Айрис Йохансен
В неизвестност (10)

Глава 10

— Донован, това е дъщеря ми Франки — каза Грейс. — Нямаше търпение да се запознае с теб. Как е първото ти име, Донован? Не мисля, че някога съм го чувала.

— Няма и да го чуеш. Майка ми е направила грешката да ми даде име, което да не отговаря на гигантската ми сила и на огромните ми таланти. Донован е достатъчно добре.

— Колко интересно! Изкушавам се да навляза малко по-надълбоко във въпроса — прошепна Грейс. — Франки, двамата с Донован работехме заедно преди доста време — тя затвори вратата на спалнята. — Той ме научи на много неща.

— Да, така е — Донован протегна ръка, за да покаже, че не иска да го прекъсват. — Много се радвам да се запозная с теб, Франки — смръщи вежди. — Такова красиво момиче като теб трябва да има и красиво име. Истинското ти име е Франческа, нали?

Франки кимна.

— Само че е прекалено дълго. Франки ми харесва повече.

Донован погледна Грейс.

— Защо Франческа?

— Прекарах няколко години в Италия като дете. И винаги съм харесвала това име — тя се усмихна широко и щастливо на Франки. — Но такова дълго име не подхождаше на малкото бебе, така че според мен Франки е добър компромис.

Донован поклати глава.

— Само че сега може да носи името Франческа със стил и грация.

— На какво си научил мама? — запита Франки. — На разни шпионски номера?

— Е, на някои от основните неща в нашата работа. Не можеш да шпионираш или да крадеш тайни, ако не знаеш как да се защитаваш и да се измъкваш от трудни ситуации.

Франки смръщи вежди.

— Ти обаче май не си успял да се измъкнеш много успешно от тази ситуация. Простреляли са те.

— Вярно е — засмя се тихо Донован. — Но те уверявам, че не бях толкова тромав, когато обучавах майка ти — погледна Грейс. — А тя беше една от най-добрите ми ученички. Гордеех се с нея. Разбира се, Килмър щеше да ме удуши, ако не си бях свършил добре работата. Той особено държеше на това.

— Джейк? — усмихна се Франки. — Мама казва, че е много умен. Аз го харесвам.

— И аз.

— Франки, трябва да оставим Донован да поспи — каза Грейс. — Можем да го посетим и друг път.

— Чувствам как се подобрявам с всяка изминала минута — каза Донован. — Не ме изоставяйте. Искам да опозная дъщеря ти. Ти бягай, ако имаш работа, а нея остави да се запознае с мен.

— Донован, лекарят… — Грейс сви рамене и погледна Франки. — Ти какво ще кажеш?

— Тя иска да остане, за да й разкажа всичко за майка й — каза Донован. — Нали така, Франческа?

— Франки — поправи го тя. Но изглеждаше заинтересувана. — Да, ако това няма да му навреди. Може ли наистина да припадне, мамо?

— Не, той се шегува, Франки.

— Ще ме боли, ако не разговарям с теб — Донован погледна Грейс и тонът му стана по-мек. — Може би няма през цялото време да разговаряме за мама. Трийсет минути, Грейс?

С други думи, искаше да я увери, че няма да спомене за Килмър и за връзката й с него. Донован можеше да бъде и дискретен. Но само когато пожелаеше. Тя кимна и отвори вратата.

— Трийсет минути. И след това ще си легнеш, Франки.

— Добре — Франки седна на стола до леглото на Донован, без да отделя поглед от лицето му. — Защо ти си обучавал мама, а не Джейк?

— Защото бях по-умен, естествено.

Франки поклати глава.

— Ако ти беше по-умен, Джейк щеше да работи за теб.

Грейс потисна желанието си да се засмее и затвори вратата след себе си. Донован щеше да опознае Франки, да, но може би щеше да бъде поне малко изненадан. Дъщеря й рядко запазваше нещо за себе си. Правеше го само в случаите, когато помислеше, че може да нарани чувствата на някого. Инстинктивно разбираше, че с Донован няма такава опасност. Тя щеше да го преценява, докато в същото време и той щеше да прави своите преценки.

— Как е Донован?

Тя застина, обърна се и видя Килмър в края на стълбите.

— Изглежда, се чувства добре. По-добре, отколкото мислех. Какво каза лекарят?

— Че се възстановява невероятно бързо. На доктор Кралон е много трудно да го накара да си почива — направи пауза. — Видях, че заведе Франки при него.

Грейс кимна.

— Той пожела да се запознае с нея. А мен отпрати.

— И ти го остави да му се размине?

