Милан Кундера
Незнанието (35)

35

Паметта също не може да бъде разбрана без математически подход. Фундаменталната даденост е численото отношение между времето на изживяния живот и времето на живота, складиран в паметта. Никога не са се опитвали да изчислят това отношение и впрочем не съществува никакво техническо средство това да бъде направено; въпреки всичко, без голяма опасност да сбъркам, мога да предположа, че паметта запазва само една милионна, една милиардна, тоест съвсем незначителна частица от преживения живот. Това също принадлежи към същността на човека. Ако някой можеше да задържи в паметта си всичко, което е преживял, ако можеше в който и да е момент да си припомни каквато и да е част от миналото си, той не би имал нищо общо с хората: нито любовите му, нито приятелствата му, нито ядовете му, нито способността му да прощава или да си отмъщава биха приличали на нашите.

Никога няма да спрат критиките към онези, които изопачават миналото, пренаписват го, фалшифицират го, които преувеличават значението на едно събитие, премълчават друго; тези критики са справедливи (не могат да не са), но нямат голямо значение, ако не ги предшества една по-елементарна критика: критиката на човешката памет като такава. Защото какво всъщност може тя, горката? Способна е да задържи от миналото само една жалка, малка частица, без никой да знае защо точно тази, а не друга, тъй като при всеки от нас този избор се извършва тайнствено, независимо от нашата воля и нашите интереси. Никога няма да разберем нищо за човешкия живот, ако продължаваме да прикриваме първата от всички очевидности: една реалност такава, каквато е била, когато е била, вече не е; възстановяването й е невъзможно.

Дори най-богатите архиви нищо не могат да направят по въпроса. Да разгледаме стария дневник на Йозеф като архивен документ, съхраняващ бележките на автентичния свидетел на едно минало; бележките говорят за събития, които авторът им няма причини да отрича, но които паметта му не може и да потвърди. От всичко, за което разказва дневникът, една-единствена подробност събуди ясен и несъмнено точен спомен: той се видя на един горски път, разказващ на една гимназистка лъжата за своето преместване в Прага; тази малка сцена, по-точно, тази сянка на сцена (защото той си спомня само общия смисъл на думите си и факта, че е излъгал) е единствената задрямала частица живот, която е останала складирана в паметта му. Но тя е изолирана от онова, което я е предшествало, и от това, което я е последвало: с какви думи, с какво действие гимназистката го е подтикнала да измисли тази лъжа? И какво се е случило през следващите дни? Колко време е упорствал с лъжата си? И как се е измъкнал от нея?

Ако поиска да разкаже този спомен като малък анекдот, в който има смисъл, би бил принуден да го вмести в каузална поредица от други събития, други действия и други думи; но тъй като ги е забравил, не би му оставало друго, освен да ги измисли; не за да заблуждава, а за да стане споменът разбираем; което впрочем той спонтанно направи за себе си, когато все още бе наведен над редовете на дневника:

Сополанкото бе отчаян от това, че в любовта на гимназистката не открива никакъв признак на екстаз; когато докосваше задника й, тя отместваше ръката му; за да я накаже, той й каза, че ще се мести в Прага; натъжена, тя се остави да я опипва и заяви, че разбира поетите, които остават верни чак до смъртта; тъй че всичко се подреди от добре по-добре, за негова най-голяма радост, само дето след седмица или две момичето направи от планираното преместване на приятеля си извода, че трябва навреме да го смени с друг; започна да го търси, сополанкото се досети и не можа да сдържи ревността си; по повод на почивката в планината, където тя трябваше да отиде без него, той й направи истерична сцена; стана за смях; тя го изостави.

Макар да искаше да бъде възможно най-близо до истината, Йозеф не можеше да претендира, че анекдотът му е идентичен с онова, което действително бе преживял; знаеше, че това е само правдоподобност, покриваща забравата.

Представям си вълнението на двама души, които след години се виждат отново. Някога са се срещали и затова смятат, че са свързани с един и същ опит, с едни и същи спомени. Едни и същи спомени? Именно тук започва недоразумението: те нямат едни и същи спомени; и двамата са запомнили от срещите си две или три дребни ситуации, но всеки своите; спомените им не си приличат; не съвпадат; дори и количествено са несравними: единият си спомня за другия повече, отколкото той си спомня за него; най-напред, защото способността на паметта е различна при различните индивиди (което все пак е приемливо обяснение за всеки от тях), но и защото (а това е по-трудно за приемане) нямат едно и също значение един за друг. Когато Ирена видя Йозеф на аерогарата, тя си спомни всяка подробност от някогашната им авантюра; Йозеф нищо не помнеше. Още от първия миг срещата им почиваше върху несправедливо и възмутително неравенство.