Милан Кундера
Незнанието (43)

43

Когато след толкова години я видя отново сред други жени в залата на ресторанта, Милада бе обзета от нежност към Ирена; особено я трогна една подробност: тогава Ирена й издекламира едно четиристишие от Ян Скацел. В малката Бохемия е лесно да се срещнеш и установиш контакт с един поет. Милада се бе запознала със Скацел, набит човек с твърдо, като издялано от камък лице, и го бе обожавала с наивността на много младо момиче от друго време. Цялата му поезия току-що бе издадена в един-единствен том, който Милада носи за подарък на приятелката си.

Ирена прелиства книгата:

— Днес чете ли се още поезия?

— Вече не — казва Милада, а после й издекламирва наизуст няколко стиха: И виждаме как в пладнето нощта отстъпва към реката… Или пък, слушай: Блата, обърната по гръб вода. Или пък има вечери, казва Скацел, когато въздухът е тъй нежен и крехък, че можем боси да вървим по счупени стъкла.

Слушайки я, Ирена си припомня за внезапните видения, които ненадейно изникваха в главата й през първите години на емиграцията й. Това бяха късчета от същия този пейзаж.

„Или пък този образ: … възседнали жребец — паунът и смъртта.“

Милада произнесе тези думи с глас, който леко потрепваше: те винаги й напомняха следното видение: през полята препуска жребец; на гърба му — скелет с коса в ръката, а отзад, на задницата му — паун с разперена опашка, великолепна, с преливащи цветове, като вечната суета.

Ирена поглежда с признателност Милада, единствената приятелка, която намери в тази страна, гледа красивото й кръгло лице, което косите й още повече закръглят; понеже замислено мълчи, бръчките й са изчезнали в неподвижността на кожата и тя изглежда като млада жена; на Ирена й се иска тя да не говори, да не декламира стихове, дълго да остане неподвижна и красива.

„Винаги си се сресвала по този начин, нали? Никога не съм те виждала с друга прическа.“

Сякаш за да избегне темата, Милада казва:

— Е, какво, ще се решиш ли най-сетне някой ден?

— Нали знаеш, че Густаф има офиси и в Прага, и в Париж!

— Но ако добре съм разбрала, иска да се установи в Прага за постоянно.

— Виж, сноването между Париж и Прага ме устройва. Имам си работа и тук, и там, Густаф е единственият ми шеф, оправяме се някак си, импровизираме.

— Какво те задържа в Париж? Дъщерите ти?

— Не. Не искам да им се натрапвам.

— Имаш ли си някой там?

— Никой. — После: — Моят апартамент. — После: — Моята независимост. — А след това, бавно: — Винаги съм имала усещането, че животът ми е ръководен от други. Като изключим няколкото години след смъртта на Мартин. Това бяха най-тежките години, бях сама с децата, трябваше да се оправям. Беше мизерия. Няма да ми повярваш, но днес, като си спомням, това са най-щастливите ми години.

Самата тя е смутена от това, че определи годините, последвали смъртта на мъжа й, като най-щастливи, и се поправя: „Исках да кажа, че това бе единственото време, когато бях господарка на живота си“.

Млъкна. Милада не нарушава мълчанието и Ирена продължава:

— Омъжих се много млада само за да избягам от майка си. Но тъкмо поради това решението ми бе принудително и съвсем не свободно. И на всичкото отгоре, за да избягам от майка си, се омъжих за човек, който бе неин стар приятел. Защото познавах единствено хората от нейното обкръжение. Тъй че, макар и омъжена, си останах под неин надзор.

— На колко години беше?

— Едва на двайсет. И оттогава всичко бе решено веднъж завинаги. Именно в този момент допуснах грешка, трудно определима, неуловима грешка, но която бе в основата на целия ми живот и която никога не успях да поправя.

— Непоправима грешка във възрастта на незнанието.

— Да.

— Именно в тази възраст се омъжваш, раждаш първото си дете, избираш си професия. А после един ден узнаваш и разбираш много неща, но е твърде късно, тъй като целият ти живот е бил решен във времето, когато нищо не си знаела.

— Да, да, дори моята емиграция! Тя също бе само последица от предишните ми решения. Емигрирах, защото тайната полиция не оставяше Мартин на мира. Той не можеше повече да живее тук. Аз обаче можех. Бях солидарна с мъжа си и не съжалявам. Въпреки това емиграцията ми не беше моя работа, мое решение, моя свобода, моя съдба. Майка ми ме тласна към Мартин, Мартин ме отведе в чужбина.

— Да, спомням си. Това беше решено без теб.

— Майка ми дори не се противопостави.

— Напротив, това я устройваше.

— Какво искаш да кажеш? Вилата?

— Всичко е въпрос на собственост.

— Пак ставаш марксистка — казва Ирена с лека усмивка.

— Видя ли как след четирийсет години комунизъм буржоазията само за няколко дни се възроди? Оцеляха по хиляди начини, някои в затвора, други изгонени от работа, трети, които дори много добре се подредиха, направиха блестящи кариери: посланици, професори. Днес техните синове и внуци пак са заедно, като някакво тайно братство, те ръководят банките, вестниците, парламента, правителството.

— Ама ти наистина си си останала комунистка.

— Тази дума вече нищо не значи. Но е вярно, че си останах момиче от бедно семейство.

Тя млъква, а през главата й се занизват образи: младо момиче от бедно семейство, влюбено в момче от богато семейство; млада жена, която иска да открие смисъла на живота си в комунизма; след 1968 година, зряла жена, която се отдава на дисидентство и така опознава един свят, много по-широк отпреди: не само комунисти, разбунтували се срещу партията, но също и свещеници, бивши политически затворници, изпаднали едри буржоа. А после, след 1989 година, сякаш събудила се от сън, тя отново става такава, каквато си беше: остаряло младо момиче от бедно семейство.

— Извинявай, вече ми го каза, но не съм сигурна: къде си родена? — попита Ирена.

Тя изрича името на малък град.

— Днес ще обядвам с един човек, който е оттам.

— Как се казва?

Чувайки името му, Милада се усмихва:

— Виждам, че пак не ми върви с него. Исках аз да те поканя на обяд. Жалко.