Милан Кундера
Незнанието (23)

23

Не, в дневника няма никакъв намек за политика. Никаква следа от епохата, освен може би пуританството през първите години на комунизма с идеала за сантиментална любов като фон. Вниманието на Йозеф е привлечено от едно откровение на девственика: той лесно събираше смелост да погали гърдите на едно момиче, но трябваше да преодолее своята свенливост, за да докосне задника й. Имаше усет към точността: „По време на вчерашната среща само два пъти се осмелих да докосна задника й“.

Тъкмо защото се смущаваше от задника, той бе така ненаситен за чувства: „Уверява ме в любовта си, обещанието й за съвкупление е моята победа…“ (очевидно съвкуплението като доказателство за любов бе по-важно за него от самия физически акт) „… но съм разочарован: в срещите ни няма никакъв екстаз. Като си представя съвместния ни живот, се ужасявам“. И по-нататък: „Колко уморителна е верността, която не извира от истинска страст“.

Екстаз; съвместен живот; вярност; истинска страст. Йозеф се спира на тези думи. Какво можеха да означават те за незрелия? Бяха колкото внушителни, толкова и неясни и силата им се състоеше именно в тяхната мъглявост. Той търсеше усещания, които не познаваше, които не разбираше; търсеше ги в своята партньорка (дебнейки и най-малкото вълнение, което се отразяваше на лицето й), търсеше ги у самия себе си (по време на безкрайните часове на интроспекция), но бе все така неудовлетворен. Именно тогава бе отбелязал (Йозеф трябва да признае учудващата проницателност на тази забележка): „Желанието да изпиташ съчувствие към нея и желанието да я накараш да страда са едно и също желание“. И действително той постъпваше сякаш ръководен от тази фраза: за да изпита съчувствие (за да достигне екстаза на съчувствието), правеше всичко, за да види как приятелката му страда; измъчваше я: „Събудих в нея съмнения относно любовта ми. Тя падна в обятията ми, аз я утеших, потопих се в тъгата й и за миг усетих как в мен пламва искра на възбуда“.

Йозеф се опитва да разбере девственика, да влезе в кожата му, но е неспособен. Тази сантименталност, примесена със садизъм, всичко това е напълно противоположно на неговите вкусове и неговата природа. Откъсва бял лист от дневника, взима молив и преписва изречението: „потопих се в тъгата й“. Дълго съзерцава двата почерка: някогашният е малко несръчен, но буквите имат същата форма като днешните. Тази прилика му е неприятна, дразни го, шокира го. Как две толкова чужди, толкова противоположни същества могат да имат един и същи почерк? В какво се състои общата същност, която прави от него и този сополанко един-единствен човек?