Айрис Йохансен
В неизвестност (1)

Глава 1

Ел Тарик, Мароко

— Доведи копелето! Хванат е в капан!

„Проклет да съм, ако е така“, помисли си Килмър и подкара джипа нагоре по хълма. Нямаше да им позволи да го хванат, след като беше стигнал толкова далеч. Край ухото му прелетя куршум и разби предното стъкло. Прекалено близо. Настигаха го. Сложи крак на спирачката и намали скоростта. Взе завоя на пътя, приготви се, после скочи в канавката, пълна с кал и пясък. Падането му причини болка, но той не й обърна внимание. Претърколи се, после се поизправи и се скри в храстите. Загледа как джипът се носи, неуправляем, напред и встрани — скоро щеше да излезе от пътя. Ако имаше късмет, щяха да помислят, че са го простреляли, и нямаше да се чудят защо джипът се движи така странно.

Сега трябваше да изчака камиона, който го преследваше. Не се наложи да чака дълго. „Нисанът“ взе завоя с рев. В кабината имаше двама мъже и трима в откритата задна част. Карабината държеше мъжът, застанал в дясната половина на каросерията. И отново се целеше в джипа.

Щеше да ги остави да се приближат още малко… Ето, минаваха покрай него. Сега! Излезе от храстите и хвърли гранатата, която предварително беше извадил от раницата си.

Хвърли се на земята точно в мига, в който избухна. Втора експлозия разтърси земята, когато се взриви резервоарът на камиона. Той повдигна глава. Камионът се беше превърнал в димяща черна купчина, димът се извиваше на спирали към небето. И щеше да бъде забелязан на мили разстояние!

Трябваше да действа бързо. Скочи на крака и затича към поляната на върха на хълма. Трябваха му пет минути, за да стигне дотам. А когато видя хеликоптера, който го чакаше, вече чуваше рева на превозните средства, които го преследваха. Щом го видя, Донован задейства перките.

— Потегляй! — Килмър се настани на седалката. — Остани далеч от пътя, преди да поемеш на юг. Можем да получим куршум в резервоара.

— Когато чух експлозията, помислих, че си се погрижил за този проблем — хеликоптерът се отдели от земята. — Граната ли беше?

Килмър кимна.

— Този път обаче може да има повече от един камион. Когато видят дима, първата им работа ще бъде да проверят сейфа, а после ще се обадят на всеки един от фабриката.

— Да, разбирам — Донован подсвирна, като видя редицата камиони на пътя долу. — И на един от тях има пускова установка за ракета земя-въздух. По-добре да изчезнем от това въздушно пространство, преди да са ни видели. Схвана ли?

— О, да.

Килмър сведе поглед към кадифената бродирана и обсипана с бижута торбичка, която висеше на златната верижка, прикрепена към колана му. Сините сапфирени очи на двата избродирани коня сякаш отговориха на погледа му. Толкова красиви. И толкова смъртоносни. Днес беше убил вече седем души, за да я притежава. Защо не се чувстваше радостен от победата? Може би защото осъзнаваше, че тези седем живота вероятно ще са само началото на хаоса, който ще последва.

— Да, схванах всичко, Донован.

 

 

Таланвил, Алабама

— Говори му, Франки — каза Грейс и погали муцуната на коня. — Когато стигнеш до бариерата, наведи се и му прошепни на ухото какво очакваш от него да направи.

— И той ще спре и ще се заинати, както и преди — Франки направи гримаса. — Конете може и да разбират хората, но аз съм истинско нещастие за тях.

— Човек не знае, докато не опита. Дарлинг просто иска да разбере чия воля е по-силна — неговата или твоята. Не можеш да му позволиш да те победи.

— Не ме интересува, мамо. Няма нужда да доминирам. Ако Дарлинг беше пиано, а не кон, можеше и да се опитам да покажа какво мога, но сега… — погледна Грейс право в лицето и въздъхна. — Добре, ще направя както казваш. Само че той ще ме хвърли.

