Милан Кундера
Незнанието (3)

3

Като удари с брадва, големите дати бележат европейския двайсети век с дълбоки нарези. Първата война през 1914-а, втората, после третата, най-дългата, наречена „студена“, която завършва през 1989-а с изчезването на комунизма. Освен тези големи дати, които засягат цяла Европа, дати с второстепенно значение определят съдбите на отделните нации: 1936 — годината на Гражданската война в Испания; 1956 — годината на руското нахлуване в Унгария; 1948 — годината, когато югославяните се разбунтуваха срещу Сталин, и 1991 — годината, когато започнаха масово да се избиват помежду си. Скандинавците, холандците, англичаните имат привилегията, че не са преживели нито една важна дата след 1945-а, което им даде възможност да изживеят един прелестно нищожен половин век.

Историята на чехите през този век е увенчана със забележителна математическа красота, дължаща се на тройното повторение на числото двайсет. През 1918 година, след множество векове, те извоюваха своя независима държава, но през 1938 година я загубиха.

През 1948 година внесената от Москва комунистическа революция ознаменува чрез Терор второто двайсетилетие, което приключи през 1968 година, когато руснаците, вбесени от дръзката й еманципация, нахлуха в страната с половин милион войници.

Окупационната власт се настани с цялата си тежест през есента на 1969 година и най-неочаквано си тръгна през есента на 1989 година — кротко, учтиво, както тогава сториха всички комунистически режими в Европа: третото двайсетилетие.

Единствено през нашия век историческите дати с такова настървение обсебиха живота на всеки. Не е възможно да разберем съществуването на Ирена във Франция, без най-напред да анализираме датите. През петдесетте и шейсетте години един емигрант от комунистическите страни не бе особено обичан там; тогава французите смятаха за единствено истинско зло фашизма: Хитлер, Мусолини, Испания на Франко, диктатурите в Латинска Америка. Едва в края на шейсетте и през седемдесетте години те постепенно се решиха да възприемат и комунизма като зло, макар и зло от по-ниска степен, така да се каже, зло номер две. Именно по това време, през 1969 година, Ирена и мъжът и емигрираха във Франция. Те бързо схванаха, че в сравнение със зло номер едно катастрофата, сполетяла страната им, далеч не е тъй кървава, че да впечатли новите им приятели. За да ги разберат, свикнаха да казват приблизително следното:

„Колкото и да е ужасна, една фашистка диктатура ще изчезне заедно със своя диктатор, така че хората могат да запазят надежда. Напротив, за една Полша, за една Унгария (да не говорим за Естония!) комунизмът, подкрепян от огромната руска цивилизация, е тунел без край. Диктаторите са тленни, Русия е вечна. Именно в тази пълна липса на надежда се състои нещастието на страните, от които идваме.“

Така те вярно изразяваха мисълта си и за да я подкрепи, Ирена цитираше едно четиристишие от Ян Скацел, чешки поет от онова време: той говори за тъгата, която го заобикаля; иска му се да нарами тази тъга, да я отнесе нейде далеч, да си направи къща от нея, иска му се да се затвори там за триста години и цели триста години да не отваря вратата, никому да не отваря вратата!

Триста години? Скацел написа тези стихове през седемдесетте години, а умря през 1989 година, през есента, няколко дни преди тристате години тъга, които бе видял пред себе си, да изчезнат за няколко дни: хората изпълниха улиците на Прага и връзките с ключове във вдигнатите им ръце възвестиха със звън настъпването на новите времена.

Сбърка ли Скацел, говорейки за триста години? Разбира се, че да. Всички предвиждания бъркат, това е едно от малкото сигурни неща, в които човек може да е сигурен. Но макар и да бъркат, те казват истината за онези, които ги изричат, не за бъдещето им, а за настоящето им. По време на това, което наричам първото им двайсетилетие (между 1918 година и 1938 година), чехите мислели, че републиката им има пред себе си безкрайност. Бъркали, но именно защото бъркали, преживели тези години в радост, от която изкуствата им процъфтели както никога дотогава.

След руското нашествие, без да имат ни най-малка представа за близкия край на комунизма, отново си въобразили, че живеят в безкрайност, и не страданието на реалния им живот, а празнотата на бъдещето изсмукала силите им, задушила смелостта им и направила това трето двайсетилетие толкова страхливо, толкова жалко.

Убеден, че с дванайсет нотната си естетика е открил далечни перспективи пред историята на музиката, Арнолд Шьонберг заявил през 1921 година, че благодарение на него господството (не казал „слава“, казал „Vorherrschaft“, „господство“) на немската музика (той, виенчанинът, не казал „австрийска“ музика, казал „немска“) ще бъде гарантирано за следващите сто години (цитирам го точно, говорел за „сто години“). Дванайсет години след това пророчество, през 1933 година, в качеството си на евреин той бил прогонен от Германия (същата онази, на която искал да осигури господство), а заедно с него и цялата музика, основана на дванайсет нотната му естетика (заклеймена като неразбираема, елитистка, космополитна и враждебна на немския дух).

Прогнозата на Шьонберг, колкото и да е погрешна, все пак си остава необходима за онзи, който желае да вникне в смисъла на неговото творчество, което смятало себе си не за деструктивно, херметично, космополитно, индивидуалистично, труднодостъпно, абстрактно, а за дълбоко вкоренено в „немската земя“ (да, той говорел за „немска земя“); Шьонберг смятал, че е на път да напише не възхитителен епилог на историята на голямата европейска музика (именно така съм склонен да разбирам творчеството му), а пролог към славно бъдеще, простиращо се до безкрая.