— Искам двамата да се опознаят. Искам той да е истински загрижен за нея. Искам целият свят да я обича искрено. Може би по този начин ще успея да запазя безопасността й.

— Много умно.

Тя поклати глава.

— Мисля, че е проява на отчаяние — понечи да мине покрай него, но той я хвана за ръката. Тя замръзна. — Не прави това.

— Аз ще осигуря нейната безопасност, Грейс. Запитай ме защо.

— Пусни ме.

— Защото аз се интересувам истински от нея. Тя буквално ми влезе под кожата.

— Не можеш да я имаш.

— За Бога, казах ти, че няма да се опитам да ти я отнема. Не можеш ли да ми дадеш поне толкова, колкото даваш на Донован? — той стисна ръката й по-силно. — Остави ме да я опозная, без да се тревожа, че ти ще изпаднеш в паника и ще ми я отнемеш рязко. Разумът ти трябва да говори и по отношение на мен. Колкото повече я обичам, толкова повече ще се грижа за нейната безопасност.

Но тя въобще не мислеше, когато ставаше въпрос за него. Само чувстваше.

— Различно е. Има прекалено много пречки.

— Премахни ги, тогава — каза той почти грубо. — Премахни ги всичките. Дори знаеш как да го постигнеш. Не казвам, че сексът ще изчисти всичко между нас, но ще станем достатъчно близки да видим проблемите от друга перспектива. По дяволите, какви ги говоря!? Ако съм толкова близък с теб, няма да мога да мисля за нищо — пусна я и ръцете му паднаха от двете страни на тялото. — По дяволите, може би се канех да използвам Франки, за да те вкарам в леглото. Господи, надявам се да не съм чак такъв кучи син — обърна се. — Може би си права. Може би не бива дори да се приближавам до Франки.

Никога не беше виждала Килмър в такова настроение. Той винаги беше толкова уверен, сигурен в нещата и в себе си. Тя изпита внезапен прилив на съчувствие, примесено с раздразнение. Първо беше нарушил душевното й равновесие с това избухване на чисто сексуално привличане, а после я беше накарал да се чувства объркана и да го съжалява.

— За Бога, не съм казала, че не трябва да се приближаваш до нея.

Той я погледна, чакаше.

— Просто казах, че не искам… — тя мина покрай него и тръгна по коридора към спалнята си. — Само не я обърквай. Не я карай да се привързва прекалено много към теб, защото после може да излезеш от живота й. Тя е преживяла вече достатъчно такива случаи.

— Какво си й казала за баща й, Грейс?

— Нищо. Казах й, че съм направила грешка, но бих я направила отново, ако това ще означава да имам друго дете като нея.

— И не ме обвиняваш?

— Защо трябва да те обвинявам? Бях достатъчно възрастна и направих избор. Не се предпазих. Трябва да обвинявам себе си — отвори вратата. — Ти беше вън от това.

— Грейс, причиняваш ми болка.

— Не такава, каквато причинява фактът, че си пропуснал първите стъпки на Франки. Или първите й думи, или приспивните песни. Нямаш представа какво си пропуснал.

— Напротив, имам.

Тя хвърли поглед през рамо и замръзна, когато видя изражението на лицето му. Може би разбираше какво е пропуснал и наистина изпитваше болка. Имаше моменти, когато бяха заедно, в които тя беше виждала истинския Килмър зад студената и сдържана външност. Тя го беше боготворила така, както се боготвори герой, обичаше и тялото му, и нещата, които той правеше с нея. А какво щеше да бъде, ако познаваше цялостната му личност? Дали щеше да избере да се довери на привързаността на баща си, а не на думата на Килмър?

Той я изгледа с присвити очи, докато се мъчеше да разгадае изражението й.

— Грейс…

Тя бързо влезе в спалнята си и затвори вратата. Облегна се на нея и затвори очи. Чувстваше се странно, изпитваше гъдел по цялото тяло, беше готова да се разтопи. Сърцето й биеше бързо, тежко. Този отговор на тялото, чисто физическа реакция, трябваше да изчезне.

Нямаше да изчезне. Не и докато беше под един и същи покрив с Килмър, не и докато го виждаше всеки ден. А при всички случаи трябваше да остане тук с Франки, докато животът на друго място не стане безопасен. Не можеше да го избягва, а всеки път, когато го видеше, напрежението нарастваше.

И тя не можеше да не му обръща внимание. Затова трябваше да е непрекъснато заета. Да се занимава с Франки.

