Милан Кундера
Незнанието (42)

42

По време на последните думи двамата приятели се бяха спрели; кучето се възползва от това: изправи се и сложи лапи върху Йозеф, който го погали. N. дълго и все по-разчувстван наблюдаваше тази двойка: човек и куче. Сякаш едва сега осъзна напълно тези двайсет години, през които не се бяха виждали: „Ах, колко съм щастлив, че дойде“. Потупа го по рамото и го покани да седнат под една ябълка. И изведнъж Йозеф разбра: сериозният, важният разговор, за който се бе подготвил, нямаше да се състои. Но за своя изненада почувства облекчение, чувство на освобождение! В края на краищата не бе дошъл да подлага приятеля си на разпит!

Сякаш нещо се отприщи, разговорът им потръгна, свободно, приятно, като приказка между двама стари приятели: разпилени спомени, вести за общи приятели, забавни коментари, парадокси, шеги. Сякаш нежен, топъл, силен вятър го бе сграбчил в обятията си. Йозеф изпита неудържима радост да говори. Ах, тъй неочаквана радост! Цели двайсет години почти не бе говорил чешки. Разговорът с жена му бе лесен, датският се бе превърнал в техен интимен сабир^[1]. Но с другите винаги осъзнаваше, че подбира думите, конструира фразата, следи акцента си. Струваше му се, че когато говореха, датчаните пъргаво тичаха, а той се тътреше отзад, натоварен с двайсеткилограмово гюле. Сега думите сами излизаха от устатата му, без да е необходимо да ги подбира, да ги контролира. Чешкият вече не бе онзи непознат език с носов тембър, който го бе поразил в хотела в родния му град. Най-сетне го разпознаваше, вкусваше го. С него се чувстваше лек като след лечение за отслабване. Говореше, сякаш летеше, и за пръв път по време на престоя си бе щастлив в страната си и я чувстваше като своя.

Насърчен от щастието, което излъчваше приятелят му, N. все повече се отпускаше; със съучастническа усмивка той спомена за някогашната си тайна любовница и благодари на Йозеф, че веднъж му бе послужил за алиби пред жена му. Йозеф не си спомняше и бе сигурен, че N. го бърка с някого. Но историята с алибито, която N. надълго му разказа, бе толкова хубава, толкова смешна, че Йозеф най-накрая си призна, че бе изиграл ролята на главно действащо лице. Главата му бе наклонена назад и през листата на дърветата слънцето осветяваше блажената усмивка на лицето му.

Именно в това състояние на блаженство ги завари жената на N.

— Ще обядваш ли с нас? — каза тя на Йозеф.

Той погледна часовника си и стана.

— След половин час имам среща!

— Тогава ела тази вечер! Ще вечеряме заедно — топло го помоли N.

— Тази вечер вече ще си бъда у дома.

— Като казваш у дома, имаш предвид…

— В Дания.

— Толкова е странно, че те чувам да го казваш. Значи твоят дом вече не е тук? — попита жената на N.

— Не. Там е.

Настъпи дълго мълчание и Йозеф очакваше въпросите им: „Ако Дания наистина е твой дом, как живееш там? И с кого? Разкажи! Каква е къщата ти? Коя е жена ти? Щастлив ли си? Разкажи! Разкажи!“.

Но нито N., нито жена му не изрекоха нито един от тези въпроси. За миг пред Йозеф се мярнаха ниска дървена ограда и бор.

— Трябва да тръгвам — каза той и те се запътиха към стълбите.

Докато се качваха, мълчаха и по време на това мълчание Йозеф внезапно бе поразен от отсъствието на жена си; тук нямаше и следа от нейното същество. През трите дни, прекарани в тази страна, никой не бе казал нито дума за нея. Той разбра: ако останеше тук, щеше да я загуби. Ако останеше тук, тя щеше да изчезне.

Спряха се на тротоара, още веднъж си стиснаха ръцете, а кучето опря лапи в корема на Йозеф.

После тримата дълго гледаха как той се отдалечава, докато изчезна от погледите им.