Милан Кундера
Незнанието (36)

36

Ако двама души живеят в един и същ апартамент, виждат се всеки ден, а освен това се и обичат, всекидневните им разговори съгласуват техните две памети: по негласно и несъзнавано споразумение те оставят в забрава обширни зони от живота си и говорят ли, говорят за няколко събития, все едни и същи, от които изтъкават един и същ разказ, който, като бриз в клоните, шепти над главите им и постоянно им напомня, че са живели заедно.

Когато Мартин умря, бурното течение на грижите отнесе Ирена далеч от него и от онези, които го познаваха. Той изчезна от разговорите и дори двете им дъщери, прекалено малки, когато бе жив, вече не се интересуваха от него. Един ден тя срещна Густаф, който, за да може да продължи разговора им, сподели с нея, че е познавал мъжа й. Това бе последният път, когато Мартин бе с нея, силен, значим, влиятелен, служещ й за мост към бъдещия й любовник. След като изпълни тази мисия, той изчезна завинаги.

Много преди това, в Прага, в деня на сватбата им, Мартин бе настанил Ирена в своята вила; понеже библиотеката и кабинетът му бяха на първия етаж, бе запазил партера за живота си на съпруг и баща; преди заминаването за Франция бе преотстъпил вилата на тъща си, която, двайсет години по-късно, предостави първия етаж, междувременно изцяло преобзаведен, на Густаф. Когато Милада дойде на гости на Ирена, тя си спомни за бившия си колега. „Тук Мартин работеше“, каза замислено. Но никаква сянка на Мартин не се появи след тези думи. Отдавна той и всичките му сенки бяха изпъдени от тази къща.

След смъртта на жена си Йозеф установи, че без всекидневните разговори шепотът на миналия им живот отслабваше. За да го усили, се помъчи да съживи образа на жена си, но нищожността на резултата дълбоко го наскърби. Тя имаше десетина различни усмивки. Той застави въображението си отново да ги нарисува. Провали се. Тя имаше дарбата за смешни и бързи реплики, които го очароваха. Не бе способен да си припомни никоя от тях. Веднъж се запита: ако събере малкото спомени от общия им живот, които му бяха останали, колко ли време щеше да се получи? Една минута? Две минути?

Ето още една загадка на паметта, по-съществена от всички останали: имат ли спомените измерим времеви обем, разгръщат ли се във времето? Той иска да си представи първата им среща: вижда стълба, която от тротоара слиза в подземието на една кръчма; вижда усамотени двойки в жълт полумрак; и я вижда нея, бъдещата си жена, седнала срещу него, с чаша ракия в ръка, с поглед, втренчен в него, със срамежлива усмивка. Дълго я наблюдава как държи чашата, как се усмихва, изучава това лице, тази ръка, а през всичкото това време тя остава неподвижна, не вдига чаша към устата си, не променя нищо в усмивката си. И тук е ужасът: миналото, за което си спомняме, е лишено от време. Невъзможно е да преживеем отново една любов, както прочитаме отново книга или гледаме отново филм. Тъй като е мъртва, жената на Йозеф няма никакво измерение, нито материално, нито времево.

Ето защо усилията да я възкреси в мисълта си скоро се превърнаха в мъчение. Вместо да се зарадва, че бе преоткрил един или друг забравен миг, той бе отчаян от безкрайността на празнотата, която заобикаляше този миг. Един ден си забрани болезненото лутане из коридорите на миналото и сложи край на напразните опити да я възроди такава, каквато бе. Дори си каза, че чрез това вторачване в миналото си съществуване предателски я захвърля в един музей на изгубените вещи и я изключва от настоящия си живот.

Впрочем те никога не бяха издигали спомените в култ. Разбира се, не бяха унищожили интимните си писма, нито бележниците, където бяха вписани задълженията им и срещите им. Но мисълта да ги препрочетат никога не им бе хрумвала. Затова той реши да живее с мъртвата така, както бе живял с живата. Вече не ходеше на гроба й, за да си я припомня, а за да бъде с нея; за да вижда очите й, които го гледат, но го гледат не от миналото, а от настоящия момент.

Тогава за него започна нов живот: съжителството с мъртвата. Нов часовник се захвана да организира времето му. Тъй като бе влюбена в чистотата, тя се ядосваше на безпорядъка, който той оставяше навсякъде. Сега вече сам старателно се грижи за домакинството. Защото обича дома им още повече, отколкото тогава, когато тя бе жива: ниската дървена ограда с малка порта; градината; борът пред къщата от тъмночервени тухли; двата фотьойла, един срещу друг, където сядаха, след като се върнеха от работа; первазът на прозореца, където тя винаги държеше саксия с цветя от едната страна, а от другата — лампа; оставяха тази лампа да свети, докато ги нямаше, за да я виждат отдалеч, от улицата, когато се прибират вкъщи. Спазва всички тези привички и внимава всеки стол, всяка ваза да бъде там, където тя обичаше да ги поставя.

Отново посещава местата, които обичаха: ресторанта на морския бряг, където собственикът никога не забравя да му припомни предпочитаните от жена му риби; правоъгълният площад в малък съседен град, с къщи, боядисани в червено, синьо, жълто, със скромна красота, която ги пленяваше; или когато посещава Копенхаген — кея, откъдето всеки ден в шест часа вечерта отплава голям бял пътнически кораб. Бяха в състояние дълго да стоят там неподвижни, за да го гледат. Преди заминаването отекваше музика, стар джаз, покана за пътуването. Откакто е мъртва, често ходи там, представя си я до себе си и чувства общото им желание да се качат на този бял нощен кораб, да танцуват на него, да спят на него и да се събудят някъде далеч, много далеч на север.

Тя искаше той да е елегантен и сама се грижеше за гардероба му. Той не забрави коя от ризите му предпочиташе, коя не харесваше. За престоя си в Бохемия нарочно взе костюм, към който бе безразлична. Не искаше да обръща прекалено внимание на това пътуване. Това не бе пътуване заради нея, нито с нея.