Изведнъж си спомни как я беше погледнал Килмър в мига, преди тя да се скрие в спалнята. Погледът му беше пълен с толкова първично желание, беше толкова горещ и настоятелен, че тя беше изпаднала в паника. Защото й се беше сторило, че гледа в огледалото.

Господи, надяваше се, че ще успее да го игнорира.

— Обичаш ли Циганка така, както Дарлинг?

Франки, която решеше Циганка, вдигна поглед и видя Джейк, подпрян на вратата на клетката.

— Обичам ги еднакво. Няма да е справедливо да имам любимец. Може и да го усетят и така чувствата им ще бъдат наранени.

— Разбирам — усмихна се той. — И дори дълбоко в сърцето си не правиш разлика между тях?

Тя се замисли.

— Различни са. Циганка е сигурна и същевременно нежна, а Дарлинг е нервен и… забавен. Искам да съм с всеки от тях, но поотделно, в различно време. Иска ми се и Дарлинг да беше тук.

— А на мен ми се струва, че имаш достатъчно задължения и занимания. Музиката ти и Циганка.

— Ти обаче никога не си прекалено зает, че да не можеш да ми бъдеш добър приятел — тя отново започна да реше Циганка. — А аз нямам много приятели.

— Защо?

— Нямам същите интереси като повечето деца. Не обичам нещата, които обичат те. Мислят, че съм странна.

— И това те тревожи?

— Малко. Понякога. Обичам да яздя. Много от децата в Таланвил яздят. Но много малко свирят на музикален инструмент и нито едно не чува музика, която трябва да запише.

— Би ли предпочела да имаш повече приятели в замяна на музиката?

— Не ставай глупав! — сбърчи чело Франки.

— Предполагам, това означава, че отговорът ти е отрицателен.

— Музиката е част от мен. Как бих могла просто да престана да я чувам? Тя ме кара да се чувствам… не знам… като че ли съм орел, разперил криле, или може би Дарлинг, когато скача много високо и… — тя поклати глава. — Не, Дарлинг се страхува, а аз не се страхувам от музиката. Предполагам, защото не съм виждала кон, който да обича музиката.

— А аз съм виждал.

— Къде?

— Всъщност два коня. В Мароко. Майка ти също ги е виждала.

— Никога не ми е разказвала за тях — вдигна учудено вежди момичето.

— Те не са коне, които тя би искала да яздиш. Те са като гръм и светкавица. Но когато ги видиш да бягат, те може би ще ти напомнят за музика.

— Гръм и светкавица… Чайковски? — каза замечтано Франки.

— Или Шопен.

— Искам да ги видя.

— Някой ден може би — отговори уклончиво Джейк.

— Какви са имената им? — не спираше да любопитства Франки.

— Двойката. Никога не съм чул да ги наричат по друг начин.

Тя поклати утвърдително глава.

— Ако мама ги е видяла, тя сигурно им е дала имена. Щом имат душа, трябва да имат и имена.

— Е, ако им е дала имена, не ми е казала — усмихна се той. — А и сигурно няма да й се хареса, че разговарям с теб за тях. Както казах, те са от онези коне, с които тя не би искала да общуваш. Те определено не са подходящи.

— Тя не ми позволява да яздя и някои от нейните коне, но няма нищо против да ги гледам или да им говоря. Мама казва, че е важно да си приятел с конете — тя потупа Циганка за последен път. — И така се отнася с тях. Тя полага усилия, докато накрая конете я заобичат.

— Виждал съм я да се сприятелява с животни. Тя е много специална.

Франки кимна, после се обърна и го погледна.

— Мама е най-добрата ми приятелка. Нямам нужда от което и да е от децата в училище.

— Да, разбирам как се чувстваш. Аз също много й се възхищавам.

— Но тя ти е ядосана. Сега е по-добре, отколкото в нощта, в която умря Чарли, но все още се държи странно, когато ти си наблизо.

— Постъпих глупаво преди много години. Опитах се да поправя нещата, но вероятно е необходимо време. Радвам се, че според теб раздразнението й от мен е намаляло.

Франки кимна.

— Не се чувствай зле. Не мисля, че мама щеше да ти позволи да ни доведеш тук, ако не те харесваше.

— Това наистина е утеха — той направи пауза. — А ти харесваш ли ме поне малко, Франки?

Тя се усмихна.

— Разбира се — отвори вратата на клетката. — Ти си различен. Мисля, че може би си като Тригър. Знаеш всички номера, но не ги показваш, без някой да ти е дал сигнал. Дотогава просто си наблизо и изглеждаш прекрасно, хубав си.