— Ако го направи, падни както трябва — така, както съм те учила. А после отново се качи на гърба му — тя направи пауза. — Нима не знаеш какъв страх изпитвам, когато паднеш?! Но ти обичаш да яздиш, а и сама реши да участваш в шоуто. За мен няма значение дали ще победиш или не, но трябва да си готова, каквото и да се случи.

— Знам — лъчезарната усмивка на Франки озари лицето й. — И ще спечеля. Само гледай — тя срита коня с пети и го накара да галопира по ринга. Извика през рамо: — Ще ми помогнеш обаче, ако кажеш това и на Дарлинг.

„Изглежда толкова малка върху гърба на коня“, помисли си с агония Грейс. Франки беше облечена в дънки и червена риза, а къдравата й тъмнокестенява коса, която се подаваше изпод кожената каска, изглеждаше черна на слънчевата светлина. Беше на осем, но беше дребна за възрастта си и изглеждаше още по-малка.

— Тя е още само дете, Грейс — Чарли се беше приближил до оградата и бе застанал до нея. — Не бъди толкова сурова с нея.

— Ще бъда сурова, ако й позволя да навлезе в живота неподготвена — видя, че Франки приближава бариерата и започна тихо да казва молитва. — Не мога да я защитавам през целия й живот. А ако не съм близо до нея — какво? Тя трябва да се научи да оцелява.

— Като теб?

— Да, като мен.

Дарлинг беше почти стигнал бариерата. „Не спирай. Не спирай, момче! Прескочи я.“

Дарлинг се поколеба, после се извиси във въздуха и прескочи бариерата.

— Браво! — Грейс скочи от оградата на земята, а Франки извика радостно и тръгна в галоп към нея. — Казах ти, че можеш да го направиш!

Франки слезе от седлото, Грейс я взе в прегръдките си и се завъртя в кръг.

— Невероятна си!

— Да! — Франки се усмихна широко и щастливо и лицето й грейна. — Може би не си единствената от семейството, която може да разговаря с конете — погледна към Чарли. — Страхотно, а?

Чарли кимна.

— А аз си мислех, че свиренето на пиано ще те направи негодна за каквото и да било друго — и неговото загоряло и изсушено от слънцето лице беше озарено от усмивка. — Мога дори да ти намеря работа за през лятото — например да чистиш конюшните във фермата „Бейкърс Фарм“.

— Не, прекарах достатъчно време в нея — момичето хвана юздите на Дарлинг и го насочи към портата. — А и ти ми даваш свободно време, в което да се упражнявам на пианото. Не мисля, че мистър Бейкър би направил това. Той обича народната музика на южните щати.

— След като се погрижиш за Дарлинг, вземи душ и се преоблечи — каза Грейс. — След час трябва да сме на тренировка по джудо.

— Добре — Франки свали кожената каска от главата си и разроши косата си. — А Робърт обеща след това да ни заведе да хапнем пица. И ти ще дойдеш, Чарли, нали?

— Няма да пропусна — каза Чарли. — И ако се разбереш с майка си, дори мога да се погрижа за Дарлинг вместо теб — направи гримаса. — Няма значение. Ще си заслужа някоя забележка, че й преча да възпита в теб отговорност.

— Ами да, мама си е такава — Франки поведе Дарлинг към конюшнята. — Но аз нямам нищо против. Обичам да се грижа за Дарлинг, искам да му е удобно. Така му се отплащам за радостта, която ми дава.

— Да, като например, че те хвърля в калта.

— Той не ми причинява болка.

— И слава Богу! — измърмори тихо под носа си Грейс, докато гледаше как Франки се скрива в конюшнята. — Едва не получих сърдечен удар, Чарли.

— Но я накара отново да направи опит — кимна Чарли.

