребчето.

— Трябва да имам дух в бутилка, за да успея.

Той кимна.

— А Килмър не е магьосник — каза, като я гледаше изпитателно.

И той потегли, а другите превозни средства го последваха. Тя потупа Надежда по врата, после се върна при Чарли.

— Е, останахме сами, момчето ми.

Огледа пустинята и поклати глава. Дюните бяха огромни, слънцето печеше силно и само след няколко часа горещината щеше да е непоносима. В далечината се виждаше подножието на планината Атлас, което изглеждаше хладно и гостоприемно на фона на абсолютната пустота, която я заобикаляше. Беше чела някъде, че в пустинята Сахара има огромна дюна, равняваща се по размери на Роуд Айлънд. Като гледаше дюните, лесно можеше да повярва в това.

„Килмър не е магьосник.“

„От Килмър няма и следа.“

Марвът грешеше. Тя беше работила с Килмър и знаеше, че в определени случаи неговите способности се равняват на тези на магьосник. Ако не искаше да бъде открит, никой не можеше да го открие. Той щеше да е при нея, когато тя имаше нужда от него.

— Да тръгваме.

Тя възседна Чарли и хвана въжето на Надежда. А после погледна кобилата и се спря. Въжето беше пълна глупост. Нямаше да може да я контролира с негова помощ. Тя щеше да следва Чарли и без него. То само щеше да й пречи. Освободи я.

— Хайде, Надежда. Да приключим с това, за да можеш да се върнеш при жребчето си.

Надежда изцвили и се втурна към тях.

— Чарли?

Дали щеше да тръгне? Дали нямаше да откаже да помръдне, както беше правил досега?

„По дяволите, Чарли. Тръгни. Няма значение накъде ще вървиш. Просто върви.“

Жребецът направи крачка напред, после втора.

„Ще сме все още тук, когато Марвът се върне, ако не помръднеш. Аз лично не искам да го видя скоро.“

Чарли тръгна, после затича в тръс. Алилуя! Бедрата й се стегнаха около него.

„А сега просто да се поразходим и да се позабавляваме, докато Килмър не дойде за нас.“

Небето все още беше кристално ясно — толкова синьо, че очите я заболяха да го гледа. А Килмър нямаше да дойде преди разразяването на бурята.