— Хубав? — засмя се той. — Господи, никой не ме е наричал „хубав“ досега.

— Е, нещо такова — усмивката й стана по-широка. — Но е вярно. Винаги си наоколо и раздаваш заповеди. И не си ли губиш времето сега, когато просто разговаряш с мен?

— Забавлявам се. Но може би, ако ми дадеш сигнал, ще започна да ровя с копито.

Тя се засмя радостно.

— Така ли? Бих искала да видя това. Направи го.

Той потупа по пода с левия си крак.

— Мили Боже, колко ниско падна всемогъщият! Но отказвам да цвиля по команда.

— Тогава, ти не си Тригър.

— Не съм — усмивката му изчезна. — Но мога да съм ти по-добър приятел от Тригър. Може би не толкова добър, колкото майка ти, но бих искал да опитам.

— Защо?

— Понякога ми е трудно с теб. Не може ли просто да приемеш някои неща? — той изучаваше изражението на лицето й. — Не, предполагам, че не можеш. Ти прекалено много приличаш на майка си — направи пауза. — Харесваш ми. Никога преди не съм общувал с деца. Тези дни са като подарък за мен. Окей?

— Може би — тя сведе клепачи, но той видя как очите й дяволито проблеснаха. — Нямам много време. Отново чувам музиката.

— Няма да ти преча. Не бих се съревновавал с музиката.

— А и имам задължения — каза тя малко лукаво. — Разбира се, ако ти ринеш тора заради мен, както правеше в ранчото на Чарли, това ще ми даде… Ауч! — той я удари по дупето и тя се засмя леко. — Е, ти като че ли нямаш друга работа.

— Не е така — той я хвана за ръката и я дръпна вън от клетката. — Трябва да се чувстваш поласкана, че намерих време за теб, въпреки пълния си график. И противно на твоята преценка за моя характер, нямам нужда да чакам сигнали, за да правя номерата, които знам. Аз съм царят на цирка, човек чудо.

Тя го гледаше със сериозно изражение на лицето.

— Чух лекаря да казва, че е истинско чудо това, че Донован е още жив. Ти го доведе тук и сега той наистина ще е добре. Това е почти чудо.

— Аз се пошегувах, Франки.

Тя кимна.

— Да — усмивка озари лицето й. — Но може би ще ти помогна да изринеш тора.

 

 

— Трябва да проумееш, че поемам голям риск.

Картър Невинс се огледа нервно. Беше избрал да се срещне с Ханли в този бар в покрайнините на Фредериксбърг, защото тук идваха работници от средната класа и нямаше и най-малък шанс да бъдат видени от някой от Лангли. Човек обаче никога не знаеше кой може да влезе в което и да е място, където продават алкохол. Но още при първия си поглед към Ханли той беше разбрал, че изборът му е правилен. Не би искал да се срещне с него на някое безлюдно място. Брет Ханли беше висок, мускулест, с черна коса и кафяви очи, а костюмът му вероятно струваше повече, отколкото Невинс печелеше за цяла година. Беше се усмихвал почти непрекъснато през първите пет минути, но въобще не се усмихваше сега. Можеше да върви по дяволите! Невинс имаше нещо, което Ханли искаше, и щеше да го накара хубаво да плати за него.

— Мога да си изгубя работата. И ти ще трябва да ми платиш достатъчно.

— Сигурен съм, че Керсов ти е плащал по-малко, отколкото ти предлагам аз сега — Ханли говореше тихо, тонът му беше кадифен. — Не бива да бъдеш алчен, Невинс.

— Трябваше само да преодолея паролата и да получа достъп до файловете, за да намеря Грейс Арчър. Няма обаче данни за сегашното й местонахождение. Не мисля, че и Норт знае нещо. А това променя играта.

— Тогава, как възнамеряваш да откриеш къде са Килмър и Арчър?

— Имам връзка.

— Кой?

Нима този неандерталец го мислеше за идиот?

— Човек, който е във връзка с тях, откакто са напуснали Таланвил. Но трябва да имам достатъчно пари, за да накарам и него да работи за теб.

— Колко?

— Петстотин хиляди — Ханли дори не премигна и Невинс изруга под носа си. Трябваше да поиска повече. — За него. Същата сума и за мен.

— Ти си луд.

— Ако той не пожелае да сътрудничи, имам и друг начин да открия Арчър.

— Какъв?

Невинс се усмихна.

— Магията на компютрите. Така дори малкият човек може да се превърне в гигант. А аз съм гигант, Ханли. Чуваш ли какъв рев излиза от гърлото ми!

Ханли го изгледа студено.