— Знам. Трябва да се научи да оцелява — настоя Грейс. — И да има шанс да спечели. Не искам да бъде като хората, които вечно търпят поражение.

— Тя свири много добре на пиано. И не на всеки се налага да се състезава на ринга.

— Тя обича да язди. Влюби се в конете още на тригодишна възраст, когато с теб за първи път я качихме на гърба на кон. Пианото обаче е първата й любов и тя свири отлично. А аз не искам да бъде ограничена до концертните зали. Композирането също й се удава, а така няма да бъде изложена непрекъснато на суетнята и оживлението на обществения живот. Искам да развие всичките си способности, преди да реши дали иска да види името си на някой рекламен афиш — направи гримаса. — Кой, по дяволите, би помислил, че ще родя дете-чудо?

— Ти самата също не си лишена от таланти — усмихна се Чарли.

— Наследствеността няма нищо общо с талантите като тези на Франки. Този вид дарби са каприз на съдбата, нещо необичайно. Аз обаче не искам тя да бъде смятана за странна от когото и да било, а да има нормално и щастливо детство.

— Или ще пратиш всички по дяволите! — той се засмя тихо. — Тя е щастлива, Грейс. Можеш да се отпускаш поне от време на време. Свършила си чудесна работа с нейното възпитание.

— Ние сме свършили чудесна работа — подчерта тя. — И всяка нощ благодаря на Бога, че те имам, Чарли.

Лека руменина обагри сбръчканите му бузи. Гласът му обаче беше пълен с горчивина.

— Надявам се, че Той те чува. Не съм свършил кой знае колко важни неща през живота си, а все повече и повече остарявам. Много скоро може да имам нужда от заслужени точки в неговата книга.

— Хей, та ти наближаваш само осемдесет, а си здрав колкото и всеки от конете ти. Мисля, че имаш още много добри години живот пред себе си.

— Вярно е — той направи пауза. — Но нито една от тях няма да е по-добра от последните осем години. Франки е много специална, а ти ме караш да се чувствам така, сякаш тя принадлежи и на мен.

— Но тя наистина е донякъде и твое дете. И ти го знаеш — Грейс смръщи вежди. — Много си сериозен днес. Нещо не е наред ли?

Той поклати глава.

— Уплаших се малко при онзи скок над бариерата на Франки. И си спомних какъв беше животът ми, преди ти да се появиш в онзи ден преди осем години. Бях раздразнителен стар ерген, а фермата ми за коне западаше. Ти промени всичко.

— Да, уговорих те да ми дадеш работа, преместих се тук и те натоварих с шестмесечното си бебе. Което имаше колики. Имах късмет, че не ме изхвърли още първия месец.

— Изкушавах се. Но след като минаха два месеца, реших, че дори да те изгоня, ще задържа Франки.

— Това можеше да стане само в мечтите ти.

— Да, трудно щеше да бъде — сините му очи блестяха.

— Разбира се, можех да се опитам да намеря човек, който да ти затегне юздите. Макар все още да не съм видял кон, с който да не можеш да се справиш. Странно.

— Не започвай пак. Откакто гледа онзи филм, в който хората шепнеха на конете, Франки мисли, че аз… а аз просто им говоря, по дяволите. В това няма нищо странно.

— И те разбират — той вдигна ръка. — Не те обвинявам, че си доктор Дулитъл. Просто никога не съм срещал човек като теб.

— Обичам конете. Може би те усещат любовта ми и й отговарят. Всичко е толкова просто.

— У теб няма нищо просто. Ти си твърда по отношение на всекиго и всичко, с изключение на Франки. И си луда по детето. А ето че й позволяваш да поема рискове, каквито повечето любящи майки не биха позволили.

— Повечето любящи майки никога не са преживели онова, което преживях аз, докато тя израсна. Ако баща ми не се беше уверил, че ще мога да оцелея, нямаше да навърша дори тринайсет. Нима мислиш, че не бих искала Франки да расте като обвита в пашкул и да бъде предпазена от каквато и да било погрешна стъпка? Но грешките ни учат и ни правят по-силни. Ще я обичам и ще я защитавам по единствения начин, за който знам, че е добър и полезен. Ще я уча сама да се защитава.

