Милан Кундера
Незнанието (6)

6

Вечерта преди заминаването Ирена й представи Густаф, своя шведски приятел. Вечеряха заедно в един ресторант и майката, която не знаеше и дума френски, храбро си послужи с английския. Това зарадва Густаф: с любовницата си говореше само на френски и се чувстваше уморен от този език, който смяташе за претенциозен и непрактичен. Тази вечер Ирена не бе особено словоохотлива: с изненада наблюдаваше майка си, която проявяваше неподозирана способност да се интересува от другите; със своите трийсет зле произнасяни английски думи тя обсипа Густаф с въпроси за живота му, за фирмата му, за мненията му и го впечатли.

На другия ден майката си замина. След като се върна от летището в апартамента си на последния етаж, Ирена отиде до прозореца, за да се наслади отново на спокойствието и свободата на своята самота. Дълго гледа покривите, разнообразието от комини с най-причудливи форми, парижката флора, която за нея отдавна бе заменила зеленината на чешките градини, и осъзна колко щастлива бе в този град. Винаги бе смятала за очевидно, че емиграцията й е нещастие. Но, пита се в този момент, не е ли тя по-скоро илюзия за нещастие, илюзия, внушена от начина, по който всички възприемат емигранта? Не четеше ли живота си по инструкции, които други бяха пъхнали в ръцете й? И си каза, че емиграцията й, макар и наложена отвън, пряко волята й, може би, без да го съзнава, бе най-доброто решение за живота й. Неумолимите сили на Историята, които бяха посегнали на свободата й, я бяха направили свободна.

Затова бе малко смутена, когато след няколко седмици Густаф гордо й съобщи добрата новина: бе предложил на фирмата си да открие агенция в Прага. Комунистическата страна не беше особено привлекателна за търговия, агенцията щеше да бъде скромна, но той щеше да има възможност от време на време да пребивава там.

— Много ще ми е приятно да опозная твоя град — каза той.

Вместо да се зарадва, тя сякаш почувства неясна заплаха.

— Моят град? Прага вече не е моят град — отговори тя.

— Как така! — засегна се той.

Никога не криеше от него какво мисли, затова той имаше възможността добре да я познава; и въпреки това я виждаше точно такава, каквато я виждаха всички: млада жена, прогонена от страната си, която страда. Той самият произхождаше от един шведски град, който ненавиждаше от все сърце и където повече не желаеше да стъпи. Но в неговия случай това е нормално. Тъй като всички го хвалят, че е много космополитен, симпатичен скандинавец, който вече е забравил къде е роден. И двамата са класифицирани, етикетирани и ги оценяват според верността им към етикета (ама, разбира се, именно това и нищо друго високопарно наричат: да бъдеш верен на себе си).

— Кой тогава е твоят град?

— Париж! Именно тук те срещнах, тук живея с теб.

Сякаш не бе я чул, той погали ръката й: „Приеми го като подарък. Ти не можеш да отидеш там. Аз ще ти служа за свръзка с твоята изгубена страна. За мен ще е удоволствие“.

Тя не се съмняваше в добротата му; благодари му; но все пак добави със спокоен глас: „Но те моля да разбереш, че нямам нужда да ми служиш за свръзка с каквото и да било. С теб съм щастлива, откъсната от всичко и от всички“.

Той също стана сериозен: „Разбирам те. И не се бой, не възнамерявам да се интересувам от предишния ти живот. Единственият човек от твоите познати, с когото ще се срещна, е майка ти“.

Какво можеше да му каже? Че тъкмо с майка й не иска той да се среща. Как да му го каже, на него, който с такава любов си спомня за покойната си майка?

„Възхищавам се на майка ти. На нейната жизненост!“

Ирена не се и съмнява. Всички се възхищават на майка й заради нейната жизненост. Как да обясни на Густаф, че в омагьосания кръг на майчината сила Ирена никога не бе съумявала да ръководи собствения си живот? Как да му обясни, че постоянната близост на майката ще я захвърли назад, в нейните слабости, в нейната незрялост? Ах, колко налудничава бе идеята на Густаф да иска да се обвързва с Прага!

Чак вкъщи, когато остана сама, тя се успокои, вдъхвайки си увереност: „Слава богу, че полицейската бариера между комунистическите страни и Запада е доста здрава. Няма защо да се страхувам, че връзките на Густаф с Прага могат да ми навредят“.

Какво? Какво си каза току-що? „Слава богу, че полицейската бариера е доста здрава“? Наистина ли си каза „Слава богу“? Тя, емигрантката, която всички съжаляваха за това, че бе изгубила родината си, си каза „Слава богу“?