Милан Кундера
Незнанието (28)

28

Гимназистката се бе разделила с първия си любим без особена болка. С втория бе по-лошо. Когато го чу да казва: „Ако отидеш, това е краят между нас. Кълна ти се, краят!“, не можа да изрече и една-единствена дума. Тя го обичаше, а той хвърляше в лицето й нещо, което само допреди няколко мига би й се сторило немислимо, невъзможно за изричане: раздялата им.

„Това е краят между нас.“ Краят. Ако той й обещава края, какво да му обещае тя? Фразата съдържа заплаха, нейната също ще съдържа заплаха. „Добре — каза тя бавно и сериозно. — Нека бъде краят. Аз също ти го обещавам и ти ще си го спомниш.“ После му обърна гръб, оставяйки го да стърчи насред улицата.

Беше наранена, но беше ли му ядосана? Едва ли. Разбира се, той би трябвало да прояви по-голямо разбиране, тъй като бе ясно, че тя не може да се измъкне от пътуването, което бе задължително. Щеше да бъде принудена да симулира някаква болест, но с непохватната си честност не би успяла. Той несъмнено преувеличаваше, беше несправедлив, но тя знаеше, че е такъв, защото я обича. Познаваше ревността му: представяше си я на планината с други момчета и страдаше от това.

Неспособна наистина да се разсърди, тя го изчака пред гимназията, за да му обясни, че и при най-доброто желание на света не можеше да го послуша и че той нямаше никакво основание да ревнува; беше сигурна, че не може да не я разбере. Той я видя на изхода, но се спря, за да изчака един приятел. Тъй като не можа да го види насаме, тя го последва на улицата и когато той се раздели с приятеля, се втурна към него. Горката, трябваше да предположи, че всичко е загубено, че приятелят й е обсебен от бяс, който вече не го напускаше. Тъкмо го заговори, но той я прекъсна: „Променила си си мнението? Ще се откажеш?“. Когато за десети път отново започна да му обяснява все същото, той й обърна гръб и си тръгна, оставяйки я сама насред улицата.

Тя изпадна в дълбока тъга, но продължаваше да не му се сърди. Знаеше, че любовта означава да си давате всичко един на друг. Всичко — фундаменталната дума. Всичко, тоест не само физическата любов, която му бе обещала, но също и смелостта, смелостта за големите неща, както и за малките, следователно дори онази незначителна смелост да не се подчини на едно смешно училищно разпореждане. Но със срам установи, че въпреки цялата си любов не е способна да намери тази смелост. Колко гротескно бе, гротескно, та чак да ти се доплаче: беше готова всичко да му даде, девствеността си, то се знае, но освен нея, ако той го пожелае, и здравето си, каквато и да е саможертва, която може да му дойде наум, ала същевременно беше неспособна да не се подчини на един жалък гимназиален директор. Трябваше ли да се остави да я победи подобна дребнавост?

Неудовлетворението, което изпитваше към себе си, бе непоносимо и тя на всяка цена искаше да се освободи от него; искаше да постигне величие, в което дребнавостта й би изчезнала; величие, пред което най-после той би се преклонил; пожела да умре.