— Не мисля, че ще ми кажеш къде си израснала.

— Казах ти. Прекарвах всяко лято в конефермата на дядо си в Австралия.

— А къде прекарваше останалата част от годината? — Чарли сви рамене, като видя как лицето й придобива изражение на твърдост и затвореност. — Да, ти обикновено не говориш за нищо, случило се преди онзи ден, в който се появи на прага ми. Помислих, че имам възможност да запитам.

— Не че не… По-добре е да не знаеш нищо за… — тя поклати глава. — Не защото ти нямам доверие, Чарли.

— Знам. Питам се само защо трябва да ми имаш доверие, за да ми говориш за детството си и за онова, което ти дава сили да живееш.

— Ти знаеш какво ми дава сили да живея.

Той се засмя тихо.

— Да. Франки. Мисля, че тя е достатъчна за всеки човек — обърна се и тръгна към хамбара. — Ако искам да дойда с вас на пица, ще трябва първо да свърша със задълженията си. Двамата с Робърт ще изиграем партия шах, след като оставим теб и Франки във фермата. Този път ще го победя. Той наистина е по-добър в джудото и другите бойни изкуства, отколкото в разните игри. Необикновен човек е Робърт — хвърли поглед през рамо. — И не е ли необикновено това, че се появи в града и отвори този клуб за бойни изкуства само няколко месеца след твоето пристигане?

— Не, не е нещо необикновено. В града нямаше подобен клуб. Просто това е добър и успешен бизнес.

Чарли кимна.

— Предполагам, че всичко е така, както го приемаш ти. Ще се видим довечера.

Тя гледа след него, докато той вървеше към хамбара. Въпреки годините, походката му беше пъргава, а тялото му изглеждаше силно като тялото на доста по-млад мъж. Тя никога не мислеше за Чарли като за старец и изпитваше мъка, когато той говореше така. Никога досега не го беше чувала да говори за напредналата си възраст или за смъртта. Той винаги живееше за мига… А тези дни имаше достатъчно приятни мигове за всички тях.

Погледът й се зарея над хълмовете, опасващи фермата. Лъчите на следобедното слънце придаваха по-тъмнозелен цвят на боровете, които пък излъчваха почти неземно спокойствие на горещия августовски ден. Когато преди осем години беше дошла за първи път в малката ферма на Чарли, тя беше привлечена точно от това спокойствие. Боята на сградите се лющеше и оградите бяха доста стари, а къщата изглеждаше занемарена от години, но това чувство за безвремие и покой се усещаше навсякъде. Господи, а каква нужда от отпускане имаше тя тогава!

— Мамо! — чу гласа на дъщеря си. Обърна се и видя Франки да бърза към нея.

— Всичко ли е готово?

— Да — тя хвана Грейс за ръката. — Поговорих с Дарлинг, докато се грижех за него. Казах му, че е добро момче и че очаквам от него да прескочи бариерата и утре.

— Наистина ли? — попита настойчиво Грейс.

Момичето въздъхна.

— Но той сигурно и бездруго ще ме хвърли. Предполагам, че днес просто имах късмет — каза със съжаление.

Грейс се усмихна.

— Може би утре също ще имаш късмет — опита се да я насърчи тя.

Грейс стисна по-силно ръката на Франки. Господи, колко много я обичаше! Този миг беше един от съвършените. Независимо какво щеше да им донесе утрешният ден, днешният беше щастлив и завършен.

— Искаш ли да се надбягваме до къщата?

— Добре.

