Милан Кундера
Незнанието (16)

16

— Чакаме те, откакто падна стената — каза братът, когато седнаха. — Всички емигранти вече се върнаха или поне се веснаха тук. Не, не, това не са упреци. Ти си знаеш какво да правиш.

— Грешиш — засмя се Йозеф, — не знам.

— Сам ли дойде? — попита братът.

— Да.

— Трайно ли искаш да се установиш?

— Не знам.

— Разбира се, трябва да се съобразиш и с мнението на жена си. Доколкото знам, оженил си се там.

— Да.

— За датчанка — колебливо каза брат му.

— Да — отвърна Йозеф и млъкна.

Това мълчание смути брата и колкото да каже нещо, Йозеф попита:

— Сега къщата твоя ли е?

Навремето апартаментът бе част от къща на три етажа, която принадлежеше на баща им; на втория етаж живееше семейството (бащата, майката, двамата синове), другите етажи даваха под наем. След комунистическата революция през 1948 година къщата бе отчуждена, а семейството бе останало в нея като наемател.

— Да — видимо притеснен отговори братът. — Опитахме се да те намерим, но напразно.

— Как така? Нали знаеш адреса ми!

След 1989 година цялата одържавена от революцията собственост (фабрики, хотели, сгради под наем, ниви, гори) бе върната на предишните собственици (или по-точно на децата или внуците им); тази процедура бе наречена „реституция“: достатъчно бе някой да декларира пред правосъдието, че е собственик, и до една година, през която заявлението можеше да бъде оспорено, реституцията ставаше неотменима. Това юридическо опростяване даде възможност за много мошеничества, но предотврати процесите за наследство, молбите, обжалванията и по този начин за удивително кратко време възроди едно класово общество с богата, предприемчива буржоазия, способна да задвижи икономиката на страната.

„Един адвокат се зае с това — отговори братът, все така притеснен. — Сега вече е твърде късно. Процедурите приключиха. Но не се безпокой, ще се разберем помежду си и без адвокати.“

В този момент влезе снаха му. Този път сблъсъкът на погледите дори не се състоя: тя толкова бе остаряла, че още щом се появи на вратата, всичко стана ясно. На Йозеф му се прииска да наведе глава и да я погледне по-късно, скришом, за да не я изплаши. Обзет от съчувствие, той стана, приближи се към нея и я целуна.

Седнаха отново. Понеже не можеше да преодолее вълнението, Йозеф я погледна; ако я бе срещнал на улицата, не би я познал. „Това са хората, които са ми най-близки, каза си той, семейството ми, единственото, което имам, брат ми, моят единствен брат.“ Повтаряше си тези думи, сякаш искаше да удължи вълнението си, преди да се разсее.

Приливът на умиление го накара да каже: „Забрави изцяло историята с къщата. Слушай, хайде да бъдем прагматични, проблемът ми не е да притежавам нещо тук. Проблемите ми не са тук“.

Братът повтори с облекчение:

— Не, не. Обичам всичко да е справедливо. Впрочем жена ти също има думата.

— Нека говорим за друго — каза Йозеф, като сложи ръка върху ръката на брат си и я стисна.