Милан Кундера
Незнанието (49)

49

Докато многократно се любят, Йозеф дискретно поглежда часовника си: още два часа, още час и половина; любовният следобед е възхитителен, не иска нищо да пропусне, нито един жест, нито една дума, но краят наближава, непредотвратим, и трябва да следи изтичащото време.

Тя също мисли за времето, което се скъсява; затова безсрамието й е още по-забързано и по-трескаво, говори, скачайки от фантазия на фантазия, досещайки се, че вече е твърде късно, че възторгът е към края си и че бъдещето й остава пусто. Казва още няколко мръсни думи, но ги казва през плач, след това, разтърсвана от ридания, не издържа повече, преустановява всякакво движение и го отблъсва от тялото си.

Лежат един до друг и тя казва:

— Не заминавай днес, остани още.

— Не мога.

Тя млъква за малко, после:

— Кога ще те видя пак?

Той не отговаря.

С внезапна решителност тя става от леглото; вече не плаче; права, обърната към него, му казва, не сантиментално, а с изненадваща агресивност:

— Целуни ме!

Той остава да лежи, колебаейки се.

Неподвижна, тя го чака, взирайки се в него с цялата тежест на един живот без бъдеще.

Неспособен да понесе погледа й, той се предава: става, приближава се, поставя устни върху нейните.

Тя вкусва целувката му, измерва степента на студенината й и казва:

— Лош си!

После се обръща към чантата си, оставена върху нощната масичка. Изважда от нея малък пепелник и му го показва.

— Позна ли го?

Той взима пепелника и го поглежда.

— Позна ли го? — строго повтаря тя.

Не знае какво да каже.

— Погледни надписа!

Име на пражки бар. Но то нищо не му говори и той мълчи. Тя наблюдава объркването му съсредоточено и с все по-враждебно недоверие.

Той се чувства смутен под този поглед, но в същия миг, съвсем за кратко, пред него се мярва прозорец, на чийто перваз има саксия до запалена лампа. Ала образът изчезва и той отново вижда враждебните очи.

Тя разбра всичко: не само е забравил срещата им в бара, истината е по-лоша: той не знае коя е! Не я познава! В самолета не е знаел с кого разговаря. А после внезапно осъзнава: той нито веднъж не се бе обърнал към нея на име.

— Ти не знаеш коя съм!

— Моля! — казва той отчайващо неловко.

Тя му говори като следовател:

— Хайде, кажи ми името!

Той мълчи.

— Как е името ми? Кажи ми името!

— Имената не са от значение!

— Никога не си ме наричал по име! Ти не ме познаваш!

— Моля!

— Къде се запознахме? Коя съм аз?

Той иска да я успокои, взима ръката й, тя го отблъсва:

— Ти не знаеш коя съм аз! Свали една непозната! Люби се с една непозната, която ти се отдаде! Възползва се от едно недоразумение! Облада ме като курва! За теб аз бях курва, непозната курва!

Тя се е отпуснала на леглото и плаче.

Той вижда трите захвърлени на земята празни шишенца от алкохол.

— Пи прекалено много. Глупаво беше да пиеш толкова много!

Тя не го слуша. Лежи по корем, тялото й е разтърсвано от конвулсии, а в главата й е единствено самотата, която я очаква.

После, сякаш връхлетяна от умора, престава да плаче и се обръща по гръб, оставяйки неволно краката си небрежно разтворени.

Йозеф е прав до леглото; гледа половия й орган, сякаш гледа в празното, и изведнъж вижда тухлената къща с бора. Поглежда часовника си. Може да остане в хотела още половин час. Трябва да се облече и да намери начин да принуди и нея да се облече.