Франки издърпа ръката си и хукна през двора. Грейс се запита дали да й позволи да спечели. Колко ли щеше да боли да… Грейс хукна с всички сили. Щеше да боли. Трябваше да е честна с Франки и никога да не предава доверието й. Някой ден Франки щеше да я остави да диша праха й и тогава победата щеше да е много по-сладка за нея…

 

 

— Ще вали — каза Грейс, и вдигна глава към нощното небе. Тя и Робърт Блокмън стояха на паркинга и чакаха Чарли и Франки, които довършваха играта си на билярд в залата, съседна на пицарията. — Усещам приближаването на дъжда.

— Според прогнозата, следващите два дни ще са сухи като дните в пустинята — Робърт се беше подпрял на вратата на колата. — Август обикновено е сух.

— Тази вечер ще вали — повтори тя.

Робърт се засмя.

— Знам, че никой не вярва на прогнозите. Ти усещаш времето. Ти и конете ти. Те вероятно също са уплашени.

— Аз не се страхувам. Обичам дъжда — гледаше през прозореца как Франки се прицелва с щеката. — И Франки го обича. Понякога яздим заедно, когато вали.

— Не и аз — потръпна Робърт. — Аз съм като котките. Обичам да съм на сухо и да ми е уютно, когато навън е влажно.

Грейс се усмихна. Помисли си, че той прилича по-скоро на мечка, отколкото на котка. Беше в края на четирийсетте, огромен, едър, с ниско подстригана коса и неправилни черти на лицето, които включваха и гърбав нос, чупен два пъти в миналото. Тя непрекъснато повтаряше, че прилича повече на боксьор от световна величина, отколкото на учител по бойни изкуства.

— О, мисля, че можеш да преживееш лошото време — каза помирително тя. — Как мина седмицата ти, Робърт? Имаше ли нови клиенти?

— Двама. Може и да си ги видяла днес следобед в клуба. Тъкмо привършвахме подписването на договора. Две момчета. Бащата е шофьор на камион и мисли, че те трябва да са силни като него — направи гримаса. — Ще трябва много да се учат. Можеш да победиш бащата дори с една ръка, завързана на гърба. По дяволите, сигурно дори Франки би могла да го победи. Никакъв финес. Понякога се питам защо не замина по-далеч от малкия град, където хората се интересуват предимно от клюки.

— Мислех, че ти харесва в Таланвил — каза несигурно Грейс.

— Така е. Повечето време. Бавното темпо, спокойният живот ми допадат. Само понякога ми идва до гуша — погледът му се премести върху Франки. — Защо не я доведеш утре да покаже някои движения на онези момчета.

— А защо да…? — тя го изгледа с присвити очи. — За какво е всичко това, Робърт?

— За нищо.

— Робърт? — тя го погледна проницателно.

Той сви рамене.

— Просто чух баща им да си мърмори нещо под носа, след като вие заминахте. Дори след осем години в този град хората все още говорят за теб и Франки.

— И? — тя повдигна брадичка.

— Това не ми харесва — намръщи се той.

— Франки е незаконородена, а дори в днешно време има хора, които искат всичко в света да е според техните разбирания за него. Особено в малък град като този. Обясних това на Франки и тя разбра.

— Но на мен непрекъснато ми се иска да ударя някого — каза мрачно Робърт.

Грейс се усмихна.

— На мен също. Обаче децата са много по-открити от родителите си и Франки не се чувства наранена от това. Ако я боли, то е заради мен — опита се да го успокои Грейс.

— Обзалагам се, че тя също иска да удари някого!

— Тя вече го направи и се наложи да поговоря с нея — поклати глава Грейс. — Така че няма да караме Франки да бие когото и да било от клиентите ти, за да се чувстваш ти по-добре.

— А какво ще кажеш ти да се почувстваш по-добре? — погледна я настойчиво той.

— Няма да се почувствам по-добре, ако отстъпя пред невежеството и липсата на толерантност. А и така нещата могат да станат по-трудни за Чарли. Може да се почувства длъжен да ни защити, а той не е млад. Няма да поема дори най-малкия риск той да пострада — гласът й прозвуча рязко.

