Милан Кундера
Незнанието (33)

33

Миг по-рано се бе разтворила в сияйната синева! Беше нематериална, превърнала се в светлина!

После небето внезапно почерня. А тя, паднала отново на земята, стана пак тежка и тъмна материя. Едва разбирайки какво се бе случило, не можеше да откъсне погледа си от небето: небето бе черно, черно, безмилостно черно.

Една част от тялото й зъзнеше от студ, другата бе безчувствена. Това я изплаши. Изправи се. След няколко дълги мига си спомни: хотел в планината; съучениците. Объркана, с треперещо тяло, потърси пътя. В хотела повикаха линейка, която я отведе.

През следващите дни, прекарани на болничното легло, пръстите й, ушите й, носът й, отначало безчувствени, страшно я заболяха. Лекарите я успокоиха, но една сестра с радост й разказа всички възможни последици от измръзването: можеше да се стигне дотам, да й ампутират пръстите. Потресена от ужас, тя си представи брадва; хирургическа брадва; месарска брадва; представи си ръката си без пръсти, а отрязаните пръсти — поставени до нея, пред очите й, върху операционната маса. Вечерта й донесоха месо за вечеря. Не можа да яде. Представи си парчета от собствената си плът в чинията.

Пръстите й болезнено се върнаха към живот, но лявото й ухо почерня. Хирургът, стар, тъжен, състрадателен, седна на леглото й, за да й съобщи за ампутацията. Тя изпищя. Лявото й ухо! Ухото й! Боже мой, изпищя тя. Лицето й, красивото й лице с отрязано ухо! Никой не можа да я утеши.

Ох, всичко се бе случило не както бе искала! Бе намислила да стане вечност, която да премахне всяко бъдеще, а вместо това бъдещето пак бе тук, непобедимо, грозно, противно, като змия, която се гърчи пред нея, търка се в краката й и с пълзене се придвижва, за да й посочи пътя.

В гимназията плъзна новината, че се била изгубила и се върнала цялата с измръзвания. Порицаха непокорната, която въпреки задължителната програма глупаво се бе щурала, без да има и елементарно чувство за ориентация, за да намери хотела, който при това се е виждал отдалеч.

Когато се върна вкъщи, отказа да излиза навън. Ужасяваше се да среща хората, които познаваше. Отчаяни, родителите й уредиха дискретно преместване в друга гимназия, в съседен град.

Ох, всичко се бе случило не както бе искала! Бе мечтала да умре тайнствено. Бе направила всичко така, че никой да не узнае дали смъртта й е била злополука или самоубийство. Бе искала да му изпрати смъртта си като таен знак, любовен знак, дошъл от отвъдното, разбираем единствено за него. Всичко бе предвидила добре, освен може би броя на приспивателните, освен може би температурата, която, докато се унасяше, се бе покачила. Бе сметнала, че замръзването ще я потопи в съня и смъртта, но сънят бе прекалено лек; тя бе отворила очи и бе видяла черното небе.

Двете небеса бяха разделили живота й на две части: синьото небе, черното небе. Именно под това друго небе щеше да крачи към смъртта си, към истинската си смърт, далечната и тривиална смърт на старостта.

А той? Той живееше под небе, което за нея не съществуваше. Той повече не я потърси, тя повече не го потърси. Споменът за него не събуждаше у нея нито любов, нито омраза. Мислейки си за него, бе като упоена, без мисли, без емоции.