— Ти не си нищо друго, освен луд за връзване. Опитваш се да блъфираш. Мразя подобни номера.

Невинс почувства студени тръпки да полазват по гърба му.

— Ще взема двеста хиляди сега, а останалото, когато ти предам информацията. Ти си този, който блъфира. Ако имаше по-добър източник, нямаше да си тук.

Ханли го гледа дълго и втренчено.

— Колко време ще ти е необходимо?

Невинс се опита да не покаже облекчението си.

— Две седмици?

— Имам пет дни. Ще трябва да успееш за толкова.

— Никак не е много.

Ханли се усмихна невесело.

— Знам. Пет дни — стана от масата. — Ще има двеста хиляди долара в банковата ти сметка утре. И ако не се свържеш с мен след пет дни, ще бъда крайно недоволен. А моят работодател ще бъде буквално бесен. Ако го познаваше, не би искал да го ядосаш, Невинс — обърна се и излезе от бара.

Невинс си пое дълбоко дъх. Господи, трепереше. В какво ли се беше забъркал? Керсов беше твърд човек, имаше представа играч от каква големина е Ханли. Всичко щеше да бъде наред. Да, беше блъфирал малко. Все още не държеше Шолц в джоба си. Шолц обичаше да си пъха носа в работите на хората, знаеше, че Невинс го дебне. Може би парите щяха да го убедят. Парите са всемогъщи. Сега, когато Невинс беше открил, че може да изтръгне повече пари от Ханли, ги искаше всичките за себе си.

План Б определено беше възможен. Той беше умен и знаеше начин за достъп до загадките на Вселената. Или поне на своята собствена Вселена.

Най-добре щеше да бъде тази вечер да се върне в Лангли и да прекара няколко продуктивни часа на компютъра. Ханли не му беше повярвал, когато му беше казал, че е гигант. Е, вярно беше. Или поне щеше да се потруди това да се превърне в истина.

Чуваш ли моя рев, Ханли?

 

 

Отново яздеха заедно. За трета поредна сутрин. Грейс гледаше Франки и Килмър да препускат през полето към подножието на планината. Франки се смееше и говореше весело на Килмър, а той я слушаше с характерната за него тиха съсредоточеност. Почувства се изолирана. Разтърси глава и се опита да се отърси от това внезапно чувство за празнота. Нали беше дала разрешение на Килмър да прекарва известно време с Франки. И можеше да се очаква, че Франки ще харесва Килмър все повече с всяка тяхна среща. На двайсет и три самата Грейс беше заслепена от Килмър.

Тя обаче го виждаше в светлината на герой, водач на останалите мъже, умен и добър тактик. Франки го гледаше с други очи. Тя харесваше човека, не опитния воин и интимността между тях двамата беше по-дълбока и по-силна, отколкото онази, сведена до основните инстинкти.

— Изглеждат добре заедно, нали? — тя се обърна и видя Донован, седнал в количката. Доктор Кралон го беше извел на верандата. — Кога ще й кажеш?

— Млъкни, Донован — тя се обърна към лекаря. — Сигурен ли сте, че той не трябва да остане в леглото? За предпочитане, с лепенка на устата?

Лекарят поклати глава.

— Прекалено късно. Възстановен е достатъчно — направи пауза. — По тази причина аз си тръгвам довечера. Той вече няма нужда от мен. Мистър Килмър ще определи някого другиго да се грижи за него.

— Сигурна съм, че изпитвате облекчение.

— Да, както ви казах, той е доста лош пациент — усмихна се на Донован. — Но се радвам да видя, че се подобрява с всеки изминал ден. Радвам се, че спасих живота му. И врата му, който не заслужава това.

— Не е вярно, че не заслужава — възрази Донован. — И трябва да се радвате, че ви дадох възможност да практикувате. Вероятно имате нужда от това.

— Неблагодарност — поклати глава Кралон. — Мисля да вляза вътре и да изпия още една чашка кафе. Вие искате ли една, мис Арчър?

Тя поклати глава.

— Ще се постарая Донован да получи необходимите грижи — тя загледа как лекарят се скрива във вътрешността на къщата, преди да се обърне към Донован. — В Мароко ли ще се върне той?

Донован поклати глава.

— Там е прекалено опасно за него. И още по-опасно за теб и Франки. Килмър ще го заведе със самолет до колиба в близост до „Йелоустоун“, и той ще остане, докато ситуацията тук се охлади.

— А защо не остане тук?

