Милан Кундера
Незнанието (27)

27

Откакто срещна Йозеф в Париж, мисли единствено за него. Непрестанно си припомня някогашната им кратка авантюра в Прага. В бара, където се бе настанила с приятели, той бе по-зрял, по-интересен от другите; забавен, привлекателен, той обръщаше внимание единствено на нея. Когато всички излязоха на улицата, направи така, че да останат сами. Пъхна в ръката й малък пепелник, който бе откраднал от бара за нея. След това този мъж, когото познаваше само от няколко часа, я покани у дома си. Тъй като бе сгодена за Мартин, тя не се осмели и отказа. Но тутакси изпита толкова остро и толкова пронизващо съжаление, че никога не го забрави.

Ето защо преди заминаването си в емиграция, когато подбираше какво да вземе и какво да остави, бе сложила малкия пепелник от бара в един куфар; в чужбина често го носеше в ръчната си чанта, тайно, като талисман.

Спомня си, че в чакалнята на аерогарата той й бе казал със сериозен и странен глас: „Аз съм един абсолютно свободен мъж“. Имаше чувството, че любовната им история, започнала двайсет години по-рано, бе просто отложена за момента, когато и двамата ще бъдат свободни.

Но си спомня и друга негова фраза: „Съвсем случайно минавам през Париж“; случайност — това е друг начин да кажем: съдба; трябвало е да мине през Париж, така че историята им да продължи оттам, където бе прекъснала.

С мобилен телефон в ръка, тя се опитва да му се обади, където и да се намира: от едно кафене, от апартамента на една приятелка, от улицата. Номерът на хотела е верен, но той никога не е в стаята си. През целия ден мисли за него и — тъй като противоположностите се привличат — за Густаф. Когато минава покрай един магазин за сувенири, вижда на витрината тениска с унилата глава на туберкулозен и надпис на английски: Kafka was born in Prague. Тази така възхитително глупава тениска много й харесва и тя я купува.

Привечер се връща вкъщи с мисълта да му се обади оттам на спокойствие, тъй като в петък Густаф винаги се прибира късно; противно на очакванията й той е на партера с майката, а стаята кънти от чешко-английското им бърборене, към което се примесва шумът от телевизор, който никой не гледа. Тя подава малък пакет на Густаф: „Това е за теб“.

След това ги оставя да се възхищават на подаръка, качва се на първия етаж и се затваря в тоалетната. Седнала на ръба на тоалетната чиния, изважда телефона от чантата си. Чува неговото „най-после“ и, преизпълнена с радост, му казва: „Колко бих искала да си тук с мен, там, където съм!“; чак след като произнася тези думи, осъзнава къде е седнала и почервенява; неволното неприличие на онова, което каза, я изненадва и тутакси я възбужда. В този момент, за първи път след толкова години, има чувството, че изневерява на своя швед, и това й доставя порочно удоволствие.

Когато отново слиза в хола, Густаф е облечен с тениската и шумно се смее. Тя знае наизуст този спектакъл: пародия на прелъстяването, пресилени смешки — сенилен ерзац на угасналия еротизъм. Майката държи Густаф за ръка и заявява на Ирена: „Позволих си без твое разрешение да облека любимия ти. Не е ли красив?“. Тя се обръща с него към голямо огледало, окачено на стената в хола. Наблюдавайки техните два образа, вдига ръката на Густаф, сякаш е победител в олимпийско състезание, а той, играейки покорно играта, издува гърди пред огледалото и гръмогласно произнася: „Kafka was born in Prague“.