Милан Кундера
Незнанието (4)

4

Още от първите седмици на емиграцията Ирена сънуваше странни сънища: намира се в самолет, който сменя посоката и се приземява на непознато летище; въоръжени хора в униформи я чакат долу пред стълбичката; със студена пот на челото тя разпознава чешката полиция. Друг път се разхожда в малък френски град, когато вижда странна група жени, които, всяка с халба бира в ръка, тичат към нея, заговарят я на чешки, смеят се с коварна сърдечност, а Ирена с ужас си дава сметка, че е в Прага, извиква, събужда се.

Мартин, мъжът й, сънуваше същите сънища. Всяка сутрин си разправяха ужаса от завръщането им в родната страна. После, от един разговор с полска приятелка, също емигрантка, Ирена разбра, че всички емигранти сънуват тези сънища, всички, без изключение; отначало се развълнува от това нощно братство на хора, които не се познаваха, сетне малко се раздразни: как така толкова интимният опит на съня може да бъде преживяван колективно? Какво тогава е уникалната й душа? Но какъв е смисълът на въпроси без отговори? Едно бе сигурно: в една и съща нощ милиони емигранти сънуваха един и същ сън в безброй варианти. Емигрантският сън — един от най-странните феномени от втората половина на двайсети век.

Тези сънища кошмари й се струваха още по-тайнствени, тъй като страдаше от неудържима носталгия и по същото време преживяваше нещо друго, съвсем противоположно: през деня й се явяваха пейзажи от страната й. Не, това не бе мечтание, продължително и съзнателно, преднамерено, а нещо напълно различно: видения на пейзажи лумваха в главата й ненадейно, внезапно, бързо и моментално угасваха. Докато си говореше с шефа си, изведнъж, като мълния, виждаше път през полята. Докато я блъскаха във вагона на метрото, изневиделица, за част от секундата пред нея изникна малка алея в залесен квартал на Прага. Тези мимолетни образи я навестяваха през целия ден, за да запълнят временно липсата на изгубената й Бохемия.

Същият този кинематограф на несъзнаваното, който през деня й изпращаше късчета от родния пейзаж като образи на щастието, през нощта й устройваше ужасяващи завръщания в същата тази страна. Денят бе озаряван от красотата на напуснатата страна, нощта — от ужаса на завръщането в нея. Денят й показваше рая, който бе изгубила, нощта — ужаса, от който бе избягала.