Милан Кундера
Незнанието (13)

13

Той също се зарадва на тази среща; тя бе много приятелски настроена, кокетна и приятна, към четирийсетте, красива, но той въобще не знаеше коя е. Неудобно е да кажеш на някого, че не го помниш, но този път бе двойно по-неудобно, тъй като вероятно не я бе забравил, само че не я позна. А да признаеш това на една жена е простотия, на която не бе способен. Впрочем много бързо бе разбрал, че непознатата няма да тръгне да проверява дали я помни, или не и че няма нищо по-лесно от това да си приказва с нея. Но когато си обещаха пак да се видят и тя пожела да му даде телефонния си номер, той се почувства объркан: как би могъл да се обади на някого, чието име не знаеше? Без обяснение й бе казал, че предпочита тя да му се обади, и я бе помолил да запише номера на хотела му в провинцията.

На летището в Прага се разделиха. Той нае кола, тръгна по магистралата, после по един междуградски път. Когато пристигна в града, потърси гробището. Напразно. Озова се в нов квартал с високи еднообразни къщи, които го объркаха. Видя едно десетинагодишно момче, спря колата и попита как да стигне до гробището. Момчето го погледна, без да отговори. Понеже помисли, че не го разбира, Йозеф изрече въпроса си по-бавно, на висок глас, като чужденец, който се мъчи да произнася отчетливо всичко, което казва. Момчето най-накрая отговори, че не знае. Но как, по дяволите, може да не знае къде е гробището, единственото в града? Потегли, попита още няколко минувачи, но техните обяснения му се сториха почти неразбираеми. Най-после го откри: сбутано зад новопостроен виадукт, изглеждаше скромно и много по-малко отпреди.

Паркира колата и по една алея с липи се отправи към гроба. Именно тук, преди трийсет години, бе видял как спускат ковчега с тялото на майка му. Преди заминаването си в чужбина често бе идвал тук, при всяко посещение в родния си град. Когато преди месец подготвяше пътуването си в Бохемия, знаеше, че ще започне оттук. Погледна надгробната плоча; мраморът бе покрит с множество имена: очевидно междувременно гробът се бе превърнал в обща гробница. Между алеята и надгробната плоча имаше само добре поддържана морава с цветна леха; опита се да си представи ковчезите отдолу: трябва да са един до друг в редица по три, подредени на много етажи. „Мама беше най-отдолу.“ Къде ли бе баща му? Тъй като бе умрял петнайсет години по-късно, той бе отделен от нея от поне един етаж ковчези.

Отново видя погребението на мама. Навремето долу имаше само двама мъртъвци: родителите на баща му. Тогава му се струваше съвсем естествено майка му да се спусне при своите свекър и свекърва и дори не се запита дали тя не би предпочела по-скоро да се присъедини към своите родители. Едва много по-късно разбра: групирането в семейни гробници се решава много преди това, при което превес има силата; семейството на баща му бе по-влиятелно от това на майка му.

Броят на новите имена върху надгробната плоча го смути. Няколко години след заминаването си бе научил за смъртта на чичо си, после на леля си и накрая на баща си. Започна внимателно да чете имената; някои принадлежаха на хора, които досега смяташе за живи; беше като зашеметен. Развълнува го не тяхната смърт (онзи, който решава да напусне страната си завинаги, трябва да се примири никога повече да не види семейството си), а фактът, че не бе получил никакво известие. Комунистическата полиция следеше писмата, адресирани до емигрантите; страхуваха ли се да му пишат? Погледна датите: двете последни погребения бяха след 1989 година. Следователно не от предпазливост не му бяха писали. Истината бе по-лоша: за тях той вече не съществуваше.