— Килмър не иска да го възнагради за труда му, като го постави в опасност. Колкото е по-далеч от нас, в толкова по-голяма безопасност ще бъде — погледът на Донован отново се спря на Килмър и Франки. — Няма да навредиш на Франки, ако й кажеш, че той е баща й.

Грейс поклати глава. Той сви рамене.

— Изборът е твой.

— Да, така е — с огромно усилие тя успя да откъсне поглед от дъщеря си и Килмър. — Нямам нищо против двамата да бъдат приятели. Но с бащите е различно. Не искам Франки все повече да се надява, че Килмър ще бъде постоянна част от живота й. Няма да му позволя да я нарани, когато си отиде.

— Той причини ли ти болка, Грейс?

Тя не отговори.

— Не очаквах нищо от него. Аз бях тази, която си тръгна.

— А той се втурна след теб. Не веднага, но когато видя, че имаш нужда от него, беше там.

— Донован, защо непрекъснато настояваш да говорим за това?

— Килмър ми е приятел. Последните девет години не бяха лесни и за него. Никога не съм го виждал толкова разтревожен, колкото в деня, в който разбра, че си бременна. Той направи необходимото, за да защити и двете ви, а някои от мисиите, които Норт му натрапи, бяха наистина мръсни и опасни. Нямаше да ги приеме, ако не мислеше за вас.

— Нима се опитваш да ме накараш да се чувствам виновна?

— По дяволите, не, опитвам се да те накарам да видиш, че Килмър беше хванат в същата мрежа като теб и не се опита да се освободи. Дай му малко спокойствие, някаква награда. Той заслужава.

— Позволявам му да прекарва доста време с Франки. Откажи се, Донован. Или ще бутна количката ти от верандата и ще те гледам как се плъзгаш с опасна скорост към ограденото място.

— Ах, твърдоглава жена си ти, Грейс — Донован наклони леко глава на една страна. — Може ли отново да използвам заплахата с инфаркта?

— Не.

— Тогава, предполагам, е по-добре да си затворя устата. Жалко. Не произнасям толкова често такива мъдри слова. Ще вкараш ли количката ми в къщата, или предпочиташ да останеш тук, за да се наслаждаваш на гледката на баща и дъщеря?

— Донован, аз… — процеди тя през зъби. — Аз няма сама да измъчвам себе си. Правя онова, което е необходимо. Престани да говориш за Франки.

— О, този път не говорех за Франки. Наблюдавах ви снощи, когато добрият лекар ме свали на долния етаж да вечерям с вас. Теб и Килмър. Гледката ми беше добре позната. Сякаш се върнах девет години назад. Но може би сега е малко по-силно?

Господи, толкова ли беше очевидно? Донован каза тихо:

— Мога да разбера защо си в конфликт със себе си относно Франки, но защо не си разрешиш забавлението да…

— Достатъчно! Ще кажа на лекаря да закара количката ти в къщата.

Тя се обърна рязко и влезе вътре.

— Яздиш доста добре — каза Франки на Килмър. — Не вярвах, че Самсон ще ти позволи да се качиш на гърба му. Мама знае ли, че го яздиш?

— Казах й — Килмър направи гримаса. — Е, добре, де, помолих я, може би тя реши, че Самсон ще ме хвърли на земята.

— Обаче тя ми каза, че знаеш много за конете.

— Само онова, на което тя ме научи набързо преди девет години. Мисля, че и тогава яздех добре — той потупа Самсон по врата. — Аз не съм като майка ти. Не мога да чета мислите на конете. Но знам основното и се оказва, че дори мога да яздя коне, които са малко непокорни. Грейс твърди, че те се чувстват в безопасност с мен.

— Мама те е обучавала? — Франки срита Циганка и я накара да галопира през полето. Той препусна в галоп след нея. — Защо?

— Не бяхме сигурни какви познания за конете ще са ми необходими. Мисията можеше да изисква повече, отколкото знаех.

— Мисия — Франки се изкикоти. — Звучи толкова важно… И забавно.

— Предполагам.

Усмивката й изчезна.

— Но не е забавно. Донован беше на мисия, нали? И едва не загина. Ти също можеше да умреш. Мама много се тревожеше.

— Така ли?

Тя кимна.

— Аз също. Обаче тя обеща да дойде и да те измъкне, ако попаднеш в беда.

— Това е… интересно.

— Това означава, че тя все пак те харесва, нали? И сигурно някога сте били приятели, щом те е учила да яздиш.

— Какво целиш, Франки?

