Милан Кундера
Незнанието (39)

39

Скацел се затвори за триста години в къщата на тъгата, защото виждаше страната си погълната завинаги от Източната империя. Той бъркаше. Всички бъркат относно бъдещето. Човек може да бъде сигурен единствено в настоящия момент. Но вярно ли е това? Може ли той наистина да познава настоящето? Способен ли е да го съди? Разбира се, че не. Защото как онзи, който не познава бъдещето, би могъл да разбере смисъла на настоящето? Ако не знаем към какво бъдеще ни води настоящето, как бихме могли да кажем, че това настояще е добро или лошо, че заслужава подкрепата ни, недоверието ни или омразата ни?

През 1921 година Арнолд Шьонберг заявява, че благодарение на него през идните сто години немската музика ще си остане господарка на света. Дванайсет години по-късно е принуден завинаги да напусне Германия. След войната, в Америка, отрупан с почести, той е все така уверен, че славата никога няма да изостави творчеството му. Упреква Игор Стравински, че мисли прекалено за съвременниците си, а пренебрегва присъдата на бъдещето. Смята бъдните поколения за свой най-сигурен съюзник. В едно язвително писмо до Томас Ман се уповава на епохата „след двеста или триста години“, когато най-сетне ясно ще си проличи кой от двамата е бил по-велик, Ман или той!

Шьонберг умира през 1951 година. През следващите две десетилетия творчеството му е приветствано като най-великото на века, почитано е от най-блестящите млади композитори, които се обявяват за негови последователи; но след това се отдалечава от концертните зали, както и от паметта. Кой го изпълнява днес, в края на века? Кой се позовава на него? Не, не желая да се надсмивам глупаво над неговата самонадеяност и да твърдя, че се е надценявал. Хиляди пъти не! Шьонберг не надценяваше себе си. Надценяваше бъдещето.

Грешка в разсъждението ли бе допуснал? Не. Мислеше правилно, но живееше в твърде високи сфери. Спореше с най-великите немци, с Бах, с Гьоте, с Брамс, с Малер, ала колкото и да са интелигентни, споровете, водени във високите сфери на духа, винаги са късогледи за онова, което без причина, без логика се случва долу: две велики армии се сражават до смърт за свещени каузи; а микроскопичната бактерия на чумата ще срази и двете.

Шьонберг знаеше за съществуването на бактерията. Още през 1930 година той пише: „Радиото е враг, безмилостен враг, който неудържимо настъпва и срещу когото всяка съпротива е безнадеждна“; то „ни засипва с музика (…), без да се запита дали имаме желание да я слушаме, дали имаме възможност да я възприемем“, така че музиката се е превърнала просто в шум, шум сред шумове.

Радиото бе поточето, от което започна всичко. После се появиха други технически средства, които да презаписват, умножават, увеличават звука, и поточето стана огромна река. Ако някога слушаха музика от любов към музиката, днес тя вие навсякъде и винаги, „без да се пита дали имаме желание да я слушаме“, вие във високоговорителите, в колите, в ресторантите, в асансьорите, по улиците, в чакалните, в гимнастическите салони, в запушените от уокмени уши, пренаписана, преаранжирана, съкратена, разпокъсана музика, фрагменти от рок, джаз, опера, поток, в който всичко се смесва, без да знаем кой е композиторът (музиката, превърнала се в шум, е анонимна), без да различаваме началото или края (музиката, превърнала се в шум, няма форма): мръсната вода на музиката, в която музиката умира.

Шьонберг знаеше за бактерията, осъзнаваше опасността, но дълбоко в себе си не й придаваше особено значение. Както казах, той живееше в много високите сфери на духа и високомерието му пречеше да приеме насериозно един толкова незначителен, толкова вулгарен, толкова отблъскващ, толкова недостоен враг. Единственият голям противник, достоен за него, върховният съперник, с когото се бореше виртуозно и сурово, беше Игор Стравински. Именно срещу неговата музика се сражаваше той, за да спечели благоразположението на бъдещето.

Но бъдещето бе реката, пороят от ноти, в който труповете на композиторите се носят сред мъртви листа и откършени клони. Един ден, люшкано от бурните вълни, мъртвото тяло на Шьонберг се сблъска с тялото на Стравински и двамата заедно, в закъсняло и виновно помирение, продължиха пътуването си към нищото (към нищото на музиката, каквото е абсолютната врява).