Милан Кундера
Незнанието (18)

18

В трапезарията масата бе готова за обяд. Разговорът потръгна, братът и снахата искаха да го осведомят за всичко, което се бе случило по време на отсъствието му. Десетилетията витаеха над чиниите, когато снаха му внезапно го нападна: „Ти също се бе фанатизирал по онова време. Само как говореше за Църквата! Всички се страхувахме от теб“.

Забележката го изненада. „Страхували сте се от мен?“ Снаха му държеше на своето. Той я погледна: върху лицето й, което само допреди малко му се бе сторило неузнаваемо, отново изникваха някогашните черти.

Да твърдят, че са се страхували от него, действително бе безсмислица. Споменът на снаха му можеше да се отнася единствено до годините му в гимназията, когато беше между шестнайсет и деветнайсетгодишен. Напълно възможно бе навремето да се е подигравал на вярващите, но думите му не можеха да имат нищо общо с войнстващия атеизъм на режима и бяха насочени единствено към семейството му, което никога не пропускаше неделната служба и по този начин подтикваше Йозеф да се прави на провокатор. Той бе взел матура през 1951-ва, три години след революцията, и подтикван от същия вкус към провокацията, бе решил да следва ветеринарна медицина — да лекуват болни, да служат на човечеството бе голямата гордост на семейството му (дори и дядо му бе лекар), а на него му се искаше да им каже на всички, че предпочита кравите пред хората. Но никой нито се бе възхитил, нито бе порицал бунта му — тъй като ветеринарната медицина бе смятана за социално не толкова престижна, изборът му бе изтълкуван като липса на амбиция, съгласие да заеме второто място в семейството, след брат си.

Той смутено се опита да обясни (на тях и на себе си) своята юношеска психика, но думите трудно излизаха от устата му, защото застиналата усмивка на снаха му, прикована в него, изразяваше неизменно несъгласие с всичко, което той казваше. Разбра, че нищо не може да се направи; че това е като закон: онези, чийто живот им се разкрива като корабокрушение, тръгват на лов за виновниците. А Йозеф бе двойно виновен: като юноша, който бе злословил срещу Бога, и като възрастен, който бе емигрирал. Той изгуби желание да обяснява каквото и да било, а брат му, като тънък дипломат, отклони разговора към друга тема.

Брат му бе изключен от университета заради буржоазния си произход през 1948-а, когато бе втора година студент по медицина; за да не изгуби всякаква надежда по-късно да се върне към следването си и да стане хирург като баща си, той бе направил всичко, за да засвидетелства привързаността си към комунизма, чак дотам, че един ден, покрусен, най-накрая бе влязъл в партията, в която бе останал до 1989 година. Пътищата на двамата братя се разделяха: най-напред отстранен от следването, след това принуден да се откаже от убежденията си, големият брат имаше чувството (винаги щеше да го има), че е жертва; във ветеринарното училище, не толкова престижно, не така надзиравано, малкият брат нямаше нужда да демонстрира лоялност към режима: в очите на брат си той изглеждаше (и винаги щеше да изглежда) като късметлия, способен от всичко да се измъкне; дезертьор.

През август 1968 година руската армия бе нахлула в страната; цяла седмица улиците във всички градове виеха от гняв. Никога страната не е била до такава степен родина, чехите — до такава степен чехи. Опиянен от омраза, Йозеф бе готов да се хвърли срещу танковете. После държавниците на страната бяха задържани, ескортирани в Москва, набързо принудени да се съгласят на компромис, а чехите, все така гневни, се бяха прибрали по домовете си. Четиринайсет месеца по-късно, на петдесет и втората годишнина от руската Октомврийска революция, наложена в страната като официален празник, в селището, където имаше кабинет, Йозеф се бе качил на колата, за да отиде да види семейството си в другия край на страната. Пристигайки в града, бе намалил скоростта; беше любопитен да види колко прозорци са украсени с червени знамена, които през тази година на поражение бяха признание единствено за подчинение. Бяха повече, отколкото очакваше: може би онези, които ги бяха провесили, постъпваха против убежденията си, от предпазливост, от неясен страх, във всеки случай доброволно, тъй като никой не ги задължаваше, никой не ги заплашваше. Бе спрял пред родната си къща. На втория етаж, където живееше брат му, грееше голямо, ужасяващо червено знаме. Без да слиза от колата, той дълго го бе съзерцавал; после беше потеглил. По време на обратното пътуване бе решил да напусне страната. Не че не би могъл да живее в нея. Съвсем спокойно би могъл да лекува крави. Но беше сам, разведен, без деца, свободен. Казал си бе, че има един-единствен живот и иска да го изживее другаде.