— Понякога се налага да оставям мама сама. Е, нямам предвид съвсем сама. Не ми се иска, но когато музиката… Не мога да я взема със себе си в музиката — момичето прехапа долната си устна. — Тя ми казваше, че не се чувства самотна, но това беше преди смъртта на Чарли. Не искам тя да бъде самотна, Джейк.

— И какво очакваш от мен?

— Аз… те харесвам. Ти дойде да й помогнеш, когато бяхме в беда. Ти сигурно също я харесваш. Просто искам да й помагаш да не се чувства самотна. Не трябва да си непрекъснато около нея, само от време на време.

Господи, колко го разчувства това дете! Не можа да проговори цяла минута.

— Аз също те харесвам, Франки. Сигурен съм обаче, че майка ти ще пожелае сама да говори с мен по този въпрос.

Франки се усмихна широко.

— Да, тя би казала, че това не е моя работа. Няма да е права, разбира се. Тя е моя работа така, както аз — нейна.

— Вие двете се разбирате чудесно.

Франки кимна.

— Да. Виж, не искам да се чувстваш зле, ако не искаш да си наоколо, но трябва да се грижа за мама — изведнъж й хрумна нещо. — Вие двамата с мама яздили ли сте някога онези два бели коня, за които ми разказа? Онези, които били като гръм и светкавица?

— Не.

— Мислих за онези коне след нашия разговор. Белите коне са красиви. Чувал ли си някога за Крачещия Бял Мустанг?

— Страхувам се, че не.

— Никой не знае дали мустангът е легенда или не, но са го виждали от Скалистите планини до Рио Гранде. Някои казват, че спасил живота на малко момиченце, което се изгубило.

— Ти знаеш много за известните коне, нали?

— Разбира се. Мама ми е разказвала много за тях. Даде ми и книга, когато бях шестгодишна. Един от любимите ми разкази е за Шотгън. Той бил само малко пони, но влязъл в разбушувалото се море, за да издърпа на брега спасителна лодка. А после идва разказът за Буцефал.

— Какво?

— Правилно ли го произнесох? Той бил черният жребец, собственост на Александър Велики. Александър дори е кръстил град на него. Не е ли страхотно?

— Да.

— А не знаем името на кобилата на Пол Ревер. Макар някои хора да мислят, че тя се казвала Кафявата красавица. Все пак, тя е тази, която…

 

 

Блокмън последва Килмър на верандата след вечеря онази същата вечер.

— Шолц каза, че може би Невинс е виновникът за изтичането на информация.

— Компютърният специалист?

Блокмън кимна.

— Възможно е. Каза, че ще се огледа по-внимателно, за да открие нещо със сигурност. Ще ми докладва отново утре. Но не е спешно, нали? В момента няма информация, която може да изтече. Норт не знае къде сме.

— Спешно е. Заради всички онези, които търсят Грейс и Франки.

— Говоря с него всяка вечер — той смени темата. — Видях те с Франки тази сутрин. Страхотно дете, нали?

Килмър кимна. Блокмън се засмя.

— Предполагам, че не искаш да се впускаш в подробности — тръгна надолу по стъпалата. — Напрежението, което се усеща във въздуха, е високо. Мисля да отида до общата спалня, за да поиграя покер. Твоите момчета непрекъснато се забавляват с картите.

Напрежение? Килмър си помисли, че Робърт е дяволски прав, докато го гледаше да прекосява двора. Напрежението като че ли беше неизменна част от дните напоследък. Напрежение относно Марвът, относно Двойката, относно Грейс.

От всекидневната долиташе музика. Франки свиреше соната. Прекрасно. Обикновено свиреше вечер, ако не композираше. А той беше развил навика да седи сам в мрака и да слуша, докато тя не отиде да си легне. Би се радвал да може да вижда лицето й, докато свири, но ставаше все по-трудно да…

— Франки иска да знае дали те дразни по някакъв начин.

Обърна се и видя Грейс, застанала на прага.

— Какво?

— Тя не е глупава. Забелязва всичко. Ти винаги излизаш на верандата след вечеря. Тя се пита дали да продължава да свири на пианото, ако това те дразни по някакъв начин.

— Разбира се, че ще свири. Ще разговарям с нея утре.

Грейс се поколеба.

— Вие двамата често разговаряте, нали?

Той се усмихна.

— Предполагам, че се опитвам да наваксам изгубеното време. Не че е възможно.

— Не, не е — направи пауза. — Затова ти казах, че е добре да я опознаеш. Нямаш идея какво си пропуснал.

— Напротив, имам — беше негов ред да направи пауза. — Но и ти можеш да ми помогнеш малко, като ми кажеш това-онова. Кога разбра, че Франки не е обикновено дете?