— Може да се грижи за себе си. Чарли е способен да сдържа нервите си.

— Не и когато става въпрос за мен и Франки. Направил е прекалено много за нас, за да получава такава отплата.

— Ти също направи много за него — напомни й Робърт.

Тя поклати глава.

— Той ме прие и даде дом на Франки. А аз само работех пряко сили, за да започне фермата да носи доходи. И без това щях да го направя.

— Не вярвам той да таи дори най-малко съжаление за това, което е направил за вас.

Тя не проговори веднага.

— А ти?

Той повдигна вежди.

— Какво аз?

— Ти също прекара осем години тук. И сам каза, че има моменти, когато ти идва до гуша от живота в малкия град.

— Щях да имам своите моменти, както ги наричам, дори да живеех в Париж или в Ню Йорк. Всички имат своето време на недоволство.

— Аз — не.

— Но ти имаш Франки — той сведе поглед към нея. — Както и ние. Никога не съм съжалявал, че бях изпратен тук, за да те наблюдавам. За всички нас това е основното. Винаги става въпрос за Франки, нали?

Франки тъкмо вдигаше щеката си нагоре, лицето й беше грейнало от радост, тъмните й очи блестяха, тя говореше възбудено на Чарли.

— Да — каза Грейс тихо. — Винаги става въпрос за Франки.

 

 

— Какво ще кажеш да те закарам у дома, Чарли? — Робърт отвори вратата на колата. — Защото си пил.

— Всичко при мен е законно. Изпих само две питиета. Нямам нужда у дома да ме кара някакъв нахакан хлапак.

— Нахакан хлапак? Ласкаеш ме — той се усмихна широко. — Хайде. Може и да си изпил само две питиета, но залитна леко, когато стана от масата. Нека те закарам.

— Камионът ми знае пътя за дома — той направи гримаса. — Като стария Добин — запали двигателя. — Ако те бях победил в последната игра, можеше и да те оставя да ме закараш у дома като проява на стил, но сега ще си запазя това право до следващия път — усмихна се. — Този път бях близо. Ще те победя следващата седмица.

— Само бъди внимателен.

— Винаги внимавам. Тези дни имам какво да губя — той наклони глава и се заслуша. — Това гръм ли беше?

— Няма да се изненадам. Грейс каза, че тази вечер ще вали. Откъде знае, по дяволите?!

Чарли сви рамене.

— Веднъж ми каза, че има четвърт индианска кръв — на племето чероки. Може би се предава с гените — махна му с ръка, докато излизаше на заден ход от паркинга.

Робърт се поколеба, загледан след него. Чарли като че ли шофираше добре, а и до неговата ферма се стигаше все по черни пътища. Ще му звънне, когато се прибере у дома, просто за да изхвърли мисълта за него. Обърна се и закрачи към своя „SUV“.

Вечерта се беше оказала приятна и той беше изпълнен с топло задоволство. Макар че не беше част от работата му, тази вечер му беше донесла радост в компанията на Грейс, Франки и Чарли. Те бяха най-близо до представата му за семейство, каквото той нямаше. Когато беше приел това поръчение, не беше и мечтал то да продължи толкова дълго. И щеше да бъде разочарован, когато приключеше.

„Ако някога приключи“, помисли си с горчивина. Бяха му казали, че Грейс Арчър е прекалено важна за тях, за да поемат каквито и да било рискове по отношение на нейната безопасност. А това, че го държаха тук, в този затънтен малък град, в продължение на осем години, само подчертаваше този факт.

