Милан Кундера
Незнанието (32)

32

Да умре заедно с нея, тази мисъл отдавна го привличаше. Тя не се дължеше на романтична приповдигнатост, по-скоро на рационален размисъл: в случай че жена му се разболее неизлечимо, бе решил да прекрати страданието й; за да не бъде обвинен в убийство, възнамеряваше и той да умре. После тя наистина се разболя, разболя се безнадеждно и Йозеф вече не помисли за самоубийство. Не от страх за собствения си живот. Но мисълта да остави това толкова обичано тяло във властта на чужди ръце бе непоносима за него. Ако той умре, кой щеше да закриля мъртвата? Как един труп щеше да защити друг?

Някога, в Бохемия, бе присъствал на агонията на майка си; много я обичаше, но от момента, в който умря, тялото й престана да го интересува; за него тялото й не беше тя. Впрочем двама лекари, баща му и брат му, се грижеха за умиращата, а по значимост той бе едва трети в семейството. Този път всичко бе различно: жената, на чиято агония присъстваше, принадлежеше единствено на него; той бе ревнив към тялото й и искаше да бди над посмъртната му участ. Налагаше му се дори да се укорява: тя още бе жива, лежеше пред него, говореше му, а той вече мислеше за нея като за мъртва; тя го гледаше, очите й бяха по-големи от всякога, а мислите му се въртяха около ковчега и гроба й. Упрекваше се в скандално предателство, в нетърпение, в тайно желание да ускори края й. Но нищо не можеше да направи: знаеше, че след смъртта й семейството й щеше да си я поиска, за да я погребе в семейната гробница, и тази мисъл го ужасяваше.

Пренебрегвайки погребалните формалности, навремето прекалено небрежно бяха съставили завещанието си; указанията, отнасящи се до собствеността им, бяха съвсем прости, а онези, отнасящи се до погребението, тях дори не ги бяха споменали. Докато тя умираше, този пропуск го гнетеше, но понеже искаше да я убеди, че ще победи смъртта, трябваше да мълчи. Как да признае на нещастницата, която все още вярваше в своето оздравяване, как да й признае за какво мисли? Как да говори за завещанието, след като тя вече се унасяше в бълнуване и представите й се объркваха?

Семейството на жена му, голямо, влиятелно семейство, никога не бе обичало Йозеф. Струваше му се, че битката, която щеше да се разрази за тялото на жена му, щеше да бъде най-тежката и най-важната от всички, които му предстояха. Мисълта, че това тяло можеше да съжителства неприлично с други, чужди, безразлични тела, му бе непоносима, както и мисълта, че самият той след смъртта си щеше да се озове кой знае къде, но със сигурност далеч от нея. Да допусне това, му се струваше поражение, безкрайно като вечността, никога непростимо поражение.

Това, от което се страхуваше, се случи. Не успя да избегне стълкновението. Тъща му се разкрещя: „Тя ми е дъщеря! Тя ми е дъщеря!“. Наложи се да наеме адвокат, да даде голяма сума, за да успокои семейството, бързо да закупи място в гробището, да действа по-бързо от другите, за да спечели последната битка.

Трескавата дейност на една безсънна седмица му попречи да страда. Но се случи нещо още по-странно: когато тя бе положена в гроба, който бе техен (гроб за двама като карета за двама), той съзря в мрака на тъгата си да потрепва едва доловим лъч, крехък лъч на щастие. Щастието, че не е разочаровал любимата си; че е осигурил тяхното бъдеще, нейното и своето.