Милан Кундера
Незнанието (7)

7

Густаф се бе запознал с Мартин случайно, по време на търговски преговори. Срещна Ирена много по-късно, когато тя вече бе вдовица. Харесаха се, но бяха срамежливи. Тогава съпругът се притече на помощ от отвъдното, предлагайки се като лесна тема за разговор. Когато Густаф научи от Ирена, че той и Мартин са родени в една и съща година, чу как рухна стената, която го делеше от тази толкова по-млада жена, и изпита признателна симпатия към покойника, чиято възраст го окуражи да ухажва красивата му вдовица.

Той обожаваше покойната си майка, търпеше (без удоволствие) две вече пораснали дъщери, избягваше съпругата си. Много би искал да се разведе, ако това можеше да стане по взаимно съгласие. Но понеже не бе възможно, правеше каквото може, за да стои далеч от Швеция. Ирена също имаше две дъщери, също на прага на самостоятелния живот. Густаф купи на голямата гарсониера, за малката намери интернат в Англия, така че, останала сама, Ирена можеше да го приема в дома си.

Тя бе заслепена от добротата му, която на всички се струваше основното, най-поразителното, почти невероятно качество на неговия характер. С нея той очароваше жените, които твърде късно разбираха, че тази доброта е не толкова оръжие за съблазняване, колкото оръжие за защита. Любимо дете на майка си, той бе неспособен да живее сам, без женски грижи. Но затова пък трудно понасяше изискванията им, кавгите им, сълзите им и дори телата им, прекалено присъстващи, прекалено експанзивни. За да може хем да ги задържи, хем да ги избягва, изстрелваше срещу тях снаряди с доброта. След това минаваше в отстъпление, прикрит зад облака от взрива.

Отначало добротата му смути Ирена: защо бе така мил, така щедър, така лишен от изисквания? Как можеше да му се отплати? Тя не намери друга отплата, освен да му демонстрира желанието си. Втренчваше в него широко отворените си очи, които настойчиво търсеха нещо безкрайно и опияняващо, което нямаше име.

Нейното желание; тъжната история на нейното желание. Не бе изпитвала никакво любовно удоволствие, преди да срещне Мартин. После бе родила, бе отишла от Прага във Франция, когато отново бе бременна, а малко след това Мартин бе умрял. После бе преживяла дълги мъчителни години, принудена да работи какво ли не, чистачка, болногледачка на един богат параплексик, а вече големият успех бе, когато успя да намери преводи от руски на френски (за щастие в Прага усърдно бе изучавала езици). Годините минаваха и по афишите, по рекламните табла, на първите страници на списанията, изложени в павилионите, жените се събличаха, двойките се целуваха, мъжете се показваха по слипове, докато сред цялата тази вездесъща оргия тялото й се шляеше по улиците изоставено, невидимо.

Ето защо срещата й с Густаф бе празник. След толкова време тялото й, лицето й най-после бяха забелязани, оценени и благодарение на очарованието им един мъж я бе поканил да сподели живота му. Тъкмо насред това вълшебство я бе заварила майка й в Париж. Но може би по същото време или малко по-късно тя смътно започна да подозира, че тялото й не бе избегнало напълно съдбата, която очевидно веднъж завинаги му бе отредена. Че той, който избягваше жена си, жените си, не търсеше с нея приключение, нова младост, свобода на чувствата, а покой. Нека не преувеличаваме, тялото й не оставаше недокоснато, но у нея растеше подозрението, че бе докосвано по-малко, отколкото заслужаваше.