Той нямаше намерение да поеме какъвто и да било риск по отношение на нея, дори агенцията някога да сметнеше, че тя е без значение. За него, Грейс се беше превърнала в лична мисия. Той я харесваше, по дяволите. Тя беше умна и силна и не позволяваше нищо да застане на пътя й, когато преследваше нещо. Беше също така много привлекателна жена. Беше изненадан, че я намира такава. Винаги беше харесвал хубавички, пълнички и приятни за гушкане женички и първата му съпруга напълно попадаше в тази категория. Но не и Грейс. Тя беше висока, стройна и грациозна, с къдрава къса кестенява коса, която обрамчваше лицето й, с огромни лешникови очи, пълни устни и деликатна костна структура, която беше по-скоро интересна, отколкото хубава по стандартния начин. Но имаше нещо в нейната увереност, във вътрешната й сила, в интелигентността й, което му въздействаше. Имаше моменти, когато интересът му затихваше, но тя беше така погълната от дъщеря си и живота си във фермата на Чарли, че той се съмняваше дали въобще забелязва какво става с него.

А може би беше забелязала и беше решила, че няма да обърне внимание. Знаеше, че на нея й харесва приятелството с него и че тя вероятно не искаше да подлага на риск тези им взаимоотношения заради други, по-неспокойни и по-бурни. Господ беше свидетел, че животът й беше достатъчно бурен, преди да дойде тук. Когато беше прочел досието й, му беше много трудно да свърже Грейс, която познаваше, с жената, описана в него. Е, с изключение на факта, че тя съвсем лесно го поставяше на мястото му, когато ставаше въпрос за работа. Беше силна и опитна и обичаше да рискува. Кой знае? Може би точно този намек за опасност я правеше толкова интересна в неговите очи.

Стигна до своя „SUV“ и натисна бутона на дистанционното, за да отключи вратите. На Чарли щяха да са необходими двайсет минути, за да стигне до дома си. Ще му даде още пет минути да влезе в къщата, а после ще му се обади и…

На седалката беше оставен голям кафяв плик. Той замръзна.

— По дяволите!

Нямаше съмнение, че беше заключил вратите. Огледа паркинга. Не видя нито едно подозрително лице. Но който и да беше оставил плика на седалката, беше имал на разположение цялата вечер, за да го направи. Взе го бавно и го отвори, извади съдържанието му. Снимка в профил на два бели коня. И двата коня имаха сини очи.

 

 

— Мамо, може ли да вляза? — Франки стоеше на прага на спалнята на Грейс. — Не мога да заспя.

— Разбира се — Грейс седна в леглото и потупа мястото до себе си. — Какво има? Боли те стомахът? Казах ти да оставиш последното парче пица.

— Не — Франки се сгуши под завивките. — Просто се чувствах самотна.

Грейс я прегърна.

— Тогава се радвам, че дойде. Самотата причинява болка.

— Да — Франки мълча няколко секунди. — Мислех си, че ти вероятно също се чувстваш самотна понякога.

— Да, когато ти не си при мен.

— Не, имам предвид, че може би ти липсват любовта и бракът. Да не би аз да ти преча?

— Ти не би могла да ми пречиш — засмя се Грейс. — Обещавам тези неща никога да не ми липсват. Прекалено съм заета.

— Така ли?

— Да — тя целуна леко Франки по слепоочието. — Това е достатъчно, малката ми. Онова, което имам с теб и Чарли, ме прави много, много щастлива.

— Мен също — прозина се Франки. — Исках просто да знаеш, че не бих имала нищо против, ако ти решиш…

— Отиди да спиш. Утре ще трябва да се справя с двегодишен жребец.

— Окей — тя се сгуши още по-плътно в майка си. — Отново чух музиката. Ще стана рано и ще се опитам да я изсвиря на пианото.

— Нещо ново?

Франки отново се прозина.

— Да. В момента е само шепот, но ще стане нещо по-силно.

— Ще се радвам да я чуя, когато си готова.

— Аха. Но сега тя е само шепот…

И в следващия миг вече беше заспала. Грейс внимателно се отмести, за да може главата й да почива по-удобно върху възглавницата. Трябваше да я накара да легне в собственото си легло, но нямаше да го направи. Франки беше толкова независима, че вече рядко идваше да се сгуши в Грейс, която много се радваше на тези моменти. Нямаше нищо помило и по-скъпо от мекото тяло на любимото дете.