— Не знам. Когато беше на три вероятно. Тогава тя откри старото пиано във всекидневната на Чарли. А дори когато беше по-малка, като че ли се заслушваше в нещо, което ние не чувахме. После откри, че музиката е вътре в нея. Двамата с Чарли бяхме смаяни. Не знаехме какво да правим. После реших, че онова, което не е естествено за голяма част от хората, е естествено за Франки, наложи ми се да го приема и да я направя щастлива, да развия дарбата й.

— Свършила си добра работа.

— Опитах се. И успях, надявам се.

Той не проговори няколко секунди.

— Тя се тревожи за теб. Мисли, че си самотна.

Грейс застина.

— Казала ти е това?

Той се засмя тихо.

— Мисля, че тя търси бавачка за майка си. За времето, в което композира. Увери ме, че тази работа няма да е на пълен работен ден.

— О, ти си избран?

— Бях наистина поласкан, че е помислила за мен. Бях изненадан, че не е избрала Блокмън. Предполагам, решила е, че той е прекалено зает. А всички знаят, че аз само „се въртя наоколо и раздавам заповеди“ — той вдигна ръка, когато тя отвори уста да проговори. — Знам. Няма нужда нищо да казваш. Разбирам, мислиш, че не съм подходящ.

— Нямам нужда от теб. Мога и сама да се грижа за живота си. А и ти ясно ми даде да разбера, че не искаш да се натоварваш с отговорности.

— Нищо подобно не съм казал. Ти въобще не ме чуваш напоследък — той я изгледа с присвити очи. — Или не искаш да ме чуеш. Не мога да те обвинявам, но не ми говори глупости. Аз съм тук и съм готов да поема толкова отговорности, с колкото решиш да ме натовариш — добави, донякъде рязко и грубо: — Причината, поради която заставам тук, докато Франки свири, е, че не мога да откъсна очи от теб. Казваш, че Франки забелязва всичко. Искаш ли да забележи колко много ми се иска да завлека майка й в леглото? Не мисля, че тя е готова за този вид образование, а ти?

— Не, разбира се, че не. Франки не би разбрала, че…

— Отначало. Но сигурно съзнаваш, че накрая ще забележи. Не мога да пазя това в тайна, знам, че страстта ми личи. Същото е и за теб. И докато двамата се държим като… Защо, по дяволите, просто не ми позволиш… — той си пое дълбоко дъх. — Не исках да кажа това. Думите просто излязоха от устата ми — тръгна надолу по стъпалата. — Мисля да отида до общата спалня, преди да съм казал още нещо неподходящо — хвърли й поглед през рамо. — Но е вярно и е време да направим нещо по въпроса. И двамата ще бъдем много по-спокойни и ще изпълняваме по-добре задълженията си, ако не ни се налага да се справяме и с това — направи пауза. — Утре следобед в три ще бъда в хамбара.

Тя замръзна.

— Какво трябва да означава това?

— Ти няма да ми позволиш да те имам тук, в къщата. Не и с Франки наоколо — усмихна се предизвикателно. — Нямаме нужда от легло. Както си спомням, правехме го навсякъде, където успявахме да намерим равна повърхност. От кална канавка до масата в кухнята на онази малка колиба до Танжер. Нищо не можеше да ни попречи.

Той се отдалечи, преди тя да е успяла да каже нещо.

„Нищо не можеше да ни попречи.“ Грейс трепереше, докато го гледаше да прекосява двора с широки крачки. Това кратко и просто изречение накара толкова много спомени да нахлуят в главата й… Трябваше да престане да мисли за това. Чувстваше как сетивата й отговарят, как тръпките полазват първо по дланите й, после по цялото й тяло. Откри, че й е трудно да диша, че гърдите й са се уголемили и напрегнали.

Господи, желаеше го!

Да, той беше прав — беше се превърнало в истинско мъчение да го гледа, да чува гласа му и да потиска сексуалните си нужди. Тя беше жена, за Бога! Естествено беше да има желания и нужди. Неестествено беше да си забранява да ги удовлетворява, ако това нямаше да попречи на никого.

Трябваше да си легне. Да помисли за последиците.

Не искаше да мисли. Искаше да последва Килмър сега, в същата тази минута.

„Нямаме нужда от легло.“

Затвори очи. Трябваше да се пребори с това. Ако имаше време, на всяка цена би преодоляла слабостта си. Утре щеше да бъде непрекъснато заета и така да изхвърли мисълта за Килмър от главата си.

Утре…

Хамбара, утре в три.