А Господ знаеше, че никое дете не е по-обичано от това тук, в нейните прегръдки.

Странна беше загрижеността на Франки за самотата на майка й. А може би не беше чак толкова необичайна. Франки разсъждаваше като по-голямо дете и беше изключително чувствителна. Грейс се надяваше да я е убедила, че този тих живот във фермата е достатъчен за нея. Беше й казала истината. Беше толкова заета, че нямаше време да се тревожи за секс или интимна връзка. Дори връзката да не представляваше заплаха, тя не искаше да потъне отново в океана от чувственост, който едва не беше предизвикал гибелта й.

По времето, когато беше заченала Франки, тя беше напълно погълната от физическа страст, която я караше да забравя всичко. Това нямаше да се случи отново. Заради Франки поне трябваше да остане с ясен разсъдък.

Дъждът шибаше по прозореца и този ритмичен шум само подчертаваше спокойствието, което я обгръщаше. Тя искаше то да продължава и продължава. Конят, който трябваше да обуздае утре, можеше да върви по дяволите. Щеше да остане да лежи тук с Франки и да се наслаждава на момента.

 

 

— Какво, по дяволите, е това? — запита Робърт веднага щом се свърза с Лес Норт във Вашингтон. — Коне? Тази страна е пълна с коне, но досега никой не е отключвал колата ми, за да остави снимка на седалката ми.

— Със сини очи?

— И двата коня са със сини очи, да. Какво е това?

— Отиди веднага във фермата, Блокмън. И провери дали всичко е наред.

— И да я събудя? Тази вечер видях и нея, и детето. Чувстват се чудесно. А това може да е само някаква нескопосна шега. Аз не съм най-обичаният човек в града. Но и нямам нищо общо с конете и с тяхното отглеждане. А това ми гарантира статута ми на външен човек.

— Не е шега. И не е дело на някой от съседите ти. Отиди до фермата. Опитай се да не я изплашиш, но се увери, че всичко е наред.

— Ще се обадя на Чарли на мобилния му телефон — Робърт мълча един миг. — Сериозно е, нали?

— Дяволски си прав, сериозно е. Може би това е причината да я пазиш в продължение на всичките тези осем години. Отиди там и заслужи заплатата си.

— Тръгвам — и Робърт затвори.

Норт натисна копчето за прекъсване на връзката и остана така, замислен. Дали беше предупреждение? Вероятно. А ако беше предупреждение, от кого беше отправено?

Може би Килмър.

Изруга тихо. Най-лошият възможен сценарий беше появата на Килмър след всичките тези години. Бяха сключили сделка, по дяволите. Не можеше да се появи и да предизвика хаос във внимателно направените им планове. Но ако имаше проблем, Блокмън щеше да се справи с него.

Може би не беше толкова лошо. Може би той не беше в Таланвил. Може би беше наел някого, който да остави снимката.

Да, това беше възможно толкова, колкото и прасето да полети. Дори предупреждението да не беше лично негово дело, той не беше човек, който ще позволи някой друг да се справи с опасна ситуация, заплашваща Грейс Арчър.

Нямаше никакъв избор, освен да се обади на Бил Крейн, шефа си, и да му каже, че Килмър вероятно отново се е появил на сцената. По дяволите, Крейн беше един от новите момчета чудо, встъпили в длъжност след единайсети септември^[1]. Беше готов да се обзаложи, че Крейн дори не знае за съществуването на Килмър.

Е, щеше да научи. Норт нямаше намерение да разрешава сам този проблем. Щеше да събуди момчето чудо и да види какво ще направи то по въпроса с Килмър. Набра бързо номера и зачака, не без известно злостно задоволство, телефонният звън да изтръгне Крейн от съня му.